Определение № 1938 от 29.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 1010/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. М. С. срещу решение №16 от 19.02.2026 г. по в.гр.д.№417/2025 г. на ОС Търговище. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №203 от 02.10.2025 г. по гр.д.№148/2025 г. на РС Попово в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. М. С. против „Банка ДСК” АД иск за прогласяване нищожност на договор за покупко-продажба на вземания от 24.09.2013 г., сключен между „Банка ДСК“ и „ОТП Факторинг България“ ЕАД, поради противоречие със закона и е обезсилено решение №203 от 02.10.2025 г. по гр.д.№148/2025 г. на РС Попово в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. М. С. против „Банка ДСК” АД иск за прогласяване нищожност на договор за покупко-продажба на вземания от 24.09.2013 г., сключен между „Банка ДСК“ и „ОТП Факторинг България“ ЕАД, поради невъзможен предмет и производството по този иск е прекратено. В касационната жалба са наведени доводи, че решението е очевидно неправилно, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Императивно ли е задължението на националния съд, инкорпорирано и в чл.7, ал.З ГПК, служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител - винаги, когато предмет на делото е и/или произхожда от такъв вид договор или задължението е обуславящо от вида иск и/или фактите и обстоятелствата по конкретното дело. 2. Липсата на подадено възражение по реда и при условията на чл.414 ГПК освобождава ли националния съд от задължението по чл.7, ал.3 ГПК. 3. В колизия ли е обжалваното решение с европейското законодателство, в това число и практиката на Съда на Европейския съюз, гарантираща защитата на потребителите с Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. 4. Имплицитно приеманата сила на пресъдено нещо на влязла в сила заповед за незабавно изпълнение в колизия ли е с практиката на Съда на Европейския съюз по приложението на Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. 5. В колизия ли са нормите на чл.7, ал.3 ГПК и на чл.424 ГПК. 6. Правото по чл.424 ГПК преклудирано ли е в хипотезата, когато длъжникът не е могъл да се снабди в срока по чл.414 ГПК с писмени доказателства, ако те са представени по дело, образувано на друго правно основание и задължение на съда ли е да приложи нормата на чл.424 ГПК, както и представляват ли тези писмени доказателства „нови“ такива по см. на чл.424 ГПК. 7. Неналичие на хипотезите по чл.424 ГПК изключва ли императивното задължение на съда по чл.7, ал.З ГПК. 8. Практиката на Съда на Европейския съюз по приложението на Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, дерогира ли разпоредбата на чл.424 ГПК. 9. Задължен ли е въззивният съд, когато пред него за пръв път се представят писмени доказателства относими и допустими по правния спор, да ги подложи на преценка, поради което да изложи фактически и правни изводи с оглед фактическите твърдения на страните. 10. При заемно правоотношение, произходящо от договор за потребителски кредит, кои общи условия са релевантни - тези при които е сключен договорът или тези при които е сключено последващо съглашение (анекс). 11. При заемно правоотношение, произходящо от договор за потребителски кредит, към момента на отпочване на производството по издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК - кои общи условия са релевантни, тези при които е сключен договорът или тези към датата на заявлението по чл.417 ГПК. 12. В исковия процес, релевантна ли е преценката на договорното правоотношение в неговата цялост, произходящо от договор за потребителски кредит или относимо е само последващо сключено между страните съглашение - обект на заповед за незабавно изпълнение. 13. Може ли въззивният съд да тълкува предмета и обема на търсената защита, вкл. - като изменя същите. Поддържа се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, а спрямо въпроси от първи до осми вкл. и селективното основание по чл.280 ал.1, т.2 ГПК. Ответникът по касация „Банка ДСК“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. „ЕОС Матрикс” ЕООД, трето лице помагач на страната на ответника по касация, не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Жалбата е допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за нищожност на договора за цесия (сключен между „Банка ДСК“ и „ОТП Факторинг България“ ЕАД, последното от които впоследствие е заличено, поради вливането му в „Банка ДСК“ АД), като сключен в противоречие със закона и на двете посочени в ИМ основания – в противоречие с чл.16 ЗПК и в противоречие с чл.38, ал.1 ЗЗД, е допустим, но неоснователен. Посочил е, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл.16, ал.1 ЗПК (в сила от 01.10.2006 г., отм.12.05.2010 г., съгласно който кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице, само ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност), тъй като в т. 12 от процесния договор за кредит изрично е договорено, че неразделна част от договора са Общите условия, които кредитополучателят е получил и приема с подписване на договора, а в т. 24 от ОУ, такава възможност е изрично предвидена. Намерил е за неоснователно и твърдението за противоречие на договора с чл.38, ал.1 ЗЗД, тъй като към датата на сключване на договора за цесия от 24.09.2013 г., „ОТП Факторинг България“ ЕАД е с едноличен собственик на капитала чуждестранно юридическо лице, а не „Банка ДСК“ АД, освен това всяко едно от договарящите търговски дружества по договора от 24.09.2013 г. има своята правноорганизационна форма и структура и надлежно представителство, поради което и сочената от ищцата норма на чл.38, ал.1 ЗЗД е неотносима и неприложима към конкретното правоотношение (още повече, че всички уговорки между цедента и цесионера, свързани с правоотношението между тях, вкл. основанието за сключване на договора, предмета му, съгласието за пораждане на правните му последици и плащането на цената, ако такава е уговорена, са неотносими спрямо цесионера, в който смисъл е решение №137 от 19.11.2021 г. по гр.д.№2499/2020 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение). Изложил е съображения, че предявеният иск за прогласяване нищожността на процесния договор за прехвърляне на вземане от 24.09.2013 г., поради „невъзможен предмет“ е недопустим. Посочил е, че с разпоредбата на чл.100, ал.1 ЗЗД е установено изключение от общото правило на чл.26, ал.2 ЗЗД, като договорът за цесия има невъзможен предмет, само ако имущественото право е непрехвърлимо по своето естество, поради императивни разпоредби на закона или поради уговорени предварително договорни ограничения. Приел е, че в случая предмет на процесния договор за цесия е парично вземане, което е не само фактически, но и юридически възможен предмет, като предвид изложените факти и обстоятелства в исковата молба, очертаващи/обосноваващи „невъзможен предмет“ на цесията, по съществото си исковата претенция представлява оспорване съществуването на вземането на Банката по издадения ИЛ от 07.06.2013 г., въз основа на издадената заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№564/2013 г. на РС Троян, която обаче е влязла в сила, предвид липсата на подадено в срока по чл.414 ГПК възражение. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, решението в частта, потвърждаваща решението на първата инстанция, с което е отхвърлен предявеният иск за прогласяване нищожност на процесния договор, поради противоречие със закона, не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като формулираните въпроси не са обусловили правната воля на съда и при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК касационно обжалване не може да бъде допуснато. Също така при постановяване на обжалваното решение в посочената част, не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, респективно не се установява и твърдяната очевидна неправилност. В хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК обаче следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е обезсилен първоинстанционният акт (по иска за прогласяване нищожност на договора за покупко-продажба на вземания от 24.09.2013 г., сключен между „Банка ДСК“ и „ОТП Факторинг България“ ЕАД, поради „невъзможен предмет“), тъй като изводите за недопустимост са направени въз основа на съображения, относими към правилността на решението. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,