Определение № 145 от 11.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2658/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Производството е образувано по две касационни жалби на двете страни по в.гр.д. № 1657 /2019 г. по описа на Окръжен съд Варна, ІІ състав срещу постановеното по делото въззивно решение № 347 от 04.03.2020 г.. Р. С. Д. обжалва въззивното решение в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл.32,ал.2 ЗС, като е разпределено ползването на поземлен имот, находящ се в [населено място], с площ от 1 347 кв.м.. Тази касационна жалба е недопустима: Съгласно изричната разпоредба на чл.280,ал.3,т.2 ГПК в редакцията и, приета с ДВ бр. 8 от 2017 г., не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по производства за разпределение на ползването на съсобствен имот по чл.32,ал.2 от Закона за собствеността. Касационната жалба (както и исковата молба) е подадена при действието на разпоредбата. Тази касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане. Д. И. Г. обжалва въззивното решение в частта, с която искът му е отхвърлен за сумата 4 906.11 лева, като погасен чрез прихващане с насрещно вземане на Р. С. Д. по обособяване на два дяла в сградата, съгласно влязла в сила спогодба по гр.д. № 1972 /2005 г. по описа на В., Х състав, както и с насрещно вземане за претърпени имуществени вреди, вследствие на изсичане на дървесни видове в съсобственото място. Насрещната страна Р. С. Д. в писмен отговор твърди, че въззивното решение в тази част не подлежи на касационно обжалване, евентуално, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, евентуално, че е неоснователна. Настоящият състав намира, че касационната жалба на Д. Г. е допустима, тъй като е подадена срещу частта от въззивното решение, с която е разгледан негов иск с цена над 5 000 лева, поради което не е налице ограничение за касационно обжалване съгласно чл.280,ал.3 (предишна ал.2) ГПК. От значение за допустимостта е цената на иска, а не размерът на обжалваната му част, съответна на уважените размери на възраженията за прихващане. За да постанови обжалваното решение в частта по първото възражение за прихващане, въззивният съд е приел следното: По възражението за прихващане на ответника с вземането му за извършени разходи по обособяване на дяловете по спогодбата, сключена по гр. д. № 1972 / 2005 г. на В. между праводателя на ищеца и ответника, ответникът твърди, че е извършил вместо ищеца ремонтните дейностите за обособяване на определения му по спогодба дял и претендира сумата от 5 365.05 лева (67,73 % от общо заплатените 7 921,23 лева) за извършените дейности, която претенция е квалифицирана от въззивния съд като такава по чл.61,ал.2 ЗЗД. Въз основа на приетото по делото заключение на съдебно – техническа експертиза, въззивният съд е приел, че работата е предприета уместно. Ищецът следва да заплати на ответника припадащата му се част от разходите в размер на 56.11 %, а именно сумата в размер на 4 629.60 лева, а за разликата възражението е отхвърлено като недоказано. По възражението за прихващане на ответника с вземането му за имуществени вреди вследствие на извършена незаконна сеч на дървесни видове, въззивният съд е приел, че разрешение на ищеца е било дадено и е извършена санитарна експертиза, която е дала заключение, че дървесните видове следва да се изсекат, но тъй като дърветата са трайни насаждения в дворното място, въззивният съд е приел, че същите се притежават в съсобственост от страните по делото, поради което и ищецът дължи на ответника припадащата му се стойност от полученото количество дървесина, което по изчисления на вещото лице и съобразно квотата върху дворното място възлиза на 276.51 лева, а за горницата над тази сума до 750 лева възражението за прихващане е неоснователно по размер. Въз основа на уважените възражения за прихващане, от общо дължимите от ответника разходи в размер на 5 608.56 лева са приспаднати разходи в размер на 4 906.11 лева, поради което е прието, че ответникът остава да дължи 702.45 лева, а за разликата въззивният съд е отхвърлил иска като погасен чрез прихващане. Във връзка с доводите си за неправилност на въззивното решение, жалбоподателят извежда следните правни въпроси: За правилната правна квалификация на възражението на ответника за вземането за извършени разходи за обособяването на дяловете съгласно спогодбата, приета и оборена със съдебен акт по друго дело и с други страни, който въпрос жалбоподателят счита, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС: решение № 487 от 30.11.2011 г. по гр.д. 1503 /2010 г., ВКС, I г.о., решение № 193 от 30.11.2016 г., по гр.д. № 842 /2016 г., ВКС, III г.о., както и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Според жалбоподателя неправилно въззивният съд е квалифицирал иска по чл.61,ал.2 ЗЗД вместо като такъв по чл.59 ЗЗД. Въпросът за правната квалификация на всяко предявено от страните вземане е обуславящ. Като се е позовал на практика на ВКС, въззивният съд е определил правната квалификация на всеки иск и възражение. Всички претенции на ищеца съдът е квалифицирал по чл.61,ал.2 ЗЗД, тъй като е приел, че работите са извършени без знанието и съгласието на съсобственика (Р. Д.) и в собствен интерес (на Д. Г.). Възражението на ответника Р. Д. въззивният съд също е квалифицирал по чл.61,ал.2 ЗЗД. (стр.19), по съображения, че се касае за предприемане на чужда работа и в собствен интерес. Настоящият съдебен състав намира, че въпросът за правната квалификация на възражението за прихващане не е разрешен в противоречие, а в съответствие с посоченото решение № 487 от 30.11.2011 г. по гр.д. 1503 /2010 г., ВКС, I г.о. и с приетото в Тълкувателно решение № 85 от 02.12.1968 г. на ОСГК на ВС и т.I.5 от ППВС № 6 от 1974 г. и други съдебни решения, към които съдебното решение то препраща. Както и в съответствие с посоченото решение № 193 от 30.11.2016 г., по гр.д. № 842 /2016 г., ВКС, III г.о. С тези решения и постановление е прието, че когато един от съсобствениците извърши подобрения в съсобствен имот без съгласието, но и без противопоставянето на останалите съсобственици и без този съсобственик да е изменил намерението си да е владелец на своята идеална част от имота и държател на частите на останалите съсобственици, отношенията между него и останалите съсобственици следва да се уредят съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие. Д. Г. извежда въпроса: Явява ли се водене на чужда работа без пълномощно извършването на работите (описани са), на които ответникът основава възражението си за прихващане. Този въпрос е разновидност на предишния и се свежда до правната квалификация на приетото възражение за прихващане, по което настоящият съдебен състав вече изложи съображения. Тези въпроси жалбоподателят Д. Г. основава на твърденията си, че накърнено правото му на достъп до съд и обективен и справедлив процес и за симетрия на материалните и процесуални субективни права. Следва да се отбележи, че правната квалификация на разгледано от съда искане не се отразява до достъпа на страната, която го е предявила, до съд, а що се отнася до твърденията за липса на симетрия, то, както беше посочено по-горе, въззивният съд е определил правната квалификация на предявените от всяка от страните вземания (на тези на Д. Г. и на тези на Р. Д.) и в случая тя съвпада, след което е разгледал основателността на всяко вземане поотделно въз основа на анализ на събраните по делото доказателства, въз основа на които са изготвени и приетите по делото заключения на СТЕ и именно изводът за основателността на насрещните права (първо на правата на Д. Г., след това на правата на Р. Д.) е довело до частично уважаване на възраженията за прихващане. Следват доводи за неправилност на въззивното решение в частта му, с което е уважено второто възражение за прихващане на Р. Д. - за претърпените от него вреди поради незаконната сеч на ценните дървесни видове в имота. Във връзка с това възражение са изведени материалноправни въпроси дали трябва да съществува причинна връзка между деяние и вреда и дължи ли се обезщетение за вреди, които не са пряка и непосредствена последица от деянието, при наличие на разрешение на компетентен орган. Въпросите са обуславящи, н о не са разрешени в противоречие с посочените от жалбоподателя решения, тъй като въззивният съд е обосновал наличието на причинна връзка между вредата и деянието, уважил е иска, като е приел, че има причинна връзка. Поради което не е допуснато противоречие с установената практика в посочените от жалбоподателя решение по гр.д. № 6774 /2014 г. на ВКС, III г.о. и решение по гр.д. № 449 /2013 г. на ВКС, III г.о., че за да е основателен искът за непозволено увреждане между противоправното деяние и настъпилата вреда следва да има причинно-следствена връзка, която е елемент от фактическия състав на чл.45 ЗЗД. Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на подлежащата на касационно обжалване обжалвана част от решението. С оглед изхода от това производство жалбоподателят Р. Д. няма право на разноски за касационната му жалба. Насрещната страна по неговата касационна жалба Д. Г. претендира разноски, но не е доказал да направил такива за отговор на касационната жалба на Р. Д., поради което искането му е неоснователно. С оглед изхода от това производство жалбоподателят Д. Г. няма право на разноски за касационната му жалба. Насрещната страна по неговата касационна жалба Р. Д. не е направил искане за разноски и не е представил доказателства за направени разноски за защита от касационната жалба на Д. Г., поради което разноски не следва да му се присъждат. Воден от изложеното настоящият съдебен състав