Определение № 120 от 22.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3171/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 260048 от 29.03.2021 г. по в. гр. д. № 2/2021 г. на Силистренския окръжен съд, след частична отмяна на решение № 230/13.12.2019 г. по гр. д. № 759/2018 г. /неточно изписано 759/2084/ на Дуловския районен съд, е поставен на основание чл.349, ал.2 ГПК в дял на съделителя Н. Л. Ч. /Н. Л. Н./ процесният имот, съставляващ дворно място с площ от 1450 кв. м., находящо се в [населено място], [община], съставляващо имот пл. № .........., от който е образуван УПИ ............ от кв.........по плана на [населено място], с неуредени сметки за 467 кв. м., придаващи се по регулация от съседни имоти, а урегулиран с площ от 1050 кв. м., заедно с построените в имота масивна жилищна сграда, състояща се от четири стаи, кухня, маза и стопански постройки, при съседи на имота: улица, имоти ...., ...и ..., като за уравнение на дяловете Н. Л. Ч. /Н. Л. Н./ е осъден да заплати следните суми: на Р. Р. С. – 20255 лв.; на С. Р. Р. и С. Р. Р. – по 5445 лв.; на Н. Л. Ч. и З. Л. Н. – по 1485 лв., ведно със законната лихва.

Със същото решение на въззивния съд е потвърдено решение № 230/13.12.2019 г. по гр. д. № 759/2018 г. /неточно изписано 759/2084/ на Дуловския районен съд, допълнено с решение № 260017/09.10.2020 г., в частта, с която в полза на Н. Л. Ч. /Н. Л. Н./ са присъдени суми за извършени подобрения в имота, както следва: от Р. Р. С. – 12 655,33 лв.; от С. Р. Р. и С. Р. Р. – по 3395,33 лв.; от Н. Л. Ч. и З. Л. Н. – по 926 лв.

Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която е отхвърлена претенцията по сметки на Р. Р. С., С. Р. Р. и С. Р. Р. срещу Н. Л. Ч. за сумата от 9000 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на имота – по 150 лв. месечно за периода м. септември 2014г. - м. септември 2019 г., ведно със законната лихва.

Въззивният съд е приел, че неправилно с решението на първата инстанция процесният имот е изнесен на публична продан. Приел е, че трябва да се уважи възлагателната претенция на Н. Л. Ч. /Н. Л. Н./. Не се касае за смесена съсобственост по смисъла на т.8 на ТР № 1 от 19.05.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК. Прехвърлителните сделки са извършени от наследодателите приживе, настоящите съсобственици са наследници, не са прехвърляли права помежду си или на трети лица. Изцяло наследствени са и правата на съделителя Н. Ч. върху припадащата му се част от имота. С оглед представената от него декларация за семейно и имотно състояние, както и предвид неоспорения от останалите съсобственици факт, че живее в имота от раждането си, то е налице основанието на чл.349, ал.2 ГПК за възлагане на имота. При откриване на наследството този съделител е живял в имота и няма друго жилище освен него.

Прието е, че правилно на съделителя Н. Ч. е присъдена общо сумата от 22 240 лв. за извършените от него подобрения в имота. За да се прецени правното основание на исковата претенция и начинът, по който следва да се определи размерът на извършените подобрения, следва да се съобрази разрешението, дадено в ППВС № 6/1974 г. и ТР № 85/1968 г. в неотменената с постановлението част, касаеща отношенията между съсобственици, когато съсобственик или част от съсобствениците извършат подобрения в съсобствен имот. Съгласно посочената практика по отношение правата на съсобственика, извършил подобренията, намира приложение чл.30, ал.3 ЗС, ако те са извършени със съгласието на останалите съсобственици; ако са извършени без съгласие на останалите съсобственици, но и без противопоставяне от тяхна страна - по правилата за водене на чужда работа без пълномощие по чл.60-чл.63 ЗЗД, а ако останалите съсобственици са се противопоставили - по правилата на чл.59 ЗЗД. В случая няма данни да е налице както съгласие, така и противопоставяне, следователно се касае за водене на чужда работа без пълномощие и отношенията между страните се уреждат съгласно чл.61 ЗЗД, в който случай се дължи заплащане на подобренията до размера на обогатяването, а именно до размера с който се е увеличила стойността на притежаваната от другия съсобственик част от съсобствената вещ. Районният съд неправилно е приел за правно основание чл.72 ЗС, който дава право на претенция върху увеличената стойност на имота, а не само на разходите по ремонтните работи, вместо чл.61 ЗЗД. В случая обаче не е присъдена сумата, с която се е увеличила стойността на имота, а е присъдена стойността на подобренията. Още в заключението, в резултат на неправилни формулировки, се приема, че цената на подобренията е сумата, с която се е увеличила стойността на имота, но от изчисленията се вижда, че е извършено механично събиране на първоначалната цена на имота и стойността на подобренията. Тази сума е и присъдена на съделителя Н. Ч.. При липсата на противопоставяне от страна на съделителите няма значение дали се касае за необходими и полезни дейности по ремонт на сградата, нито пък дали са налице всички строителни книжа и разрешения за изграждането им, каквото е основното възражение на жалбоподателите.

За претенцията по чл.31, ал.2 ЗС въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че няма писмена покана за заплащане на обезщетението. Представеното постановление за отказ за образуване на наказателното преследване не представлява такава покана, тъй като от него не става ясно Н. Ч. да е бил поканен да заплаща наем в рамките на досъдебното производство или по-рано. Писмената молба на адв.Н., в която е формулирано за пръв път искане по чл.31, ал.2 ЗН, е представена в първото заседание след допускане на делбата, който е крайният момент на исковата претенция.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Р. Р. С., С. Р. Р. и С. Р. Р..

Жалбоподателите поддържат, че съсобствеността е смесена, затова не е налице основанието по чл.349, ал.2 ГПК за възлагане на имота, а той трябва да се изнесе на публична продан. Освен това претенцията за възлагане била недоказана. В нарушение на процесуалните правила въззивният съд указал на Н. Ч. да представи декларация са семейно и имотно състояние, за да докаже, че няма друг имот, въпреки че в първата инстанция съделителят е могъл да представи такава декларация, но не го е направил.

По претенцията за подобрения законът също бил приложен неправилно. Съдът не изяснил дали осъществяваната от Н. Ч. фактическа власт представлява владение или държане. Съдът трябвало да изхожда от законовата презумпция на чл.69 ЗС и да прояви активност, за да прецени дали предположението е оборено. Ако е налице владение на частите на другите съсобственици, следвало да се приложат чл.72 - чл.74 ЗС, а в останалите случаи – чл.30 ЗС. Следвало съдът да разгледа каква би била цената на вещта без подобренията и каква е тя в момента на разглеждане на спора. Ако са извършени разходи, които тогава са довели до увеличаване на стойността на вещта, щом към момента на постановяване на решението такова увеличение не съществува, не следва да се приема, че има подобрение в имота, макар той да е променен. Развиват се доводи за незаконните подобрения и за тези, които могат да се отделят от вещта. Освен това съдът не обсъдил дали се касае за водене на чужда работа без пълномощие, кой е заинтересован да заплати на пълномощника и какви отношения възникват между тях. Жалбоподателите се противопоставили на извършените подобрения, затова представили постановлението за отказ да се образува наказателно производство.

По претенцията за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на имота жалбоподателите поддържат, че писмената покана по чл.31, ал.2 ЗС е с дата 03.10.2019 г. и е представена във втората фаза на делбата.

В изложението към жалбата се поддържа, че:

1. Въззивното решение е неправилно, тъй като противоречи на действителното правно положение – съдът не преценил правилно събрания доказателствен материал и сгрешил при субсумиране на установената фактическа обстановка под приложените правни норми;

2. По въпроса за смесената съсобственост въззивното решение влизало в противоречие с т.8 на ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС;

3. Въззивният съд не обсъдил въпросите дали е налице водене на чужда работа без пълномощие; кой е заинтересован да заплати на пълномощника и какви отношения изникват между тях; не е изследвано дали подобрителят е владелец или държател и какви са подобренията – полезни или необходими, както и не е отчетено обстоятелството, че една от сградите е построена без строителни книжа.

Ответниците Н. Л. Ч. /Н. Л. Н./, Н. Л. Ч. и З. Л. Н. не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за делба, както и по присъединени искове по чл.61 ЗЗД и чл.31, ал.2 ЗС с цена над 5000 лв., което е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3 ГПК.

Налице е основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по втория въпрос, който се състои в това какво представлява смесената съсобственост по смисъла на т.8 на ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС. Като не е отчел обстоятелството, че първоначалните съсобственици на имота са Ю. Н. Ч. и Л. Н. Ч. и че понастоящем част от съсобствениците притежават само наследствени права от Л. Н. Ч., а другите – права както от наследодателя Л., така и от другия съсобственик Ю. посредством две прехвъпрителни сделки, въззивният съд е действал в противоречие с приетото в тълкувателното решение.

Не следва да се допуска касационно обжалване по паричните искове.

Макар в жалбата да са изложени оплаквания както по начина на извършване на делбата, така и срещу решението на въззивния съд по двата парични иска, изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поставя въпроси само във връзка с делбата и с иска за подобрения. Липсва въпрос за паричната претенция по чл.31, ал.2 ЗС, а ВКС не може служебно да поставя такъв въпрос, съобразно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно по тази претенция касационно обжалване не може да се допусне. За пълнота на изложението следва да се посочи само, че въззивният съд е действал в съответствие с Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК, в което е прието, че задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик /т.е. за в бъдеще/. Налице е съответствие и с решение № 92 от 9.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4760/2019 г., I г. о., в което изрично е прието, че писменото искане по чл.31, ал.2 ЗС действа само в бъдеще. В настоящия случай искането е предявено на 03.10.2019 г. за минал период – от м.септември 2014 г. до м. септември 2019 г., затова съдът не е имал основание да го уважи.

Не съществува основание за допускане на касационно обжалване и по другата парична претенция за подобрения. С нея са свързани въпросите в т.3 от изложението към жалбата, макар те да не са добре формулирани. Въззивното решение, с което искът за подобрения е квалифициран по чл.61 ЗЗД, съответства изцяло на приетото в т.I.5 ППВС № 6/1974 г., решение № 532 от 17.VI.1994 г. по гр. д. № 382/94 г., решение № 615 от 17.10.2002 г. на ВКС по гр. д. № 93/2002 г., I г. о. и др., като се отчете обстоятелството, че подобрителят Н. Л. Ч. е съсобственик на подобрените имоти, няма данни той да е владял частите на останалите съсобственици за себе си, няма данни за съгласие на останалите съсобственици за извършване на подобренията, както и противопоставяне от тяхна страна /в постановлението за отказ да се образува наказателно производство няма данни за оплакване във връзка с извършени подобрения от Н. Ч./. Решението съответства и на практиката на ВС и ВКС във връзка с преценката кога незаконните строежи могат да се разглеждат и оценяват като подобрения - т. 7 на ППМС № 6/1974 г., решение № 308 от 30.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 271/2012 г., I г. о., решение № 432 от 19.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6086/2007 г., II г. о., решение № 315 от 25.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1189/2011 г., I г. о. В настоящия случай няма предписание за премахване на незаконната пристройка, а и тя е включена в оценката на имота, срещу което страните не са възразили и по този начин са изразили мълчаливо съгласието си за нейното запазване. Съгласно посочената по-горе практика в този случай незаконният строеж се оценява като подобрение.

И на последно място – в т.1 от изложението към касационната жалба са включени само оплаквания за неправилност на въззивното решение, които не могат да се подведат под общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, съгласно т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,