Определение № 4597 от 15.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4238/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу решение № 4286 от 15.07.2024г. по в.гр.д. № 737/2023г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20045853/04.07.2022г. постановено по гр.д. № 76780/2018г. по описа на Софийски районен съд, с което по иск с правно основание чл.54 ал.2 от ЗКИР е признато за установено по отношение на Столична община, че В. Г. В. и М. Г. М. са собственици на 540 кв. м., представляващи реална част от имот с граници: имоти с идентификатори ***,***, *** и включена в имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] и е налице грешка в кадастралната карта на [населено място] от 2001г. по отношение тази реална част от имота, като тя неправилно е заснета и отразена като част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място]. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. В касационната жалба е посочено, че не се спори, че имотът е бил отчужден, като отчуждаването е отменено със заповед № РД-43-725/06.12.1993 г. по реда на чл.2 ЗВСОНИ и след влизане в сила на заповедта ищците по делото са носители на правото на собственост, като се поддържа, че Столична община е придобила собствеността върху имота на основание давностно владение.Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси: 1.Следва ли владелецът да осъществява фактическо държане върху абсолютно всяка една несамостоятелна част/елемент от вещта, която свои, за да е налице владение на цялата вещ по смисъла на чл. 68, ал.1 от ЗС? 2.В случай, че обект на спора е реална част от имот, която попада в границите на друг имот и същата реална част не е отразена в действащите кадастрална карта и/или кадастралния и/или регулационния план, счита ли се, че извършването на законно строителство извън тази реална част, но в границите на имота, в която тя попада, за осъществяване на владение по смисъла на чл.68, ал.1 от ЗС по отношение и на реалната част — обект на спора? В срок е постъпил отговор от В. Г. В. и М. Г. М., чрез адв. Е. А., в който се поддържа че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, а по същество е изразено становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, постановено по иск за собственост, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт № 164/31.07.1975г. и нотариален акт № 120/10.07.1987г. ищците са придобили собствеността върху имот, представляващ празно дворно място от 1300 кв.м. в местността „М.“, пл. №936-В, местност „Л. з. В“ по плана на [населено място], който имот е бил отчужден със заповед № РД-4034/07.01.1988г. на основание чл.98 от ЗТСУ поради предвиждането му за обществено мероприятие - терен за училище. С влизане в сила на заповедта собствеността върху имота е преминала върху държавата и е съставен акт за държавна собственост № 2821/16.05.1991г. Съдът е посочил, че не е спорно, че със заповед № РД-43-725/06.12.1993г. на Кмета на Столична голяма община, отчуждаването е отменено по реда на чл.2 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, поради нереализиране на мероприятието, за което имотът е бил отчужден. За правилен е счетен изводът на първоинстанционния съд, че не е била налице пречка за реституцията, въпреки че за имота е съставен акт за публична държавна собственост, тъй като забраната за реституция на имоти- публична държавна собственост е въведена през 2009 г. Прието е, че след надлежно проведена реституционна процедура, ищците се легитимират като собственици на ПИ с пл.*** от кадастрален лист № 297 и който имот е бил отразен в кадастралната основа на ЧЗРП от 1989г. /идентичен с описаните имоти по нот. акт № 120/1987г. и № 164/1975г./. Въз основа заключението на съдебно – техническата експертиза е прието за установено, че ПИ с пл.*** от кадастрален лист № 297 е бил отразен в кадастралната основа на ЧЗРП от 1989 г., като в разписния лист е отбелязано „отчужден“, но не е посочен собственикът, от когото е направено отчуждаването. Имотът, описан в НА № 164/1975 г. и НА №120/ 1987 г., не е отразен в кадастралната основа на застроителния, регулационен и кадастрален план, одобрен с решение № 121 по протокол № 24 от 30.03.2001г. на Столичен общински съвет, както и в Кадастралната карта, одобрена със заповед от 09.03.2016 г. Относно представените актове за публична общинска собственост № 0204/2.03.2009г. №0206/23.06.2009 г. и № 0302/09.03.2016г. съдът е изложил мотиви, че те нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи и съставянето на АДС или АОС не означава, че е доказан придобивният способ. Прието е, че не е налице и хипотезата на чл. 2 ал. 2 т. 5 от ЗОбС /в редакцията на ДВ, бр. 44/1996 г./, според която общинска собственост стават и "недвижимите имоти на територията на общината, чийто собственик не може да бъде установен", доколкото в случая ищците са установили, че към момента на актуването имотът е имал собственик, което изключва придобиването на имота от община на соченото основание. Според въззивния съд не е конкретизиран фактическият състав вследствие на което е направена констатация в актовете за общинска собственост за наличие на хипотезата на чл.25 от ЗСПЗЗ /дали по реда на чл.19 ал.1 от ЗСПЗЗ или по реда на §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ/. Не е установена и хипотезата на чл.3 ал.2 от ЗОбС. Спорно пред въззивната инстанция е било само дали ответната община е придобила собствеността върху имота на основание давностно владение. Направеното от ответника възражение за придобивна давност е счетено за неоснователно от въззивния съд. Посочено е, че за установяване на владението си ответната община е ангажирала единствено писмени доказателства - акт за публична общинска собственост № 0204/2.03.2009г., към който в забележка №13 е посочено, че върху част от имота е изграден преместваем обект - „спортна площадка-тренировъчно игрище футбол“, въведено в експлоатация през 2011г., акт за публична общинска собственост №0206/23.06.2009 г. и акт за публична общинска собственост № 0302/09.03.2016г., като в раздел забележки под № 11 е посочено, че за имота, предмет на акта, е издадено разрешение за строеж № 20/31.05.2017г.- реконструкция на съществуващо парково пространство с два броя детски площадки за игра на открито на деца. Прието е, че от съдържанието на тези актове по никакъв начин не може да се установи, че именно върху процесния имот- реалната част от 540 кв.м. от имот с идентификатор ***, са проведени каквито и да са мероприятия съответно предвидени такива /отделно от това поставянето на преместваеми обекти не покрива смисъла на реализирано мероприятие за обществени нужди/, доколкото и трите акта включват имоти до 111 900,00 кв.м., част от които е спорният имот от 540 кв.м. Актовете за публична общинска собственост биха могли да бъдат ценени като индиция за горните обстоятелства, но същите доказателства не изпълняват изискването за пълно и главно доказване на елементите от фактическия състав на придобивната давност, а други доказателства по делото не са ангажирани. Липсват доказателства, които да установяват както упражняваната фактическа власт от страна на ответника върху спорната реална част от 540 кв. м. от имот ***, така и намерението на ответника за придобиването му по давност. Ненанасянето на имота в застроителния, регулационния и кадастралния план като самостоятелен, респективно като част от собствени на ищците имоти и включването му в границите на имот на ответника, не е обстоятелство легитимиращо ответника като собственик, респективно доказателство за упражнявана от него фактическа власт като собственик. Определящо за вписванията и нанасянията в кадастралната карта е правото на собственост, а не обратно и именно поради включване на процесната реална част към имота на ответника, ищците имат правен интерес да установяват собствеността си спрямо ответника по реда на чл.54 ал.2 от ЗКИР, тъй като решението ще е основание и за правилното нанасяне на имота в кадастралната карта и регистри съобразно установените собственически права. При тези мотиви на съда не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставените от касатора правни въпроса са само относно изводите на въззивния съд за неоснователност на направеното от ответника възражение за изтекла придобивна давност. По тях обаче не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК, защото не са във връзка с приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи. Въпросът дали следва владелецът да осъществява фактическо държане върху абсолютно всяка една несамостоятелна част/елемент от вещта, която свои, за да е налице владение на цялата вещ по смисъла на чл. 68, ал.1 от ЗС, би бил относим в случай, че съдът бе формирал извода си за неоснователност на възражението за изтекла придобивна давност, тъй като е осъществявано владение върху част от спорния имот, а не върху целия имот, каквито изводи обаче не са направени. Видно от обжалваното решение в него е прието, че няма доказателства за упражнявано владение върху процесния имот - реална част от 540 кв. м., включени в поземлен имот с идент. ***. Вторият въпрос е фактически, а не е правен, като наред с това той не е и във връзка с решаващите изводи на въззивния съд, в които не се съдържат констатации за осъществено в поземлен имот с идент. *** законно строителство и съответно и липсват и прави изводи дали осъществено такова строителство извън спорната реална част, но в рамките на поземления имот, съставлява владение и върху незастроената част от поземления имот. Във връзка със застрояването на имот с идент. *** касаторът е приложил само актовете за държавна собственост, съдържанието на които е възпроизведено от въззивния съд, като е посочено, че от съдържанието им не може да се установи, че върху процесния имот- реалната част от 540 кв.м. от имот с идентификатор ***, са проведени каквито и да са мероприятия съответно предвидени такива, доколкото и трите акта включват имоти до 111 900,00 кв.м., част от които е спорният имот от 540 кв.м. Прието е също, че поставянето на преместваеми обекти не покрива смисъла на реализирано мероприятие за обществени нужди. С отговора на исковата молба е въведено възражение за придобивна давност, започнала да тече от издаването на заповед № РД -57- 118/10.08.2007г., с която е разпоредено отписването на имота от актовите книги, като от този момент ищците не са осъществявали владение, не са стопанисвали имота, а съставените актове за общинска собственост сочат на извод, че ответната страна е осъществявала владение. Правото на собственост не се изгубва с неупражняването му, а само ако бъде придобито от другиго, което следва от разпоредбата на чл. 99 ЗС и в съответствие с практиката на ВКС, въззивният съд е приел, че в тежест на страната, позоваваща се на изтекла в нейна полза придобивна давност, е да докаже, че е осъществявала владение върху имота в продължение на десет години. Въззивният съд е изложил мотиви, че само въз основа на актовете за общинска собственост не могат да се приемат за доказани елементите от фактическия състав на придобивната давност. В допълнение следва да се посочи, че дори и да бе приел обратното, то видно от мотивите на въззивното решение първият от тези актове е от 2009г., а искът е предявен през 2018г., към който момент не е изтекъл срокът по чл. 79, ал.1 ЗС. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани С оглед изхода на спора в полза на В. Г. В. и М. Г. М. следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 600 лв. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение