Определение № 242 от 18.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4287/2023 г.

Производството е образувано по частна жалба вх. № 13175 от 07.06.2023 г., подадена от А. Д. Д. чрез неговата майка и законен представител И. А. А., и частна жалба вх. № 10416 от 05.05.2023 г., подадена от П. Д. Д. чрез адв. Й., против определение № 1084/21.04.2023 г. по гр. д. № 1512/2021 г. на Апелативен съд – София (АС – София). С последното са оставени без уважение молба вх. № 26942/15.12.2022 г. от А. Д. Д., чрез неговата майка и законен представител И. А. А., и молба с вх. № 27162/16.12.2022 г. от П. Д. Д. чрез адв. Й. за изменение на решение № 1405/22.11.2022 г. по гр. д. № 1512/2021 г. на АС – София в частта за разноските, с която: 1/ е отменено определение № 261547 по гр. д. № 13996/2018 г. на СГС, вместо което П. Д. Д. и А. Д. Д. чрез неговата майка и законен представител И. А. А. са осъдени да заплатят на „Бул Инс“ АД допълнително сумата от 3 393. 84 лева разноски за адвокатско възнаграждение на ответника пред първата инстанция и 2/ П. Д. Д. и А. Д. Д., чрез неговата майка и законен представител И. А. А. са осъдени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплатят на „Бул Инс“ АД по 1 800 лева разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.

Жалбоподателят А. Д. Д., чрез неговата майка и законен представител И. А. А., излага доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение и иска същото да бъде отменено. Счита, че размерът на разноските е неправилно определен както за първа, така и за въззивната инстанция. Сочи, че присъдените разноски не са съобразени с уважената и отхвърлената искова претенция. Твърди още, че липсват представени доказателства пред първа инстанция за реално изплащане на адвокатския хонорар. Разноските за въззивната инстанция не са им били предявени нито писмено, нито в последното съдебно заседание по делото, за да могат да вземат отношение по тях и тяхната прекомерност. Изложени са доводи, че съдът неправилно и незаконосъобразно е изключил третия наследник – А. Д. Д..

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят А. Д. се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация и поставя следните въпроси:

1. „Присъжда ли се хонорар на процесуален представител по делото, в случай, че не са извършени процесуални действия от него в хода на делото, а са били извършвани действия от юрисконсулти на дружеството?“;

2. „При изрично посочена цена на иска съдът може ли да се произнесе по цена на иска, която е по-висока и съдът не е сезиран с него?“;

3. „Следва ли размерът на разноските да бъде съразмерно с уважената част от иска и да бъдат реално заплатени?“;

4. „Задължително ли е връчването и запознаването на страните с молбата за разноски, която е невръчена и несъобщена от съда на страните, с което са лишени от възможност да направят възражението си за прекомерност?“.

Сочи се противоречие с практиката на ВКС (без да се отнася към конкретно питане), обективирана в ТР № 6 от 06.11.2013 г. на ОСГТК, определение № 315 от 23.06.2015 г. по ч. гр. д. № 3092 от 2015 г. и решение № 9 от 21.01.2011 г. по гр. д. № 1821/2009 г. на I г.о. Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на определението до касационно обжалване.

Жалбоподателят П. Д. Д. излага доводи за неправилност на обжалваното определение и иска отмяната му. Поддържа, че по делото е пренебрегнат фактът, че ищецът има трима наследници, като не е проведена процедурата по чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН, вр. чл. 227 ГПК. Счита, че в исковата молба е посочена цена на иска за неимуществени вреди в размер на 55 000 лева и не е налице законно основание да се приеме различна, завишена сума. Сочи се, че плащането на ДДС не е отразено в платежния документ и още, че нормата на чл. 36, ал. 1 ЗАдв. предвижда възнаграждение на адвоката за положен труд, а не за представено пълномощно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят П. Д. се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация и поставя следните въпроси:

1. „Ако адвокат – пълномощник по дело не е извършил каквито и да е процесуални действия, чл. 36, ал. 1 от Закона за адвокатурата позволява ли му да бъде присъден хонорар?“;

2. „Ако бездействието на адвоката е съчетано с явяване на няколко юрисконсулти, какво възнаграждение и на кого следва да бъде присъдено?“;

3. „При изрично посочена цена на иска може ли съдът да приеме по-висока такава, независимо от изричното позоваване на определено число?“;

4. „Ако искането за разноски е направено в молба, приложена по делото, невръчена на останалите страни и неогласена в съдебно заседание, което ги лишава от възможността да направят възражение за прекомерност, следва ли да бъдат присъждани разноски?“.

Сочи се противоречие с със същата практика на ВКС (без да се отнася към конкретно питане), обективирана в ТР № 6 от 06.11.2013 г. на ОСГТК, определение № 315 от 23.06.2015 г. по ч. гр. д. № 3092 от 2015 г. и решение № 9 от 21.01.2011 г. по гр. д. № 1821/2009 г. на I г.о.

Ответната страна по жалбите „Бул Инс“ АД не е подала отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.

Така подадените частни жалби, в частите им, с които се обжалва определението на АС – София в частта, с която са оставени без уважение молбите на жалбоподателите за изменение на въззивното решение, с което са осъдени да заплатят по 1 800 лева разноски за въззивната инстанция, имат характер на сезиране по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.

Частните жалби в останалата им част – срещу определението на АС – София в частта, с която са оставени без уважение молбите на жалбоподателите за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта, с която са осъдени да заплатят допълнително 3393.84 лв. – разноски за първата инстанция, имат характер на частни касационни жалби по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

За да постанови обжалвания резултат съдът е установил, че с решение № 1405/22.11.2022 г. по гр. д. № 1512/2021 г. на АС – София е потвърдено решение № 261406/23.11.2020 г. по гр. д. № 13996/2018 г. на СГС, в частта му, с която е отхвърлена исковата претенция с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ на Д. П. Д. срещу „Бул Инс“ АД за заплащане на обезщетение за разликата от 86 666, 66 лв. до пълния предявен размер; прекратено е производството по отношение на А. Д. Д. и за сумата от 43 333. 33 лева за обезщетение за неимуществени вреди (1/3 от сумата, представляваща разликата между 40 000 лв. до 170 000 лв.); отменено е определение № 261547 по гр. д. № 13996/2018 г. на СГС, с което е отхвърлено искането за изменение на решението в частта за разноските, като е постановено осъждане на П. Д. Д. и А. Д. Д., чрез неговата майка и законен представител И. А. А. да заплатят на „Бул Инс“ АД допълнително сумата от 3 393. 84 лв. за разноски за адвокатско възнаграждение на ответника пред първата инстанция, като в останалата част е оставена частната жалба без уважение; на основание чл. 78, ал. 3 ГПК П. Д. Д. и А. Д. Д., чрез неговата майка и законен представител И. А. А., са осъдени да заплатят на „Бул Инс“ АД по 1 800 лв. за разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция. Възраженията срещу присъдените във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение в полза на „Бул Инс“ АД са приети за неоснователни, тъй като за установяване на сторените разноски е представен договор за правна помощ от 05.10.2021 г. за заплащане на сумата от 3 600 лв. за адвокатско възнаграждение с ДДС и в същия е посочено, че сумата е платена авансово изцяло в брой, а договорът е приложен към молба с вх. № 17585/11.10.2021 г. по делото (л. 36). По отношение на разноските за пред първата инстанция решаващият състав е приел, че размерът на адвокатското възнаграждение е намален съобразно минималния размер по Наредба № 1/2004 г. за прекомерност – 4 930 лв., поради което възражението, че същото не е разгледано е прието за неоснователно. Изложени са съображения, че с оглед на уважената и отхвърлена част на исковата претенция, размерът на адвокатското възнаграждение възлиза на 3 648.20 лв. (76 %), поради което е посочен, че наследниците на ищеца дължат сумата от 3 393. 84 лв. за разноски за адвокатско възнаграждение. Констатирано е, че в представените с молба с вх. № 26420/26.02.2019 г. от ЗД „Бул Инс“ АД договор за правна защита и съдействие от 20.02.2019 г. и в молба с вх. № 12798/31.01.2019 г. с договор за правна помощ от 12.12.2018 г. е изрично отразено, че сумата от 5 000 лв. за договорено адвокатско възнаграждение и сумата от 1 800 лв. са заплатени авансово изцяло в брой и общо сумата е посочена в списък по чл. 80 ГПК (л. 176 от делото). Относно ДДС върху възнаграждението, въззивният съд е намерил, че същото не може да се отрази като начислено и заплатено в договора за правна помощ, тъй като сумата се начислява впоследствие от регистрирания субект, като за регистрацията е представена справка от 27.06.2018 г. (л. 70 по делото). Прието е още, че възражението, че ответникът е представляван от юрисконсулти и от един адвокат не обосновава извод, че не се дължи адвокатско възнаграждение, тъй като дружеството е поискало заплащане на направените разноски за адвокатско възнаграждение, а не за юрисконсулт. Формиран е извод, че в случаите на едновременно участие на адвокат и юрисконсулт в едно производство, не се изключва приложението на нормата на чл. 78, ал. 8 ГПК, а за страната се поражда правото да избере дали да претендира присъждането на заплатеното от нея адвокатско възнаграждение или юрисконсултско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК (в този смисъл е цитирано определение № 477/22.11.2018 г. по ч. т. д. № 2249/2018 г. по описа на I т. о. на ВКС). По отношение на възраженията, че исковата претенция е отхвърлена за разликата между 40 000 лв. до 55 000 лв., апелативният състав е намерил, че същите не могат да се обсъждат в настоящото производство, тъй като съдът е приел, че исковата претенция е отхвърлена за сумата до 170 000 лв., а не до 55 000 лв., т.е. това са доводи, относими към инстанционната проверка на решението.

По частните касационни жалби:

Те са подадени в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и са допустими.

Искането за достъп до касация е неоснователно.

Поставеният от жалбоподателя А. Д. първи въпрос и първите двата въпроса по жалбата на П. Д. се припокриват по смисъл и съдържание. Питанията са изводими от становището на страните за липса на реално извършени процесуални действия от упълномощения от ответната страна адвокат, като същите са били извършвани от юрисконсулти на дружеството. Въпросите покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е обоснован допълнителен такъв, в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно трайно установеното в практиката на ВКС разбиране /вж. определение № 2965 от 11.10.2023 г. по ч. гр. д. № 861/2023 г. на IV г.о., определение № 93 от 09.02.2023г. по ч. т. д. № 82/2023г.на II т.о./ при едновременно участие на адвокат и юрисконсулт в едно производство, за страната се поражда правото да избере дали да претендира присъждането на заплатеното от нея адвокатско възнаграждение или да претендира юрисконсултско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от това разбиране, като е приел, че дружеството е поискало заплащане на направените разноски за адвокатско възнаграждение, а не за юрисконсулт. За пълнота следва да се посочи, че не кореспондират с данните по делото твърденията, че упълномощения адвокат не е извършвал никакви процесуални действия, доколкото отговорите на исковата молба и допълнителната такава са подадени чрез адв. М. Г. – надлежен процесуален представител на дружеството – ответник.

По повдигнатите втори и трети въпрос в двете жалби (които изцяло съвпадат) също не се открива основание за допускане на касационното обжалване. Същите нямат претендираното от жалбоподателите значение за изхода на спора във връзка с дължимите разноски, доколкото в постановеното по делото въззивно решение съдът е приел, че исковата претенция е отхвърлена за сумата до 170 000 лева в съответствие с направеното в допълнителната искова молба увеличение на иска за обезщетение на неимуществени вреди (л. 60 от първоинстанционното дело) от 55 000 лв. на 170 000 лв.

Третият поставен въпрос в жалбата на А. Д. не удовлетворява общата предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В обжалваното определение съдът не е отричал необходимостта размерът на разноските да бъде определен съразмерно с уважената част от иска. Напротив, въззивният състав е изчислил дължимите разноски за пред първата инстанция с оглед на уважената и отхвърлена част на исковата претенция, като е определил същите в размер на 3 648. 20 лв., равняващи се на 76 %. Непоставянето на релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение е основание само по себе си за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това - вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Последните въпроси, формулирани под номер четири в жалбите, също се припокриват по смисъл и съдържание. Питанията се извеждат от становището на жалбоподателите за допуснато от съда процесуално нарушение, изразяващо се в липсата на връчване на молбата на насрещната страна досежно разноските и в тази връзка невъзможност да направят възражение за прекомерност. В обжалваното определение въззивният състав е застъпил обратното становище като е приел, че по отношение на разноските за пред първата инстанция, размерът на адвокатското възнаграждение е намален съобразно минималния размер по Наредба № 1/204 г. поради прекомерност, с което пък, възражението, че същото не е разгледано, е намерено за неоснователно. Следва да се отбележи още, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивния акт са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на акта и не подлежат на преценка в производството по селектиране на жалбите. В този смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбоподателите недопустимо са позовават по поставените въпроси едновременно на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и на това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – касае се за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат своето приложно поле. След като по въпроса се сочи отклонение с практика на ВКС и такава се прилага (т.е. страната се позовава на нея) не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение при липса на съдебна практика по приложението на дадена разпоредба, респ. при създадена съдебна практика, която се нуждае тълкуване (при неясна или непълна правна уредба) или пък е налице необходимост от осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Освен това, за пълнота на изложението ще следва да се изтъкне, че в случая жалбоподателите не са съобразили изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с изискванията, поставени с указанията по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС относно съдържанието на визираното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Неоснователно е и искането на жалбоподателя А. Д. за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното определение.

Посочената разпоредба е самостоятелен фактически състав, осъществяването на който изисква и предпоставя обосноваване на особено тежък порок на въззивния съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към него, без да е необходимо да извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая жалбоподателят не е изпълнил това изискване, а е развил доводи за неправилност на обжалваното определение. Така той не аргументира предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предвид посочената по - горе дефинитивност на разглежданото селективно основание.

В обобщение, жалбоподателите не са обосновали приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане на въззивното определение до касационен контрол в обжалваната част.

По частните жалби:

Частните жалби са допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.

Разгледани по същество жалбите са неоснователни като съображенията за това са следните:

В трайната практика на ВКС е разяснено разбирането, че вписването в договора за правна защита и съдействие за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В настоящия случай видно от приложения договор за правна защита и съдействие № 795 (на л. 37 от въззивното дело), сключен между „Бул Инс“ АД и адв. М. Г., страните са договорили възнаграждение в размер на 3 600 лв. с ДДС, което е платимо изцяло в брой. С оглед горното, доводите на жалбоподателите, че не са представени доказателства за реално заплащане на сторените разноски, са неоснователни. Не кореспондират и с данните по делото доводите на жалбоподателите, че претендираните от ответника „Бул Инс“ АД разноски не са им предявени. На л. 39 от въззивното делото е приложена молба с вх. № 17600/11.10.2021 г. по описа на АС – София, подадена от „Бул Инс“ АД, чрез адв. М. Г., в която се съдържа списък по чл. 80 ГПК за сторените от дружеството разноски пред въззивната инстанция, включващ сумата в размер на 3 600 лв. с ДДС – заплатено адвокатско възнаграждение. Видно от протокола от проведеното пред въззивната инстанция открито съдебно заседание на 11.10.2021 г., съдът е докладвал молбата, подадена от „Бул Инс“ АД, поради което възражението на страните, че разноските не са им предявени, се явява неоснователно. Доводите на жалбоподателите, че въззивният съд е пренебрегнал процедурата по чл. 227 ГПК, също са неоснователни. С протоколно определение от 11.10.2021 г. решаващият състав е разпоредил да се изиска справка от Столична община за наследниците на ищеца Д. П. Д., за конституирането им в производството на мястото на починалия им наследодател. С определение № 1030/14.04.2022 г. като въззивници в производството са конституирани наследниците на Д. П. Д. – А. Д. Д., П. Д. Д. и А. Д. Д.. В мотивите на постановеното по делото решение, въззивният съд е изложил съображения, че производството пред въззивната инстанция следва да се прекрати по отношение на конституираната въззивница А. Д. Д., тъй като същата не е заявила, че поддържа въззивната жалба и че желае да встъпи в производството след като е било залепено уведомление на таблото на АС – София с дадените указания. Следва да се посочи, че правилно и законосъобразно решаващият състав е прекратил производството по отношение на А. Д. Д. и доводите на жалбоподателите в тази насока няма претендираното от тях значение за производството по определяне на дължимите разноски. При тези данни настоящият състав намира, че обжалваното определение на АС – София е правилно в обжалваната част досежно разноските за пред въззивната инстанция и следва да бъде потвърдено.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,