Определение № 1018 от 13.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1773/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. „Ди Ей Си“ ЕООД чрез управителя Д. З. обжалва разпореждане № 18 037 от 18.08.2023 г. по в.гр.д. 13 411/22 г., СГС, III Б състав, с което е върната касационната му жалба срещу решение № 2571 от 18.05.2023 г. по в.гр.д. 13 411 /22 г. по описа на СГС, III Б състав. Излага съображения, че с процесните договори за цесия били прехвърлени вземания на жалбоподателя от лицата Р. С. С. и Д. К. К.. Двете лица цеденти, имали качеството на потребител. Между кредитора „Банка ДСК“ ЕАД и всеки от потребителите били сключени отделни споразумения от 23.08.2021 г., във връзка с изпълнение на задължения по два отделни договора за кредит от 11.12.2018 г., сключени съответно от Р. С. и Д. К. с „Банка ДСК“ ЕАД. На 04.07.2022 г. „Ди Ей Си“ ЕООД било предявило срещу „Банка ДСК“ АД искове за събиране на горепосочените цедирани вземания. Цената на предявените искове, била съответно 686,18 лв и 14 316,04 лв. Въз основа на исковата молба било образувано гр.д. 35 911/22 г., СРС, 160 с-в. На 08.11.2022 г. „Ди Ей СИ“ ЕООД подало въззивна жалба срещу решението на районния съд. Въззивният съд потвърдил решението на първоинстанционния съд. Срещу това решение жалбоподателят бил подал касационна жалба. С разпореждането, което обжалва, касационната жалба била върната. Мотивите на въззивния съд били незаконосъобразни. Счита, че с оглед вида на вземането, такова на основание договор за потребителски кредит, смяната на субекта, от потребител, на търговско дружество, била без значение. Позовава се на процесните правоотношения, които били възникнали на основание договор за потребителски кредит. Това определяло делото като гражданско и поради това не изключвало, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, достъпа до касационно обжалване. „Банка ДСК“ ЕАД оспорва частната жалба. Счита, че в случая имало два предявени иска, единият на основание договор за цесия между ищеца „Ди Ей Си“ ЕООД и Р. С. С., с цена на иска 686,18 лв и вторият, основан на договор за цесия между ищеца „Ди Ей Си“ ЕООД и Д. К. К., с цена на вземането 14 316,04 лв. Счита, че прехвърлянето на вземането не може да прехвърли качеството на лицето. Вземането било прехвърлено от потребител, което е физическо лице, докато ищецът бил търговско дружество и бил сключил договорите за цесия във връзка с професионалната си дейност. Счита, че следва да се потвърди разпореждането. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е допустима, подадена срещу акт, подлежащ на обжалване и в предвидения от закона срок. За да върне касационната жалба, на основание чл. 286, ал. 1, т. 3 от ГПК, въззивният съд е приел, че цената на обективно съединените искове е съответно, 686,18 лв и 14 316,04 лв. Прието е, че предвид цената на исковете, въззивното съдебно решение не подлежи на касационно обжалване, с оглед въведеното законодателно ограничение с нормата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав установи, че ищецът, „Ди Ей Си“ЕООД, е предявил искове за заплащане на обезщетение за неизпълнение, основано на две споразумения, сключени между Р. С. и „Банка ДСК“ ЕАД, както и споразумение между Д. К. и „Банка ДСК“ ЕАД. Твърдяно е, че по силата на сключеното споразумение, всеки от длъжниците-потребители е следвало да има възможност да се разпореди със запорирани суми, в съответно посочените размери, намиращи се по сметка на съдия-изпълнител. „Банка ДСК“ ЕАД в качеството на взискател и кредитор, с който е сключено всяко от споразуменията, бил в неизпълнение на задълженията си, произтичащи от посочените споразумения, да осигури възможност всеки от потребителите да се разпореди с посочените запорирани суми, след сключване на споразумението за разсрочване на дълга. Това задължение не било изпълнено и всеки от потребителите имал право на обезщетение за неизпълнение на съответното споразумение. Именно правото си на вземане за посоченото обезщетение вместо изпълнение всеки от потребителите бил прехвърлил на ищеца, „Ди Ей Си“ ЕООД. Ищецът е искал осъждане на „Банка ДСК“ ЕАД да заплати посочените суми на посочените основания, цесии и неизпълнения на задълженията по всяко от споразуменията. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение 3 от 23.02.2023 г. по тълк.д. 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС, гражданско е всяко дело, което е образувано за защита на материално право, регулирано от гражданското законодателство. Търговски са делата, образувани при спорове относно материални правоотношения, регулирани от разпоредбите на Търговския закон и/или специални закони, отнасящи се до уредени и регламентирани в част 3 на ТЗ сделки, независимо от родовата подсъдност. Търговски са делата относно търговските спорове, така както са дефинирани в чл. 365 – 378 от ГПК, така и всички други търговски спорове. Търговски са споровете, които са относно правоотношения, основани на търговски сделки, както абсолютни, така и относителни. В зависимост от качеството на лицата, сключили договори, регламентирани от гражданското право, сделките могат да бъдат едностранни или двустранни търговски сделки, на основание чл. 288 от ТЗ. Видът на делото следва да се определи, като се прецени приложението на чл. 286, ал. 1 ал. 3 от ТЗ. С нормата на чл. 113 от ГПК законодателят е определил, че исковете от и срещу потребители се разглеждат като граждански дела. Законодателят с чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, е определил видът на делото и цената на иска, като критерии за определяне на допустимостта на касационно обжалване. В разглеждания случай, настоящият съдебен състав, на първо място намира, че е налице обективно съединение на искове. Така установените факти дават основание да се приеме, че материалните правоотношения, които са предмет на делото, са основани на спорове, произтичащи от цесии и неизпълнение на задължения по споразумения. С цесията се прехвърля вземане, с което се изменя титуляра на същото. Обстоятелството, че вземането е основано на правоотношение с потребител, не означава, че делото е гражданско. Нормата на чл. 113 от ГПК предвижда, че само делата, образувани от и срещу потребители са граждански. В случая, ищецът не е потребител, той е търговско дружество. Съгласно обявения актуален учредителен акт на дружеството-ищец в търговския регистър, предметът на дейност на това дружество е сключване на сделки, с цел извличане на печалба, в това число купуване на вземания, сътрудничество при уреждане на отношения между търговци, сътрудничество и подпомагане на физически лица при потребителски спорове с трети лица. С оглед така очертания предмет на дейност на ищеца, настоящият съдебен състав намира, че договорът за цесия, го легитимира като носител на вземане. Образуваното от него дело, не може да бъде квалифицирано като образувано от потребител и съответно гражданско дело по смисъла на чл. 113 от ГПК. Делото, образувано от ищеца е търговско дело. Спорът между страните е основан не само на неизпълнения на задължения по споразумение, сключено между потребител и търговец. Основава се и на договора за прехвърляне на вземане, който се явява едностранна търговска сделка, сключена е от търговец и е свързана с упражняваното от него занятие. Поради това следва да се приеме, че делото е търговско по своя характер и предвид цената на всеки от обективно съединените искове, под 20 000 лв следва да се приеме, че правилно въззивният съд е постановил разпореждане за връщане на касационната жалба по реда на чл. 285, ал. 1 от ГПК, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По изложените съображения следва да се потвърди обжалваното разпореждане. Върховният касационен съд на Р България