Определение № 1 от 05.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3232/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. К. Н., подадена чрез пълномощника адв.Р. Р., против решение № 6304 от 15.11.2024г., постановено по въззивно гр.дело № 4878/2023г. на Софийския градски съд, ГО, ІІ „Е“ състав, в следните негови части: в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 20069692/01.12.2022г. по гр. д. № 53136/ 2020г. на Софийския районен съд, 85 състав, са отхвърлени предявените от касаторката против М. С. Т. осъдителни искове - иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за лишаване от ползване на първи етаж от жилищна сграда-източен близнак в гр. София на ул. "Рилска обител" № 56А, за периода от 11.11.2015г. до 01.06.2018г. за разликата над присъдените 11 120 лева до пълния претендиран размер 12 400 лева, ведно със законната лихва от 30.10.2020г. до окончателното плащане и иск по чл.59, ал.1 ЗЗД за присъждане в полза на ищцата на сумата 801,69 лева представляваща задължения за първи етаж от жилищната сграда - източен близнак в гр. София на ул. "Рилска обител" № 56А, които Н. Н. е осъдена да плати на „ЧЕЗ Електро България“ АД по въззивно гр. дело № 3668/2019г. на СГС, II-А въззивен състав, ведно със законната лихва от 30.10.2020г. до окончателното плащане и в частта, с която Н. Н. е осъдена да плати на М. Т., по предявения от последната насрещен иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД, сумата 8 458 лева - част от обезщетение в общ размер 24 500 лева, за лишаване от ползването на втория етаж от процесната жилищната сграда – източен близнак, за периода от 01.03.2016г. до 14.09.2017г. В отговор на подадената от Н. Н. касационна жалба, М. С. Т., чрез адв. Н. Н., поддържа становище за отсъствие на основанията за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба. В преклузивния срок по чл.287, ал.2 ГПК М. Т. обжалва с насрещна касационна жалба решението на СГС в частта, с която е осъдена да плати на Н., на основание чл. 59 ЗЗД, сумата 11 120 лева, като обезщетение за лишаване от ползване на първия етаж от жилищната сграда-източен близнак за периода от 11.11.2015г. до 01.06.2018г., ведно със законната лихва от 30.10.2020г. и е отхвърлен предявеният от нея насрещен иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД за разликата над 8 458 лева до претендираните 15 000 лева, частично заявена претенция от общо обезщетение в размер 24 500 лева. В предоставения от съда срок Н. Н., чрез пълномощника адв. Р., излага съображения за отсъствие на предпоставките за допускане на касационен контрол по подадената насрещна касационна жалба и за неоснователност на същата. В касационната си жалба Н. излага подробни съображения за неправилност на решението в атакуваните от нея части, поради допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК поддържа наличие на основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и формулира въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: 1. Недопустим ли е иск по чл.59 от собственика срещу лицето, ползващо имота без правно основание, ако собственикът разполага с иск за реално изпълнение срещу праводателя си по разпоредителната сделка; 2. Влязлото в сила решение по иска по чл.108 от ЗС, по което собственикът и лицето, ползващо имота без правно основание, са били страни в производството, обвързващо ли е съда, разглеждащ иска по чл.59 от ЗЗД; 3. Кое лице отговаря към собственика на имота за лишаването на последния от правото му да то ползва - праводателят, който не е предал владението в уговорения срок или лицето реално ползващо имота. По тези въпроси сочи противоречие с ППВС №1/1979г. и с решение № 215/29.04.2015г. по търг.д.№ 4171/2013г. на № ТО, решение № 196/22.06.2016г. по гр.д. № 956/2016г. на ІV ГО. Формулира и въпроси, за които сочи, че са облусловили рещаващите изводи на съда и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 4. В производството по предявен иск по чл.59 от ЗЗД съдът преценява ли недобросъвестността на собственика на имота, когато той сам се е поставил в ситуация да не може да ползва имота или е допринесъл за лишаването си от ползване; 5. За уважаване на претенцията по чл.59 от ЗЗД съдът може ли да вземе предвид дали и друго лице отговаря за лишаването на собственика да ползва имота и ако е има и друго лице, отговорно пред собственика, това трябва ли да се съобрази при определяне размера на дължимото обезщетение; 6. При определяне на размера на обезщетението съдът изследва ли в каква степен е бил ограничен собственикът да ползва имота – дали ответникът по иска по чл.59 от ЗЗД е лишил напълно собственика от правото му да ползва, или само е затруднил упражняването на правото му, но без да го лишава изцяло от тях. В насрещната касационна жалба М. Т., чрез процесуалния си представител, поддържа неправилност на решението в оспорените части, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК излага подробни съображения за наличие на основанието по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира, че касационната жалба на Н. Н. е недопустима в частта, насочена срещу въззивното решение, съдържащо произнасяне по иска й с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД за присъждане на сумата 801,69 лева, представляваща задължения за първи етаж от жилищната сграда - източен близнак, които Н. е осъдена да плати на „ЧЕЗ Електро България“ АД по в.гр.д. № 3668/2019г. на СГС, II-А въззивен състав, ведно със законната лихва от 30.10.2020г. до окончателното плащане, поради което следва да се остави без разглеждане, а касационното производство в тази част да се прекрати. Съгласно чл. 280, ал.3, т.1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лева. В настоящия случай цената на този иск е 1 173,16 лева - под определения в закона размер за допустимост на касационно обжалване и поради това решението на СГС по него е влязло в сила, като неподлежащо на касационно обжалване. В останалата част касационната жалба на Н. Н. и подадената насрещна касационна жалба на М. Т. са процесуално допустими-подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, съответно по чл. 287, ал.2 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното: Разгледани са осъдителни искове по чл. 59, ал.1 ЗЗД - главен и насрещен. От фактическа страна въззивният съд е установил, че с нот.акт № 56, том II, рег. №2913, дело 235/2008г. на нотариус А. Л. с рег. № * на НК, Н. Н. продала на Д. Б. и на дъщеря си Е. Б. (Е. Б. и Е. Н. са имената на едно и също лице) първия етаж от двуетажна жилищна сграда-източен близнак в гр. София, ул. "Рилска обител" № 56А, като Н. си запазила пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху първия етаж; Н. Н. продала на дъщеря си Е. Н. и втория етаж от сградата и последната станала изключителен собственик и на двата самостоятелни обекта в двуетажната къща. С нот.акт № 160 от 11.11.2015г. Е. Н. продала на М. Т. първи и втори етаж, сутерен и таванско помещение от двуетажната жилищна сграда. С решение № 91873/12.04.2017г. по гр. д. № 39203/2015г. на СРС, 33 състав, е уважен предявеният от Е. Н. против Н. Н. иск с правно основание чл. 108 ЗС по отношение на втория етаж от сградата – източен близнак и е отхвърлен иск по чл. 59 ЗЗД на Е. Н. против Н. Н. за плащане на обезщетение за лишаване от право на ползване втория етаж от процесната къща за периода от 15.05.2015г. до депозиране на исковата молба. Това решение е постановено при участието на трето лице-помагач М. Т.. Поради това въззивният съд е приел, че съгласно чл. 223, ал. 1 ГПК установителното действие на решението обвързва Т. и насрещната главна страна Н. Н.. Съдът установил също, че между страните по делото е налице влязло в сила решение от 02.03.2017г. по гр.д. № 75542/2016г. на СРС, 51 състав, с което е отхвърлен предявеният от Т. срещу Н. Н. иск за признаване за установено, че учреденото с нот.акт № 56, том II, рег. № 2913, дело 235/2008г. право на ползване на Н. върху първия етаж е погасено поради неползването му, а насрещният ревандикационен иск на Н. срещу М. Т. за предаване на първия етаж от процесния имот, е уважен. Предвид това СГС е приел, че по отношение на обстоятелството за надлежно учредено право на ползване на Н. Н. върху първия етаж от имота, е формирана сила на присъдено нещо. Съдът приел за установено и, че решението по гр.д. № 75542/2016г. е изпълнено 04.06.2018г., когато по изп.