Определение № 60437 от 06.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 1126/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 130 ГПК и се развива едностранно. Образувано е по частната касационна жалба (с вх. № 919 от 14. V.2021 г.) на К. А. П. от [населено място], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-Варна против определение № 37 на Варненския апелативен съд, ТК, от 14. ІV.2021 г., постановено по ч. т. дело № 191/2021 г., с което е била оставена без уважение негова частна жалба срещу определение № 232/2. ІІІ.2021 г. на ОС-Варна по т. д. № 133/2021 г.: за прекратяване на първоинстанционното производство по същото „на основание чл. 130 ГПК“. Оплакванията на частния касатор К. А.. П. са за постановяване на атакуваното въззивно определение както „в противоречие с императивни материалноправни норми“, така и при допуснати от състава на Варненския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това той претендира отменяването му и връщане на делото на първостепенния съд: „за продължаване на предвидените в ГПК съдопроизводствени действия“. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната си касационна жалба, инкорпорирано като неразделна част от нейното съдържание, подателят й обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърдението си за очевидна неправилност на атакуваното въззивно определение (основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за директен достъп до касационно обжалване), още и с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт Варненският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в задължителната постановка по т. 1 на ТР № 4/11.ІІІ.2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2017 г., така и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 133/22.ХІ.2011 г. на състав на І-во т.о. по т. д. № 17/2011 г. по следните шест правни въпроса: 1./ „Налице ли е правен интерес за съдружник в ООД да предяви установителен иск за прогласяване нищожност на договори за заем и на договор за обективна новация, които са сключени от това дружество, ако от тях той търпи негативно въздействие чрез потенциално намаляване на стойността на дружествения му дял, явяващо се последица от общото намаляване на дружественото имущество?“; 2./ „Допустимо ли е съдружник в ООД да предяви иск по чл. 145 ТЗ срещу управителя за вреди, причинени на дружеството от сключването на сделки, договаряйки сам със себе си?“; 3./ „Прогласяване нищожността на сделките представлява ли основание за прекратяване на изпълнителното производство, образувано по изп. лист, издаден за събиране на парично вземане по същите тези сделки?“; 4./ „Решение по иск по чл. 26 ЗЗД, с което е прогласена нищожност на сделка, представлява ли основание за прекратяване на изпълнително производство, образувано за събиране на вземане по същата нищожна сделка, ако ищецът в производството по чл. 26 ЗЗД е трето лице за изпълнителния процес?“ 5./ „Допустимо ли е съставът на съда, постановил преграждащото определение, с което е прекратен, като недопустим, иск за нищожност на сделки, да е идентичен на състава, който е уважил иска за присъждане на вземане по същите сделки?“; 6./ „Следва ли съдия да се произнесе по частна жалба относно допустимост на иск за прогласяване нищожност на сделки, при положение, че е решил правен спор по друго търговско дело, с което е уважил осъдителните искове за плащане на суми по сделките, предмет на иска за нищожност?“ Докато от значение не само за изхода по конкретното дело, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, било произнасянето на Варненския апелативен съд с атакуваното определение по други шест правни въпроса: 7./ „Представлява ли постановяването на положително решение по искове на съдружник за прогласяване нищожност на сделки, сключени от управителя на дружеството, договаряйки сам със себе си /като физическо лице/, основание за преодоляване на вече формираната сила на пресъденото нещо /СПН/ и отпадане на изпълнителната сила на осъдителното решение в отношенията между физическото лице (взискател) и дружеството (длъжник)?“; 8./ „Разпростират ли се правните последици на решение (сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила), с което дружеството е осъдено да плати парично задължение по нищожен договор върху съдружник в ООД, който не е бил страна в производството, по което е било постановено това решение, както и представляват ли тези правни последици основание за запазване на договор между страните, които са го сключили, когато същият този договор е прогласен за нищожен с решение на съд?“; 9./ „Какъв е целеният резултат от предявяване на установителен иск за прогласяване нищожност на сделка, сключена от управител на ООД, който е договарял от името на представляваното от него дружество сам със себе си /като физическо лице/?“; 10./ „Има ли право съдът да интерпретира твърденията на ищеца в исковата молба относно правния му интерес да води делото и сам да формулира целения резултат от предявяване на иска?“; 11./ „С положителното решение по осъдителен иск по чл. 145 ТЗ ще се постигне ли прогласяване на нищожността на сделки, сключени от управителя на дружеството, договаряйки сам със себе си /като физическо лице/ и съответно ще бъде ли освободено дружеството от вече формираната сила на пресъденото нещо /СПН/ и изпълнителна сила по по-рано постановено осъдително решение, с което е признато вземане на управителя по тези нищожни сделки?“; 12./ „Допустимо ли е с решението по чл. 145 ТЗ да се прогласи нищожността на сделки, сключени от управителя на дружеството, договаряйки сам със себе си /като физическо лице/ или е необходимо в производството да бъде приет за съвместно разглеждане инцидентен установителен иск за прогласяване нищожност на сделките?“ Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред Варненския апелативен съд, настоящата частна касационна жалба на К. А. П. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване са следните: При потвърждаване на определението на ОС-Варна по чл. 130 ГПК въззивната инстанция е изтъкнала принципното положение, следващо пряко от текста на чл. 124, ал. 1 in fine ГПК, че правният интерес от водене на установителен иск е абсолютна процесуална предпоставка за това, поради което за наличието й сезираният съд има задължението да следи служебно, като за всеки отделен случай тази негова преценка се извършва конкретно. В тази връзка изрично Варненският апелативен съд е посочил в мотивите си, че дори и при уважаване на установителните искове на настоящия частен касатор с влязло в сила съдебно решение, това не би преодоляло формираните вече СПН и изпълнителна сила по предходните две влезли в сила осъдителни решения, постановени по делата, водени между другия съдружник П. А.. П. и същото дружество с ограничена отговорност, на което той е управител, респ. – до отпадане на изпълнителната им сила „в отношенията между този взискател и този негов длъжник“. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на неговия акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че произнасянето на въззивния съд с атакуваното определение по правния въпрос с пор. № 7 /според номерацията в настоящето изложение – бел. на ВКС /, за който последният твърди, че бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, понеже нямало съдебна практика, в действителност се явява разрешен в точно съответствие с постановеното по реда на чл. 290 ГПК аналогично решение № 30 от 3 юни 2019 г. на състав на І-во т.о. на ВКС по т. д. № 207/2018 г., отричащо наличие на правен интерес от водене на установителен иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 26 ЗЗД от страна на съдружник в ООД /същият с 60% участие в неговия капитал/, обосноваван с доводи за накърняване на имуществената му сфера с оглед правата му на дружествен и на ликвидационен дял от имуществото на дружеството, което щяло да бъде значително намалено „с предприетите въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение действия по удовлетворяване на вземането по нея“. При наличие на такава съдебна практика, не следва да бъдат обсъждани останалите пет правни въпроса, релевирани от частния касатор К. А.. П. в подкрепа на тезата му за наличие на допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол. Изрично в мотивите към горепосоченото решение на ВКС, с което решенията на низовите съдилища по спора са били обезсилени - поради недопустимост на иска /липса на правен интерес/, е прието, че конкретното вземане е присъдено със заповед за изпълнение, ползваща се със стабилитет, поради влизането й в сила /чл. 416 ГПК/, която в отношенията между ответниците – дружеството и неговия кредитор, създава състояние на безспорност и принудителна изпълняемост на вземането. Докато предприетата от ищеца защита не би постигнала целения правен резултат – да запази имуществото на дружеството длъжник, а едновременно с това и имуществения интерес на съдружника, щом последният не е страна в заповедното производство и затова „не би могъл да влияе върху събирането на вече присъденото вземане от дружеството по съдебен ред“. Нещо повече, според ВКС, квалифицираният като недопустим иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26 ЗЗД „не би могъл да преодолее непосредствено преклудиращия ефект на влязлата в сила заповед за изпълнение“. В обобщение, не се обосновава приложно поле на частното касационно обжалване и в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото нито един от първата група от 6 правни въпроса /според номерацията на настоящето изложение – бел на ВКС /, формулирани от частния касатор К. А.. П. във връзка с твърдението му за наличие на тази допълнителна предпоставка, няма естеството на такъв, който да е обусловил изхода по конкретното дело. Напротив, въпросите с номера 2, 5 и 6 са с изцяло хипотетичен характер, докато останалите три /с №№ 1, 3 и 4/ се отнасят до правилността на атакуваното въззивно определение. Същевременно задължителната постановка по т. 1 на ТР № 4/11.ІІІ.2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2017 г. се отнася до това, че възлагането при публична продан на привиден кредитор не поражда вещнопрехвърлителен ефект, т.е. неотносима е към конкретната преценка за липса на правен интерес от водене на установителен иск на съдружник в ООД с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, насочен срещу дружеството и другия съдружник, негов управител, във връзка със сключени помежду им облигационни договори. В заключение, атакуваното въззивно определение не е и очевидно неправилно, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (до степен, при която относимият текст - чл. 124, ал. 1 in fine ГПК, да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (Варненският апелативен съд да се е произнесъл по частната жалба на К. П. въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение