Определение № 2917 от 12.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4522/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на К. С. Е. – лично и със съгласието на своята майка и законен представител С. Х. Е., със съдебен адрес в [населено място], чрез адв. А. Б., против въззивно решение № 266 от 10 май 2023 г., постановено по в.гр.д. № 98/2022 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, с което се потвърждава решение № 905709 от 10 ноември 2021 г., постановено по гр.д. № 2426/2020 г. по описа на Районен съд Благоевград, с което се обявява за недействителен на основание чл. 40 ЗЗД, като сключен във вреда на представляваните лица, договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с н.а. № 53, т. І, рег.№ 1721, д. № 36/2018 г. по описа на нотариус К. М., рег.№ 415, с район на действие Районен съд Благоевград, с който О. Д. Т., в качеството му на пълномощник на ищците Д. В. Т. и М. К. Т. – двамата с адрес в [населено място], е продал на К. Е. – лично и със съгласието на неговата майка и законен представител С. Е. – двамата със съдебен адрес в [населено място], жилище в [населено място], прилежащи части и идеални части от общите части на сградата, подробно описани, и право на строеж върху мястото, и в тежест на касатора са присъдени разноски. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че в решението не се съдържа обсъждане на доказателствата по спора поотделно и в съвкупност: няма обсъждане на свидетелските показания, нито е отразено по какъв начин свидетелските показания в използваните им части са относими към конкретния спор и към момента на сключване на сделката и целта и действията на договарящите именно към този момент, а не след сделката; не са обсъдени всички твърдения на ответника по иска, наведени с отговора на исковата молба и с въззивната жалба, доказателствата са коментирани превратно и в насока, обслужваща единствено тезата на ищцовата страна и то към момента за обстоятелства, които са извън процесната сделка и момента на постигане на съгласие на страните за сключването й, игнорирани са всички доказателства на ответната страна, съдебният акт се гради на предположения и правни норми, които нямат връзка със спора. За да обоснове извода си за увреждането, съдът неправилно и необосновано се е позовал на извършени други сделки с други пълномощници, които обаче нито са предмет на делото, нито във връзка с тях са давани указания за събиране на доказателства за знание за осъществяването им от страна на ищците, и пр. С доклада си окръжният съд поставя страните в условия на процесуална изненада; само въз основа на налични други сделки не може да се прави извод, че се цели увреждане на упълномощителите по спорния договор, тъй като по делото не е известно нито при какви условия са осъществени те, нито с каква цел. Неправилно съдът е приел, че по-ниската цена на сделката от средната пазарна цена на имотите към момента на сключване на договора е достатъчно, за да обоснове увреждане, което е в противоречие с константната съдебна практика; липсва преценка съдът да е оценявал всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи – имотът е бил в изключително влошено състояние, преди продажбата е бил напълно неизползваем, едва след осъществените след сделката ремонти той е станал годен за живеене. Съдът не е обсъдил доводите за наличието или липсата на доказателства за недобросъвестност на представителя на продавачите към момента на сключване на сделката – в случая няма нито едно пряко или косвено доказателство, което да сочи, че към момента на подписване на сделката страните са договаряли недобросъвестно във вреда на упълномощителите, а съдът се е позовал единствено на близката връзка между упълномощения, приобретателя и законния му представител, като е приложил и презумпцията на чл. 135 ЗЗД за знание за увреждане, с което страната е поставена в условията на недопустима процесуална изненада; в тази връзка е изложен подробен прочит на свидетелски показания, като се подчертават изключително влошени отношения на упълномощения с дъщеря му, която е заинтересована от спора; не е съобразено, че след извършения луксозен ремонт, в него живеят прехвърлителите и се ползват от него, а приобретателят няма достъп до него и не е заявявал такъв, изпълнявайки волята на баща си – ищците да живеят в него докато са живи. Неправилно съдът се е съсредоточил върху свидетелски показания за липсата на плащане на извършен от свидетеля ремонт – това обстоятелство няма отношение към мотивите за сключване на договора и обстоятелствата, при които той е подписан; не е обсъдена и смъртта на упълномощителя след ремонта на жилището и настаняването на упълномощителите в него. Не е обсъдено, че към момента на сключване на договора купувачът е бил непълнолетен и не е могъл да формира воля, нито пък да договаря пряко с упълномощеното лице; в него не е могло да има и знание за увреждане. Не е взето предвид установеното, че упълномощителите категорично са знаели за намерението на сина им да прехвърли собствеността върху апартамента на внука им, а те да получат правото на пожизнено ползване върху имота; не се установява те да са предприемали действия по оттегляне на пълномощното. Недопустими са гласни доказателства за установяване на цена на договор, различна от посочената в акта. Не са обсъдени данните за липсата на пари у ищците за осъществяване на ремонта и покупката на мебели. Необосновано се приема, че уговорената неустойка при евикция в нотариалния акт е основание за приложение на чл. 40 ЗЗД – упълномощаване за такава уговорка няма и тези клаузи нямат обвързващо действие спрямо ищците, а и от свидетелските показания се установява, че целта на уговорката е охрана на интересите им предвид съществуващите спорове с друг ползвател на жилището. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК. Ответниците Д. В. Т. и М. К. Т., чрез адв. Р. И., излагат доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата по същество. Съдът приема за установено, че ищците са съпрузи и родители на упълномощения; от брака на упълномощения и трето лице (прекратен през 2010 г.) са родени свидетелката Т.-В. и син – пълнолетни към момента на сключване на сделката; касаторът е биологичен син на упълномощения, за което не се спори, макар да не е припознат или с установено бащинство по съдебен ред, роден от съвместното съжителство на упълномощения и С. Е. – майка и законен представител на касатора. Ищците, с оглед възрастта им и здравословното състояние на ищеца, са били затруднени да се грижат за себе си и да поддържат собствените си недвижими имоти, към момента на процесната сделка са били пенсионери с минимални доходи. На 19.04.2016 г. ищците с изрични нотариално заверени пълномощни са упълномощили сина си О. Т. от тяхно име и за тяхна сметка да продава, при условия, каквито договори, на трети лица или при условията на договаряне сам със себе си, при цена и условия, каквито прецени за добре, както и да дарява на когото прецени за добре или при условията на договаряне сам със себе си, всички притежавани от ищците недвижими имоти, сред които и процесното жилище; поотделно ищците са упълномощили сина си с общо пълномощно да управлява и да се разпорежда с притежаваните от тях недвижими имоти, както намери за добре, включително и да дарява същите безвъзмездно на трето лице. По силата на пълномощните, на упълномощения е възложено да представлява родителите си пред съответните институции, както и да се снабдява от институциите с необходими удостоверения, да получава суми по сделки с трети лица от името и за сметка на упълномощителите, да подписва всички документи, касаещи разпореждането с недвижими имоти; на упълномощения е дадено правото да преупълномощава трети лица със същите права от тяхно име и за тяхна сметка; пълномощните са безсрочни. О. Т. е бил упълномощен и да се разпорежда с личен влог на ищеца и е бил с неограничен достъп до банковите му сметки и карти за телене на суми; на 28.12.2018 г. О. Т. е преупълномощил със същите права и съжителката си на съпружески начала С. Е.. В свидетелски показания нотариусът, заверил пълномощните, сочи, че упълномощителите са се явили лично, тя прочела текста на пълномощните, подробно и ясно им разяснила обема пълномощия, които дават на сина си, като двамата са заявили, че това е единственият им син, той се грижи за тях, и искат всичко да е негово, както и че и двамата категорично са знаели за намерението на сина си да прехвърли собствеността върху апартамента на неговия син – касатора, а те да получат правото на пожизнено ползване върху имота; ищците са посещавали кантората и по-късно, за да подпишат други декларации във връзка със сделката; пред нотариуса са се явили и касаторът и майка му, като упълномощеният заявил, че иска въз основа на предоставените му пълномощни от неговите родители, да прехвърли на своя и на Е. син собствеността върху процесното жилище, за да осигури детето си, а на родителите му да бъде учредено право на пожизнено ползване на апартамента; искането за включване на неустойка упълномощеният обосновал с водените за жилището съдебни спорове с бившата му съпруга; на майката на касатора било разяснено, че сделката не е изгодна за детето, но майката заявила, че такава е волята на баща му; таксите за извършената сделка били платени от Е.. Въз основа на извършеното упълномощаване упълномощеният, като пълномощник на ищците, е продал на касатора чрез неговата майка и законен представител и останалите недвижими имоти, собственост на родителите му – поземлен имот с двуетажна полумасивна жилищна сграда с пристройка и селскостопанска сграда, за сумата от 5000 лева, и пет броя поземлени имоти – земеделски земи, за 1000 лева, с безвъзмездно и безсрочно запазване на правото на ползване до края на живота на продавачите. И в двата договора за продажба е предвидена неустойка в полза на купувача в десетократен размер в случай на съдебно отстранение на купувача по вина на продавачите. Въз основа на показанията на бившата съпруга на упълномощения и на дъщеря му, въззивният съд приема, че за тези продажби на недвижими имоти в полза на касатора упълномощителите не са знаели, а фактът на продажбите им станал известен, както и на децата от прекратения брак, след смъртта на упълномощения на 02.10.2019 г. Ищците са придобили процесното жилище през 2004 г. по силата на договор за покупко-продажба със сина им и съпругата му (към онзи момент в брак) като продавачи, срещу заплащане на 59400 лева, като продавачите си запазили правото на ползване до края на живота си, заедно и поотделно. Процесното жилище е продадено на касатора за 9600 лева, при данъчна оценка от 43094 лева, като изрично е записано, че цената е изплатена от купувача чрез законния му представител на продавачите изцяло в деня на сключване на договора; в нотариалния акт е отразено, че състоянието на жилището изисква основен ремонт; с договора е запазено правото на ползване върху продадения имот на О. Т. и бившата му съпруга, учредено с предходния договор за покупко-продажба, и е учредено безвъзмездно и безсрочно пожизнено право на ползване на подавачите. Действителната пазарна стойност на жилището, установена със съдебна експертиза, възлиза на 60010 лева, а след приспадане на стойността на запазено право на ползване на четири лица, възлиза на 32585 лева. Въззивният съд приема за безспорно установено от доказателствата по делото (свидетелски показания на нотариуса, на извършилия ремонта, на други свидетели, писмени доказателства – протоколи, актове и др.) недоброто състояние на жилището и нуждата от негов основен ремонт към датата на процесната сделка, тъй като живеенето в него в състоянието му не било възможно, а извършеният впоследствие ремонт бил луксозен, с вложени строителни материали за над 39 хиляди лева; от представените многобройни фактури, касови бонове и стокови разписки, издадени на името на С. Е., не се установява безспорно, че закупените строителни материали са вложени в процесното жилище, както и с чии средства е извършвано разплащането; според свидетелски показания, средствата за ремонт на жилището са от продажба на друг апартамент, където преди преместването им са живели ищците; сочи се и отпуснат на майката на касатора банков кредит от 30500 лева. Съобразява се, че след сключване на процесната сделка е бил сключен и договор за продажба на недвижим имот, с който О. Т. като пълномощник на родителите си, е продал на трето лице апартамент в [населено място], за сумата от 26000 лева, при уговорката сумата да бъде преведена поравно на родителите; според свидетелски показания, О. Т. заявил, че действителната продажна цена е 50000 лева; постъпила по сметка на О. Т. сума от 13000 лева е теглена на каса и от банкомат изцяло в периода, съвпадащ с периода на закупуване на строителните материали, уреди и мебели за процесното жилище; същата сума е постъпила и изтеглена в същия период от сметката на ищцата, и същата сума за същия период е изтеглена от сметката на ищеца; за същия период банковите карти на ищците са били предоставени на сина им и на С. Е. за неограничен достъп до сметките. Всички наследници на починалия на 02.10.2019 г. О. Т. – децата му от първия брак и родителите му, са направили отказ от наследство. Въззивният съд приема, че е сезиран с иск по чл. 40 ЗЗД. Отречено е както съдът да е разгледал друг иск, така и че първоинстанционното решение е недопустимо като основано на непредявени от страните основания в процеса и при допуснати нарушения за неговото мотивиране. Ищците са упълномощили сина си с общо пълномощно в неограничен обем – да се разпорежда с всичките им недвижими имоти, без ограничение на вида на разпореждането (възмездно или безвъзмездно) и на лицата, в чиято полза да бъде извършено отчуждаването, без да е определен срок или постигането на определен резултат. Упълномощителите не са заявили доводи за извършени с процесния договор действия извън представителната власт на упълномощения. Съдът намира, че дадената представителна власт в неограничен обем не означава непременно, че упълномощеният може да я упражнява без всякакво ограничение – напр. когато договаря цена, той следва да осъществи представителната власт с грижата на добър стопанин, което ще рече при средна пазарна цена; упълномощеният е длъжен да действа и се договаря в интерес на представлявания, и щом е избрал в рамките на предоставените му пълномощия да сключи договор за продажба на недвижим имот, собственост на упълномощителите, е длъжен да договори условия, изгодни за упълномощителите при средна за имота пазарна цена. В случая обстоятелството, че О. Т. е бил натоварен с пълномощия дори да дари имота, не означава, че след като е избрал да го продаде на трето лице, може да направи това при неизгодни за упълномощителите условия и при цена, многократно по-ниска от средната пазарна цена за имота към момента на сключване на сделката; продажната цена на процесното жилище е значително по-ниска от средната пазарна цена на имота към момента на сключване на сделката, както и няколко пъти по-ниска от данъчната оценка на имота към същия момент, но следва да се съобрази, и че към същия момент по отношение на продавания имот е имало учредено право на ползване на четири лица, двама от които са упълномощителите; след като упълномощеният, макар да не е бил изрично упълномощен за това, при сключване на продажбата е учредил пожизнено право на ползване върху продавания имот в полза на упълномощителите, то тези действия не са били в тяхна вреда, а правото на пожизнено ползване върху имота за останалите две лица е било заварено и не е зависело от волята на упълномощителя. Въззивният съд възприема заключението по изготвената съдебно-оценителна експертиза и кредитира изводите на вещото лице, че пазарната стойност на имота към момента на сключване на процесната сделка след приспадане на пазарната стойност на правото на ползване на четири лица възлизала на 40310 лева, която сума отново би била значително по-ниска от действителната пазарна стойност на имота, което обстоятелство свидетелствало за нееквивалентността на престациите. Приема се за безспорно установено още, че към момента на сключване на процесния договор апартаментът бил в изключително лошо състояние и се нуждаел от основен ремонт, който факт бил относим при преценката за добросъвестност при договарянето между упълномощения и третото лице, в полза на упълномощителите и в рамките на дадения му мандат. От доказателствената съвкупност по делото е счетено за установено извършването на такъв ремонт в периода 17.06.-03.09.2019 г., но спорен оставал въпросът с чии средства са закупувани строителните материали, мебелите и жилищното обзавеждане. Въззивният съд съобразява, че през съответния период кредитните и дебитните карти на Д. и М. Тунтеви са били предоставени на сина им О., като неограничен достъп до тях е имала и майката на ответника. Предвид съвкупния анализ на доказателствата, въззивният съд приема за неуспешно проведено пълното и главно доказване на факта, че ремонтът на спорния апартамент е бил извършен изцяло със средства на Е., поради което тези средства не се съобразяват при преценката за добросъвестност на правните действия на упълномощителя. Като взема под внимание задължителните указания в мотивите на ТР № 5/2014 г., ОСГТК, съдът приема процесния договор за продажба за сключен при неизгодни за упълномощителите условия, тъй като продажната цена е неколкократно по-ниска от действителната пазарна стойност на имота към момента на сделката, която същият би имал при приспадане правото на ползване на четири лица; съобразно естеството и тежестта на уговорената от О. Т. неустойка, чийто размер възлиза на петкратната цена на имота и всички разноски по сделката, въззивният съд заключва, че същата е прекомерна, което неоправдано обременява продадения имот в случай на евикция и безспорно сочи на договореност във вреда на упълномощителите и в полза на купувача. Крайният извод е, че упълномощителят е действал не изцяло в интерес на родителите си, но и в интерес на сина си – купувач по договора, с цел същият да бъде финансово гарантиран в бъдеще, което обстоятелство е признато от ответната страна и с отговора на исковата молба. В установения факт, че пълномощникът е прехвърлил и останалите имоти на упълномощителите в полза на К. Е., макар и извън рамките на учредената му представителна власт, въззивният съд намира косвено доказателство за превратност и недобросъвестност в действията му и в тези на законния представител на сина му – С. Е.. Поради дългогодишното съжителство между пълномощника и Е., ведно с родствената връзка между продавач и купувач, въздигната от чл. 135, ал. 2 ЗЗД в оборима презумпция за знание за увреждане, както и съвкупната преценка на останалите индиции, в т.