дело № 660/2018г. на ЧСИ Р. М. е осъществен въвод на Н. Н. срещу М. Т. по отношение на първия етаж на сградата –източен близнак. Подробно е обсъдил събраните гласни доказателства, съобразил е изложеното от ответница Т. в отговора на исковата молба и е приел, че последната е ползвала първия етаж от процесната къща в периода от сключването на покупко-продажбата - 11.11.2015г. до 04.06.2018г., когато е извършен въвода на Н. Н. срещу М. Т. във владение на първия етаж (протокола за въвод във владение по изп. д. № 660/2018 на ЧСИ Р. М.). Съдът е кредитирал показанията на св. Е. Ц., като обективни, последователни и непосредствено възприети, кореспондиращи и с останалите събрани по делото доказателства и е приел за установено, че свидетелката посещавала М. Т. в къщата, като в началото била посрещана от нея на първия етаж до края на 2017г. - началото на 2018г., а впоследствие ходила на гости на втория етаж. Изложил е съображения, че запазеното право на ползване изключва изцяло или отчасти възможността на собственика да упражнява правомощието си да ползва собствеността и предполага от страна на новия собственик (съгласил се да сключи сделката при тези условия), поведение, с което да се съобрази с онези форми на ползване на имота, който не влизат в противоречие с закона и добрите нрави. Предвид изложеното съдът е приел, че претенцията по чл. 59, ал.1 ЗЗД на Н. Н. срещу М. Т. за обезщетяване лишаването от ползване на първия етаж на процесната къща е доказана по основание. За да определи размера на обезщетението съдът е взел предвид съдебно-оценителната експертиза, според която пазарният наем за ползване на първия етаж за периода от 11.11.2015г. до 01.06.2018г. е 407 лева на месец; направената от експерта редукция 10%, колкото е обичайното за сключване на този тип сделки, редукция от още 10% за това, че апартаментът не е обзаведен и още една корекция от 10 % поради това, че имотът не е ремонтиран. След подробен анализ на ангажираните гласни доказателства - показанията на свидетелката Е. Н. (дъщеря на ищцата Н. Н.) и на свидетелката Т. Х. (дъщеря на ищцата Н.), извършена преценка по правилата на чл.172 ГПК с оглед евентуалната заинтересованост от изхода на спора и приемайки, че част от показанията са вътрешно противоречиви, житейски нелогични и не кореспондират с останалите събрани по делото доказателства, въззивният съд е направил извод, че към момента на въвода на Н. Н. във владението на първия етаж, същият е бил без обзавеждане и се е нуждаел от ремонт. Предвид това е счел, че с оглед заключението по съдебно-оценителната експертиза и разясненията, дадени от вещото лице, средният месечен пазарен наем следва да се редуцира с общо 30 %, или средната пазарна наемна цена за първия етаж е 366,30 лева, общият среден пазарен наем за периода от 11.11.2015 г. до 04.06.2018г. е 11 120 лева. Предвид това съдът е уважил иска по чл. 59 ЗЗД на Н. против Т. за обезщетение за лишаване от право на ползване на първия етаж до сумата 11 120 лева и го е отхвърлил за разликата до пълния предявен размер 12 400 лева. Въззивният съд е намерил за допустим предявения насрещен иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД и е изложил подробни съображения за неоснователност на направените от Н. възражения за липса на правен интерес от предявяването му и за непререшаемост на спора, на основание чл. 299, ал. 1 ГПК. Съдът е счел иска за частично основателен. Приел е, че от събраните писмени и гласни доказателства (нот.акт за покупко-продажба на първия и втория етаж на процесната къща от 11.11.2015г.; нотариална покана от Е. Н. към Н. Н., връчена на последната на 15.05.2015г.; решението по гр. д. № 39203/2015г. на СРС; протокол по изп. д. № 1708/2017г. на ЧСИ Р. М. за въвод на Е. Н., чрез пълномощника Т., срещу Н. Н. във владение на втория етаж, както и от показанията на свидетелките Е. Ц. и М. В., които са кредитирани с доверие, като обективни, последователни, непосредствено възприети, съответстващи и с останалите доказателства), е категорично установено, че Т. е собственик на втория етаж, а от датата на закупуването му до датата на извършения въвод във владение (14.09.2017г.), етажът се е ползвал от Н. Н.. Съдът е намерил за установено от показанията на св. Т. Х., преценени по реда на чл. 172 ГПК, че Н. Н. е напуснала имота през 2015г., но е имала достъп до къщата и ключ за втория етаж, като го е ползвала за съхранение на свои вещи, като е кредитирал тази част от показанията, приемайки, че те кореспондират с протокола за въвод във владение от 14.09.2017г. и с показанията на другата свидетелка-Ц., според които преди въвода във владение, М. Т. не е има ключ за втория етаж на къщата. В тази връзка е отбелязал, че съгласно практиката на ВКС, всяко владение без основание води до обогатяване за владелеца (държателя) за сметка на собственика, поради което се дължи обезщетение по силата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като фактическата власт може да се упражнява чрез различни действия, включително чрез поставяне на вещи или застрояване на имота на собственика, което е възможно да се извършва лично от владелеца (държател) или чрез трето лице. В случаите, когато в чужд имот се поставят вещи, с което се пречи на ползването му, отговорен пред собственика на имота е правният субект, който лично или чрез трето лице неоснователно ги е поставил там (без значение дали е и собственик на вещите), съответно онзи, който поддържа това състояние. Допълнил е, че в случая не е установено вещите да са били поставени със съгласието и по желание на М. Т.-ищца по насрещния иск. Обосновал е извод, че ответницата по насрещния иск е възпрепятствала ползването на втория етаж от собственицата, като по делото не е установено да е било налице правно основание за ползването на имота от Н. Н.. За пълнота на изложението съдът е отбелязал, че гласните доказателства, преценени в тяхната съвкупност, установяват, че Н. Н. е ползвала втория етаж след придобиването на цялата къща от дъщеря си Е. Н., със съгласието на последната, от което е направил извод, че упражняваната от Н. Н. фактическа власт по отношение на този имот, попада в категорията на т.нар. търпими действия. Тези търпими действия обаче са прекратени едностранно от страна на собственика, като това е станало с изпращането на нотариалната покана на Е. Н. към Н. Н., получена от последната на 15.05.2015г. и в която е предвиден десетдневен срок за освобождаване и предаване на втория етаж. Следователно обогатяването на държателя и обедняването на собственика са съизмерими с една и съща сума, представляваща пазарния наем за процесния втори етаж за периода от 11.11.2015г. до 14.09.2017г. Съдът след като е съобразил, че двата имота са с почти идентични разпределение и площ (първи етаж – 90,40 кв.м, втори етаж – 90 кв.м). е приел, че дължимото обезщетение може да бъде определено, съобразно заключението на вещото лице по съдебно-оценителната експертиза. Отчел е, че към 11.11.2015г. вторият етаж е бил обзаведен и липсата на данни да е бил в състояние, налагащо ремонт. Предвид това е приел, че намаляващия коефициент следва да е 10%, т.е. обичайното ниво на сключване на наемни сделки, съгласно експертизата. Следователно средният месечен пазарен наем на кв.м за процесния период е 5,08 лева или сумата 457,20 лева за целия имот; общият размер на наема за целия исков период е 10 058,40 лева. С оглед своевременното направено от Н. Н. в отговора на насрещната искова молба възражение за изтекла погасителна давност, предвид датата на предявяване на насрещната искова молба – 09.03.2021г. и с оглед указанията, дадени в т. 7 от ППВС № 1/28.V.1979г. по гр. д. № 1/1979г., съдът е приел, че вземането е погасено по давност за периода от 11.11.2015г. до 29.02.2016г. Размерът на обезщетението за лишаване от ползване на втория етаж е 8 458 лева за периода от 01.03.2016г. до 14.09.2017г. В този размер и за посочения период съдът е уважил предявения насрещен иск. Въззивният съд е намерил за преклудирано възражението на Т. за прихващане, като направено след срока за отговор на исковата молба (т. 4 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Върховният касационен съд намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато по поставените от касаторката въпроси. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК предвижда като общо основание за допускане на касационния контрол произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело. Съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, това основание е налице, когато въпросът е обусловил правните изводи по предмета на спора, от значение е за изхода на конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първите три въпроса се поставят във връзка с довода на касаторката за недопустимост на предявения насрещен иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд не само е цитирал, но и изцяло е съобразил разясненията в т.11 от ППВС № 1/1979г., според които правилото на чл. 59, ал. 2 ЗЗД намира приложение само в случаите, когато ищецът не разполага с друг иск по отношение на неоснователно обогатилия се. Възможността на ищеца да се защити с иск на известно основание (непозволено увреждане, договорно отношение) спрямо друго лице не го лишава от правото да иска от неоснователно обогатилия се връщане на полученото от него до размера на обедняването. Посочената възможност на неоснователно обеднелия не може да означава, че обогатилият се е освободил от своето задължение. При постановяване на атакувания съдебен акт въззивният съд е взел предвид и разясненията в т. 1 и т. 5 от ППВС №1/1979г. според които когато е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго и липсва друга възможност за правна защита, обеднелият разполага с иск по чл. 59 ЗЗД, каквато е хипотезата, когато собственикът е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание. В практиката на ВКС (решение № 485/18.07.2024г. по гр. д. № 1854/2023г. на IV ГО, решение № 398/2014г. по гр. № 1993/2013г. на ІV ГО и решение № 193/ 2010г. по т. д. № 1087/2009г. на ІІ ТО) е застъпено становището, че при предявен иск от невладеещ собственик срещу владеещ несобственик, за заплащане на обезщетение за ползване на вещта, е необходимо ищецът да е собственик на същата, ответникът да я ползва фактически и без основание за това, като размерът на обезщетението се определя на базата на средномесечен пазарен наем. В решенията е прието, че във всеки един случай, в който несобственик владее без основание вещ, дължи обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД на невладеещият собственик. Касационно обжалване не може да се допусне и по останалите поставени въпроси, които макар и непрецизно формулирани в едната си част и необуславящи в другата си част, се отнасят до начина, по който се установява неоснователното обогатяване при предявен иск по чл. 59 ЗЗД и за начина на определяне размера на обезщетението. По въпросите е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС според която ползването от несобственика на имота препятства възможността собственика лично да ползва или да го отдава под наем и да реализира имуществена облага. В този случай от едни и същи факти-ползването от несобственика-ответник без правно основание на собствения на ищеца недвижим имот, произтича обедняването на ищеца, което се изразява в лишаването му от възможността да ползва сам имот си или да го отдава под наем на другиго за процесния период, както и обогатяването на ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползването на имота за процесния период. Според цитираното решение по гр. д. № 1854/2023г. на IV ГО на ВКС неоснователното обогатяване на ползващия се от чуждата вещ, се определя от средно месечния пазарен наем, който би плащал за ползване на същия имот, като обедняването на собственика е в същия размер (пазарния наем, който последния би получил за спорния период). Размерът му може да бъде установен и с помощта на съдебна експертиза, когато са налице предпоставките по чл. 162 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с цитираната съдебна практика, а наличието на такава, която не се нуждае от промяна, нито от осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, изключва допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, на която касаторката се позовава. Или обобщено, касационно обжалване на решението на СГС по касационната жалба на Н. Н. не следва да бъде допуснато. Това от своя страна и на основание чл. 287, ал. 4 ГПК, изключва възможността за разглеждане на насрещната касационна жалба, подадена от М. Т.. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО