Определение № 60282 от 28.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1540/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. М. П., срещу решение № 260055 от 20.10.2020 г. по в.гр.д.№ 204/2020 г. на Софийски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 229 от 16.10.2019 г. по гр.д.№ 1215/2018 г. на Районен съд-Ихтиман в частта, с която предявеният от Б. С. М. срещу С. М. П. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, за присъждане на обезщетение за лишаване от ползване, в периода 19.05.2017 г. – 06.06.2018 г., на съсобствен имот в [населено място], е уважен за сумата 325 лева, в частта с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, посоченият иск по чл. 31, ал. 2 ЗС е уважен над сумата 326 лв. до сумата 510, 50 лв. и С. М. П. е осъдена да заплати на Б. С. М. допълнително сумата 185.50 лева обезщетение за лишаване от ползване, в периода 19.05.2017 г. – 06.06.2018 г.; на съсобствения имот в [населено място] и в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която С. М. П. е осъдена, на основание чл. 32, ал. 2 СК, да заплати на Б. С. М. сумата от 8227,62 лева, представляваща половината от сумата, с която е погасен банков кредит към “Банка Д.”ЕАД.

В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради постановяването му при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила: нарушение на чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл.12 ГПК, изразяващо се в неизвършване на цялостна преценка на събраните по делото доказателства и необсъждане на всички възражения на жалбоподателката, както и на чл. 161 ГПК. Поддържа се и необоснованост на извода, че средствата по изтегления заем са изразходвани за задоволяване на семейни нужди и за извършване на ремонти и подобрения на общи на съпрузите недвижими имоти. Твърди се и допуснато нарушение на материалния закон – чл.31, ал.2 ЗС, чл. 32, ал.2 СК и чл. 127, ал. 2 СК. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 ГПК и чл.280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Подаден е писмен отговор на касационната жалба от ищеца Б. С. М., чрез адвокат И. Ц., с който се изразява становище за недопустимост и неоснователност на касационната жалба, правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

Касационната жалба е недопустима в частта й срещу въззивното решение в частта му по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решенията на въззивни съдилища, постановени по граждански дела с цена на иска до 5000 лв., са изключени от подлежащите на касационно обжалване актове. Цената на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС е 1679 лв., под предвидения в чл. 280, ал. 3 ГПК минимален праг за допустимост на касационното обжалване. Като недопустима в тази част, касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане в същата.

В останалата част касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирано лице и съответства на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение в частта относно предявения иск с правно основание чл.32, ал.2 СК, за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата 8227.62 лева, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че страните са били в граждански брак от 1987 г. до 6. 11. 2015 г., когато бракът им е бил прекратен с развод. С решение от 23.04.2018 г. по гр. д. № 3296/2016 г. на ПРС е извършена делба на имотите, придобити от страните в режим на СИО, като в дял на ищеца е поставен апартамент в [населено място] с площ 66.83 кв. м., както и 1/2 идеална част от поземлен имот в [населено място] клисура с площ 573 кв. м., ведно с цялата масивна жилищна сграда с площ 57 кв. м., а в дял на ответницата е поставен поземлен имот по плана на [населено място] с площ 743 кв. м., ведно с построените в него масивна двуетажна жилищна сграда и стопанска постройка, както и лек автомобил. С решението ищецът е осъден да заплати на ответницата сумата 10 128 лв. за уравнение на дела й в съсобствеността.

Въз основа на показанията на свидетелката Н., дъщеря на страните,и на свидетеля С., син на ответницата, е прието за установено, че през 2011 - 2012 г. ищецът правил ремонт на покрива и смяна на дограмата в къщата в [населено място] клисура. В [населено място] правил два ремонта: през 2014 г. - по програма “Енергийна ефективност” бил купен и поставен слънчев колектор, била сменена дограмата на прозорците, била поставена пелетна камина с радиатори, а през 2010-2012 г., извън тази програма, били сменени плочките в банята, кухнята, терасата, бил поставен паркет, било извършено боядисване на терасата. Паричните средства за ремонта в Б. през 2014 г. били осигурени по програма енергийна ефективност, а паричните средства за имота в [населено място] клисура, както и за останалите ремонти в имота в Б. били осигурени чрез изтеглен от ищеца кредит.

На 01.04.2014 г. ищецът е сключил договор за кредит за текущо потребление с “Банка Д.” ЕАД за сумата 17 000 лв. за срок 84 месеца, до 01.04.2021 г., като кредитът се усвоява и погасява от сумите по разплащателна сметка с титуляр Б. М.. Прието е за установено от събраните по делото писмени доказателства (договор от 01.04.2014 г., банкови извлечения) и съдебно-счетоводна експертиза, че след прекратяването на брака на 06.11.2015 г. ищецът е направил общо 31 вноски по 270, 93 лв. за погасяване на сключения на 01.04.2014 г. договор за потребителски кредит с “Банка Д.” ЕАД, или за периода 16.11.2016 г. – 16.05.2018 г. е заплатил общо 8398. 83 лв., а на 22.05.2018 г. е погасил целия остатък от кредита чрез еднократна вноска в размер на 8056.41 лв. Заплатените от ищеца суми за погасяване на кредита за периода след прекратяването на брака възлизат на 16454.83 лв., а половината от тази сума е в размер на 8227.62 лв.

Прието е за установено, от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че на 20.04.2010 г. ищецът е изтеглил кредит в размер на 15 000 лв., който погасявал със средства от трудовото си възнаграждение, като със сумата по кредита бил правен ремонт на къщата в [населено място] клисура през периода 2010-2012 г., според показанията на дъщерята на страните - св. Н.. С част от предоставената с договора за кредит от 01.04.2014 г. сума е погасен остатъкът по стария кредит от 2010 г., като на 02.04.2014 г., от разплащателната сметка на ищеца, по която е постъпила сумата 17 000 лв., е наредена автоматична операция в размер на 7904.73 лв. за погасяване на кредита от 20.04.2010 г. Останалата част от сумата в размер на 11 700 лв. е преведена от ищеца в срочна депозитна сметка. Няма данни за последващото движение на тази сума, не е установено същата да е налична и ищецът да разполага с нея. В о. с. з. на 10.04.2019 г. последният изрично е заявил, че сумата не е налична като депозит, а е изразходвана за извършените ремонти на общото недвижимо имущество. Разпоредбата на чл. 161 от ГПК е приета за неприложима, тъй като не се доказа ищецът да е създал пречки за събиране на допуснати от съда доказателства – установено е, че същият не разполага с исканото от насрещната страна извлечение, като не са налице други банкови документи, от които да се установи движението по тази сметка

От правна страна въззивният съд е приел, че искът с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 32, ал. 2 СК е основателен. Разпоредбата от кодекса е императивна и предвижда солидарна отговорност на съпрузите за поети от тях задължения за задоволяване нужди на семейството, като според съдебната практика тези нужди представляват общите потребности на членовете на семейството, за задоволяването на които се изисква семейна солидарност и взаимопомощ. П. кредит е за задоволяване на битови (жилищни) нужди и след като страните са били в брак, с кредита са задоволени нужди на семейството. Докато между страните е имало общо домакинство и съвместно съжителство през време на брака им, е налице презумпцията за използване на кредита за нуждите на семейството. В тежест на оспорващия съпруг - в случая ответницата, е било да докаже, че с кредита не са удовлетворявани семейни нужди. Презумпцията, че сумите по кредита от 20.04.2010 г. и този от 01.04.2014 г. са изразходвани за задоволяване нуждите на семейството, не е оборена. Погасените от ищеца, за периода след развода, със средства от трудовите му възнаграждения, вноски по договора за кредит следва да се считат заплатени с негово лично имущество, а не с общи средства на двамата съпрузи. Предвид солидарната им отговорност и на осн. чл. 127, ал. 1 и 2 ЗЗД, ответницата дължи на ищеца половината от сумата, с която кредитът е погасен от ищеца след прекратяване на брака, с негови лични средства.

В изложението към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

„1. Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл.188, ал.1 ГПК (отм.), да обсъди в цялост и анализира всички доказателства по делото, досежно установеното по делото обстоятелство от показанията на св.С. и св.Н., че ремонтните дейности в процесния недвижим имот са извършени значителен период от време преди изтегления кредит от “Банка Д.”ЕАД на 01.04.2014 г., с титуляр Б. М., респективно, че горепосоченият кредит е изразходван само и единствено за лични нужди на ищеца.

2. Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл.12 ГПК, да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; съдът трябва ли да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, и трябва ли да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.“

Относно първия въпрос се твърди разрешаването им в противоречие с решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр.д.№ 1857/2010 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 216 от 04.01.2011 г. по търг..д.№ 87/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., а относно втория – разрешаването му в противоречие с ППВС № 1/1953 г. и решение № 9 от 25.03.2014 г. по гр.д.№ 3700/2013 г. на ВКС, І г.о.

Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по така поставените въпроси.

Въпросите касаят задължението на въззивния съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с особеностите на уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, да изложи собствени фактически и правни изводи, да обсъди събраните по делото доказателства, както и непреклудираните фактически твърдения, възражения и доводи на страните.

Въпросите са свързани с приложението на чл. 269, чл. 235, ал. 2 и ал. 4, чл. 236, ал. 2 ГПК и по тях е формирана богата непротиворечива практика на ВКС, част от която са и цитираните от жалбоподателката съдебни решения. Според същата въззивната инстанция е длъжна, като инстанция разрешаваща по същество материалноправния спор, да разгледа и обсъди изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и възраженията в отговора на въззивната жалба. В пределите очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, следва да подложи на самостоятелна преценка релевантните доказателства и обсъди защитните тези и доводи на страните. Тези изводи следва да намерят писмено отражение в мотивите към въззивното решение, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК, което би осигурило възможност за страните да се запознаят с изводите на съда, а за горната инстанция – да провери правилността на решението.

В съответствие с така установената практика на ВКС, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна, посочил е върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка, разгледал е всички доводи и възражения на страните, включително възражението на ответницата, че сумата от кредита от 01.04.2014 г. не е изразходвана от ищеца за задоволяване на общи нужди на семейството, а за негови лични нужди. Решаващият извод на въззивния съд за възникнало в полза на ищеца регресно вземане срещу другия солидарен длъжник – ответницата, за припадащата се част от платеното за погасяване на кредита след развода, се основава на установеното по делото обстоятелство, че с част от предоставената сума от кредита от 01.04.2014 г. е погасен остатък от стар кредит от 2010 г., използван от ищеца за извършване на ремонтни дейности в притежаван от страните в режим на СИО имот в [населено място] клисура. Изводът на въззивния съд, че задължението по договора за банков кредит от 01.04.2014 г. се явява поето за нужди на семейството, поради което за това задължение отговарят солидарно двамата съпрузи съгласно чл.32, ал.2 СК, е съобразен с практиката на ВКС, обективирана в решение № 24 от 23.04.2013 г. по гр.д. № 308/2012 г. на ВКС, ІV г.о., в което е прието, че когато през време на брака единият съпруг е поел парично задължение по банков кредит, за да погаси с получените парични средства предходни парични задължения, за които двамата съпрузи отговарят солидарно, тъй като са били поети за задоволяване на нужди на семейството, то новото парично задължение по банковия кредит несъмнено и във всички случаи, също е поето за общи нужди на двамата съпрузи (за погасяване на техни общи задължения), т.е. за задоволяване на нужди на семейството, поради което двамата съпрузи отговарят солидарно и за него. Мотивирал е изводът за ангажиране на солидарната отговорност на неучаствалия в договора за кредит съпруг – ответницата по иска, с непроведеното от нея оборване на презумпцията по чл.32, ал.2 СК, че получените средства са изразходвани за семейни нужди. Съобразил е и практиката на ВКС, според която солидарната обвързаност за другия съпруг възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване нуждите на семейството, че закупено от съпрузите по време на брака, включително и ремонтирането и закупуването на жилищни имоти, е за нуждите на семейството, че в тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че удовлетворената нужда не е семейна (решение № 86 от 7. 05. 2019 г. по гр. д. № 1653/2018 г. на ВКС, III г.о.). Оплакването на жалбоподателката за несъответствие между фактическите изводи и събраните доказателства съставлява касационно основание за неправилност на обжалвания акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, разглеждането на което във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо.

При този изход на делото С. М. П. следва да бъде осъдена, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на ищеца И. Н. Ц. сумата 400 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи направени разходи за адвокатско възнаграждение.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,