ч. съзнанието на упълномощителя, че действал с неограничен мандат и знанието на жената, с която е живеел на съпружески начала, за влошените му отношения с бившата съпруга и децата от предходен брак, се приема, че е налице разпореждане с недвижимия имот при неблагоприятни за упълномощителите условия и договаряне в тяхна вреда. Обстоятелството, че Т. чрез процесния договор за продажба е осигурил на родителите си апартамент с асансьор, където същите да преживеят старините си, не е счетено за достатъчно да обоснове липса на увреждане, защото сделката е сключена при неизгодни условия и упълномощителите е следвало да получат крайно ниска продажна цена, а и защото са събрани убедителни доказателства, че ремонтът и обзавеждането на апартамента са финансирани със средства от продажбата на друг апартамент. В обобщение е приета недействителност на процесния договор на основание чл. 40 ЗЗД, като сключен във вреда на упълномощителите при споразумяване между пълномощника и лицето, с което той договаря в тяхна вреда, при крайно ниска пазарна цена, срещу която не може да бъде извършено прихващане със стойността на извършения в имота ремонт и обзавеждане след неговата продажба, при уговорена в полза на купувача при евикция прекомерно висока по размер неустойка, сочеща неоправдано обременяване на договора, както и при установено намерение за увреждане на пълномощника и третото лице, при условията на чл. 135 ал. 2 ЗЗД поради това, че двамата са били във фактическо съпружеско съжителство към момента на сключването на договора. Доводите за неплащане на продажната цена са преценени като неотносими към иска по чл. 40 ЗЗД по съображения, че подобен факт води към облигационно вземане. Въззивният съд излага и доводи за липса на нищожност на процесния договор поради накърняване на добрите нрави, за което обстоятелство е длъжен да следи служебно. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не се обосновава нито една от заявените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол. По първата група въпроси за задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото, вкл. събраните доказателства и доводите и възраженията на страните и излагането на мотиви въз основа на тяхната обща преценка, се сочи несъответствие с постановките на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. ОСГК, ТР № 1/2013 г., ОСГТК, решение № 50027 по гр.д. № 2353/2022 г., решение № 19 по гр.д. № 1680/2020 г., ІІІ г.о., решение № 89 по гр.д. № 3827/2019 г., ІV г.о., решение № 113 по т.д. № 2820/2017 г., ІІ т.о. решение № 141 по гр.д. № 478/2020 г., І г.о., решение № 61 по гр.д. № 4578/2015 г., ІV г.о. Както в посочените от касатора актове, така и в константната практика на касационната инстанция се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Съдът е длъжен да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка, да съобрази доводите и възраженията на страните по вътрешно убеждение и да изложи мотиви за това. В светлината на изложеното, касационният съд приема, че въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с дадения отговор. В решението си принципно структурно и последователно съдът е изложил ясно и подробно съображенията си по фактическата и правна същност на спора, като е обсъдил всички допустими, относими и необходими за разрешаването му доказателствени средства. Разгледал е и съвкупността от индиции, като на база тях е извел собствени логически последователни изводи. Твърденията на касатора, че обжалваното решение представлява дословен препис на исковата молба, че не са обсъдени доказателствата във връзка с твърденията на ответника, че изолирано откъм съдържание съдът се е позовал на отделни доказателства, но без да ги обсъди в съвкупност, както и че не е изпълнил задълженията си съобразно дадения по-горе отговор на обуславящия процесуалноправен въпрос, не се споделят от настоящия съдебен състав – по същината си те представляват отричане на дейността на въззивната инстанция без мотивирана обосновка чрез навеждане на конкретни положителни твърдения за несъобразени и невзети предвид факти, обстоятелства и доказателства. По въпроса за начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите и анализ на същите, се твърди противоречие с решение № 141 по гр.д. № 3719/2018 г., І г.о., в което се обоснова константното разбиране, че гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. На първо място съдът следва да обсъди установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства; преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства, като се ползват и правилата на логиката; не е достатъчно свидетелските показания да бъдат само преразказани, а следва да се изложат съображения за възприемане показанията на част от свидетелите, както и да се посочи кои други доказателства подкрепят казаното от тези свидетели, както и защо не кредитира други, или в каква част ги възприема; свидетелските показания не може да бъдат преиначавани или да се обсъжда избирателно части от тях, като се игнорира друга част относно релевантни за спора факти; съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда, като съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал за съответния факт и за кое време в хода на развитието на правоотношенията между страните се отнася той, като има предвид, че заинтересоваността на свидетеля и неговата предубеденост може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда, като това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Обжалваното решение не е в противоречие със соченото тълкуване. Възраженията на касатора за бланкетно и декларативно позоваване на свидетелските показания не съответстват на изложеното в съдържанието на въззивния акт. Не съответства на действителността твърдението, че съдът просто е преразказал свидетелските показания на свидетелите Б., Х. и Е. и не е обсъдил показанията на нотариуса. Освен, че ги е определил като категорични и последователни на база възприятията си при разпита им, въззивният съд е обосновал кредитирането им при съпоставка и съвместна преценка с приетия писмен доказателствен материал, което в пълна степен съответства на изискванията на дадения по-горе отговор. По въпроса относно фактическия състав, пораждащ недействителността по чл. 40 ЗЗД, както и момента, към който следва да се извършва преценка на наличието му, жалбоподателят твърди несъответствие с ТР № 5/2014 г., ОСГТК, решение № 1 по гр.д. № 1471/2017 г., ІІІ г.о., решение № 212 по гр.д. № 4268/2017 г., ІІІ г.о., решение № 241 по гр.д. № 3796/2019 г., ІV г.о., решение № 95 по гр.д. № 5523/2015 г., ІV г.о. Според задължителните разяснения, дадени в мотивите в т. 3 на ТР № 5/2014 г., ОСГТК, фактическият състав на чл. 40 ЗЗД включва два елемента - обективен и субективен. Обективният елемент изисква договорът, сключен от представителя и насрещната страна по него, да уврежда интересите на представлявания и това увреждане да не е незначително. Преценката за наличието на увреждането, респ. за сигурното му настъпване, се извършва според конкретните обстоятелства за всеки отделен случай, към момента на сключването на договора. Субективният елемент – „споразумяване“, се свежда до недобросъвестност на представителя и насрещната страна по договора за увреждането на представлявания. Споразумяването по смисъла на чл. 40 ЗЗД не съставлява отделна, различна правна сделка между представителя и насрещната страна по недействителния договор, то е обективирано в самия договор. Въззивното решение е в унисон с посочените разяснения и не им противоречи. Оплакванията на жалбоподателя, че въззивният съд е извел изводи в решението си за наличието на увреждане, респ. за сигурното му настъпване въз основа на обстоятелства, които не са съществували към датата на процесната сделка, като напр. липсата на плащане на ремонта, която била настъпила почти година след сделката и смъртта на упълномощеното лице, не могат да бъдат подкрепени. От една страна отрицателните факти като липсата на плащане, поради неосъществяването си не оставят следи в обективната действителност и изобщо не може да се говори за момент на тяхното настъпване, а от друга – преценката за увреждане действително се прави към конкретния момент на оспорената сделка, но не и само въз основа на обстоятелства, съществували към този момент. Съдът е длъжен да съобразни всички обстоятелства по делото, изводими от доказателствената съвкупност по него. Не могат да се споделят и доводите, че въззивният съд неправилно е основал изводите си само и единствено на съображения, свързани с продажбата на имота на цена под данъчната и пазарна стойност. В решението си въззивният съд подробно е обсъдил и редица други обстоятелства като характера и тежестта на клаузата за неустойка, продажбата на други имоти, начина на осъществяване на представителната власт, и др. По въпроса за възможността за прилагане на презумпцията за знание за увреждане в производството по чл. 40 ЗЗД, както и чия е тежестта да докаже недобросъвестността на упълномощеното лице и това, с което той договаря, касаторът твърди допуснато противоречие с решение № 25 по гр.д. № 2686/2021 г., І г.о., решение № 103 по гр.д. № 3209/2017 г., ІІІ г.о., решение № 1 по гр.д. № 1471/2017 г., ІІІ г.о., решение № 21 по гр.д. № 3529/2014 г., ІV г.о. И този въпрос не обосновава предпоставките за допускане на решението до касационен контрол. На първо място въпросът не е обусловил самостоятелно крайните изводи на въззивния съд; на второ място сочените от касатора решения не дават отговор на поставения въпрос. Същите са допуснати до касационна проверка и отговор по съвсем различни материалноправни и процесуалноправни въпроси. Обжалваното решение не съдържа и разрешение в противоречие и с ТР № 5/2014 г., ОСГТК, по материалноправния въпрос между кои лица следва да се установява субективният елемент „споразумяване“. Нито в мотивите, нито в диспозитива е даван отговор на поставения въпрос, а единствено е разгледана общата хипотеза при която „споразумяването“ по смисъла на чл. 40 ЗЗД се осъществява между представителя и третото лице, а не между представителя и законния представител на третото лице, каквато е настоящата. В последния случай отговорът на поставения въпрос се извежда от самата разпоредба на чл. 40 ЗЗД, която предвижда, че ако представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не произвежда действие за представлявания. В т. 4 от цитираното тълкувателно решение е прието, че когато се сключва договор чрез представител, последният формира и изразява воля, т.е. – прави волеизявление, изразява съгласие от името на представлявания, и съобразно чл. 36, ал. 2 ЗЗД правните последици от договора настъпват направо за представлявания. В този смисъл щом волята, която се формира и изразява е на представителя, то „споразумяването“ по смисъла на чл. 40 ЗЗД е именно между него и другата страна или нейния представител в зависимост от особеностите на конкретния случай. Когато сделката е сключена от двама представители, договаряне е налице именно между тях, а не между страните по договора, които единствено ще се ползват от правните последици на това договаряне. Решението на въззивния съд е съобразено с даденото тълкуване, като са развити съображения за наличието на знание именно у законния представител на купувача. В хипотезите, в които приобретателя по сделката е малолетно лице, следва да се има предвид, че необходимата за възникване, изменение или погасяване на права в правната сфера на правния субект воля, когато той е недееспособен, се изявява от законния му представител. Когато знанието на определени обстоятелства към момента на волеизявлението има правно значение, знанието на недееспособния е ирелевантно, а правно значение има само знанието на законния му представител за съответните обстоятелства. Не е налице и хипотезата по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на решението до касационен контрол. Наличието на юридически основания за очевидна неправилност на въззивното решение касаторът обосновава с оплакванията за липса на мотиви, отговарящи на изискванията по чл. 235 ГПК, както и че съдът неправилно е приложил презумпцията за знание за увреждане по чл. 135 ЗЗД, каквито в хипотезата на претенция по чл. 40 ЗЗД няма предвидени в закона. В решение № 15 по конст.д. № 10/2018 г., Конституционният съд приема, че очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационния контрол, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, в който законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, или съдебният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая не се разкрива нито една от посочените хипотези. Дали съдът е приложил презумпцията за знание по чл. 135 ЗЗД или единствено е препратил към нея с оглед по-пълно обосноваване на крайните си изводи, е въпрос, който би подлежал на изследване от касационната инстанция единствено в случай, че обжалването бъде допуснато. При този изход на спора пред касационния съд е основателно искането за присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ответната страна, което възлиза на 1200 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,