Определение № 3570 от 29.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2152/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Л. Б. П., чрез процесуалния й представител адв. Е. Д. Б. – служебен адвокат, срещу определение № 2479/26.09.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2411/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено разпореждане № 16767/02.07.2025 г. по гр. д. № 6168/2023 г. на Софийски градски съд за прекратяване на производството по делото в частта по предявения от Л. Б. П. срещу Р. Д. А. и Т. Н. А. иск с правно основание чл. 108 ЗС, поради липса на правен интерес. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с което са поставени следните въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът, при констатирано несъответствие между обстоятелствена част и петитум на исковата молба, да укаже на ищеца прецизиране на искането (петитума), за да съответства то на защитата на невладеещия собственик срещу владеещия несобственик, вместо да прекратява производството поради липса на правен интерес?” – за който се твърди, че е разрешен в противоречие с Определение № 207 от 25.11.2019 г. по ч. гр. д. № 3957/2019 г. на ВКС и Определение № 558 от 19.11.2013 г. по ч. гр. д. № 4468/2013 г. на ВКС; 2. „Следва ли правният интерес от иск по чл. 108 ЗС да се извежда от фактическите твърдения на ищеца за накърняване на собствеността му, или същият може да бъде отречен единствено чрез прилагане на критериите, залегнали в Тълкувателно решение № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС от 05.01.2022 г.?”, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС от 05.01.2022 г.; 3. „Задължен ли е въззивният съд да постанови съдебния си акт въз основа на самостоятелна оценка на всички факти по делото, водещи до достигане на собствени изводи от фактическа страна на спора, макар неговите крайни изводи да съвпадат с тези на районния съд?”, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с Решение № 96 от 18.06.2019 г. по т. д. № 1962/2018 г. на ВКС, Решение № 173 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 1131/2012 г. на ВКС, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС и Решение № 138 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 4169/2017 г. на ВКС; 4. „Препращането към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли второинстанционния съд от задължението да изложи собствени мотиви в постановеното определение, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор твърдения, доводите и възраженията на страните?” – за който се твърди, че е разрешен в противоречие с Решение № 198 от 08.01.2014 г. по гр. д. № 1619/2013 г. на ВКС, Решение № 268 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 191/2011 г. на ВКС, Решение № 123 от 28.05.2014 г. по гр. д. № 7750/2013 г. на ВКС, Решение № 72 от 13.04.2016 г. по гр. д. № 3582/2015 г. на ВКС и ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значение на въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, във връзка с което е поставен следният въпрос: 5. „Длъжен ли е съдът да провери дали процесуалните действия на назначения служебен защитник съответстват на действителната воля на страната, когато тези действия (отказ от фактически твърдения) водят до прекратяване на делото, и налице ли е процесуално нарушение, ако съдът игнорира противоречието между личните твърдения на страната и тези на нейния пълномощник?”. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалвания акт – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В законоустановения срок е постъпил отговор от Р. Д. А. и Т. Н. А., в който е изразено становище за неоснователност на жалбата и за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като обжалваното определение е постановено в съответствие със задължителната съдебна практика. Направено е и евентуално възражение за просрочие на частната касационна жалба. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК (препис от обжалвания акт е връчен на жалбоподателката на 17.10.2025 г., на която дата е подадена и жалбата), от легитимирано лице и срещу преграждащо определение на въззивен съд, подлежащо на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да остави без уважение частната жалба и да потвърди първоинстанционния акт, въззивният съд е приел следното: Производството по делото е прекратено по отношение на предявеният от жалбоподателката срещу Р. Д. А. и Т. Н. А. иск с правно основание чл. 108 ЗС за предаване на владението на 2/5 идеални части от съсобствен недвижим имот, находящ се в [населено място]. По делото е установено, че с влязло в сила решение в производство по съдебна делба в първа фаза по гр. дело № 8170/2019 г. на Софийски районен съд е допусната делба на процесния имот между страните при квоти: 2/5 ид. ч. за ответниците и 3/5 ид. ч. за ищцата. Въззивният съд констатирал, че с разпореждане № 18731/02.08.2024 г. по гр. д. № 6168/2023 г. на Софийски градски съд на ищцата са дадени указания, при съобразяване на Тълкувателно решение № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС, да конкретизира дали твърди ответниците да са установили фактическа власт, надхвърляща правата им на съсобственици при притежавана идеална част от имота в размер на 2/5 идеални части. Констатирал е, че в дадения срок, с молба вх. № 92647/26.08.2024 г., ищцата, чрез служебен адвокат Л. Я., е посочила, че не твърди ответниците да са установили фактическа власт по отношение на процесния имот, надхвърляща 2/5 идеални части, а основава твърденията си на нищожност на договора за замяна. Съдът приел е, че е обвързан от установените с влязлото в сила решение по делбата квоти – 2/5 идеални части за ответниците и 3/5 идеални части за ищцата. Позовавайки се на разясненията по Тълкувателно решение № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС, че при иск по чл. 108 ЗС, предявен от съсобственик срещу друг съсобственик, владението може да бъде предадено, когато ответникът е установил фактическа власт, надхвърляща правата му, въззивният съд е обосновал извод, че предвид изричното изявление на ищцата, че не твърди такова надхвърляне, не се обосновава правен интерес от разглеждане на иска. По тези съображения счел, че частната жалба следва да бъде оставена без уважение. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Първият поставен въпрос е обуславящ за изхода на спора, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие със съдебната практика. Съгласно същата, включително тази, цитирана от жалбоподателката, когато наведените в исковата молба обстоятелства, релевантни за наличието на правен интерес от търсената с иска защита /или за друга процесуална предпоставка за допустимост на иска, за която съдът също е длъжен да следи служебно/, са непълни или неясни и тази неяснота не може да бъде преодоляна от представените с молбата доказателства, съдът следва да остави исковата молба без движение и да укаже на ищеца да уточни тези обстоятелства, като представи и съответните доказателства за тях /в този смисъл определение № 558 от 19.11.2013 г. по ч. гр. д. № 4468/2013 г. на ВКС, І г.о./. Видно от мотивите на обжалваното определение, при прекратяването на производството е съобразена тази практика. С разпореждане № 18731/02.08.2024 г. по гр. д. № 6168/2023 г. на Софийски градски съд на ищцата изрично са дадени указания да конкретизира твърденията си, които указания тя е изпълнила, като с молба вх. № 92647/26.08.2024 г., подадена чрез процесуалния й представител, е заявила, че не твърди ответниците да са установили фактическа власт, надхвърляща притежаваните от тях 2/5 идеални части. Именно това нейно уточнение, направено в изпълнение на дадените от съда указания, е обусловило и извода за липса на правен интерес. Изложеното обосновава отказа да бъде допуснато касационно обжалване по поставения въпрос. Вторият поставен въпрос касае обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени от съда при преценката за наличие на интерес от предявения иск. Така обобщен, същият е обуславящ за изхода на спора, но не се установява наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. От мотивите на обжалваното определение е видно, че при извършването на тази преценка въззивният съд е приложил именно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС, като е съобразил конкретно заявените от ищцата факти и изхождащото от нея уточнение. В резултат на това, изводите на въззивния съд са изградени в съответствие с разясненията по цитирания тълкувателен акт, а не в противоречие с тях. Поставените трети и четвърти въпроси имат сходно съдържание и са обединени от общото твърдение, че въззивният съд не е формирал собствени изводи от фактическа и правна страна, а е препратил към приетото от първоинстанционния съд. Доколкото от мотивите на обжалваното определение не се установява да е направено препращане по реда на чл. 272 ГПК поставеният въпрос не може да обоснове допускането на касационно обжалване. За пълното може да се добави, че не се установява наличието и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В мотивите на обжалваното определение въззивният съд е изложил самостоятелни съображения – възпроизвел е предмета на делото, проследил е дадените на ищцата указания и направеното от нея уточнение, съобразил е влязлото в сила решение по първа фаза на делбата между страните и произтичащите от него квоти, както и разясненията по ТР № 3/2020 г., и въз основа на тях е обосновал самостоятелния си извод за липса на правен интерес. Петият въпрос също не е обуславящ изхода на спора. Решаващият извод на въззивния съд за липса на правен интерес е основан на направеното от ищцата чрез процесуалния й представител изявление относно обема на упражняваната от ответниците фактическа власт. По делото не е установено противоречие между действителната воля на страната и заявеното от нейния представител, което съдът да е игнорирал. Такива оплаквания не са направени и с подадената пред въззивния съд частна жалба. Наред с това, не се установява наличието и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. за да е налице това основание е необходимо да се обоснове кои относими към въпроса правни норми са непълни, неясни или противоречиви, или поради каква непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба съответната съдебна практика следва да бъде променена или осъвременена, каквито съображения в изложението не са развити. Поради изложеното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по този въпрос. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Такива пороци жалбоподателката не е обосновала – релевираните доводи за очевидна неправилност съвпадат с оплакванията за необоснованост и за допуснати процесуални нарушения, които по естеството си съставляват основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка единствено при вече допуснато касационно обжалване. Поради това не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По изложените съображения атакуваното определение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ г. о.