Определение № 61 от 18.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 75/2021 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадена частна касационна жалба от Н. С. Г. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Д. против въззивно определение № 260569 от 23.09.2020г. по в.ч.гр.д. № 4633 по описа за 2020г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено разпореждане № 259586 от 30.10.2019г. по гр.д. № 49777/2018г. на СРС, с което е прекратено производството по делото поради неподведомственост на спора на българските съдилища. Със същото определение въззивният съд е потвърдил и определението на СРС по чл.248 ГПК, с което са присъдени направените от ответната страна разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 023.74лв. Жалбоподателят изцяло обжалва акта, като го счита за очевидно неправилен, постановен в противоречие със закона и установената практика, поради което иска да бъде отменен, а делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. В приложено към жалбата изложение, жалбоподателят поставя, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, следните въпроси като общо основание за допустимост на подадената частна касационна жалба, изискуемо с оглед препращането на чл.274 ал.3 ГПК: Следва ли да се присъждат разноски и на кого, ако искът е отхвърлен като неподведомствен на българските съдилища, а производството е прекратено без да е конституиран ответник? Счита, че разноски не се дължат, защото като ответник по делото не е конституирано нито Посолството на САЩ, нито държавата САЩ. Проведено е единствено изслушване по чл.176 ГПК, което е едностранно производство. Поставя и въпросът: Следва ли, при наличието на норми на правото на ЕС относно разглеждането на трудово-правни спорове от българските съдилища, с приоритет да се прилагат норми на международното право? Позовава се на противоречие с решение по гр.д.№ 4455/2014г. на ІІІ г.о. Становището му е, че трудовият спор следва да се разгледа от български съд на основание чл.18 и чл.19 от Регламент № 44/2001 и чл.8 от Регламент № 593/2008. Срещу подадената частна жалба е постъпил отговор от Министерството на правосъдието на САЩ, представлявано от директора на Офис за чуждестранни дела Д.Д., чрез процесуалният представител адвокат А.. Счита, че по поставените два въпроса не са налице посочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване. По тях съдът не се е произнасял, но дори и да се приеме противното, основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице, защото не се сочи съдебна практика, на която въззивния акт да противоречи. Не е налице и „очевидна неправилност“ по смисъла, разяснен в решение по ч.т.д.№ 221/2018г.на ІІ т.о. Претендира присъждане на направените разноски без да представя доказателства за реално извършване на такива. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира следното: Н. С. Г. е предявил иск пред СРС с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, в който като ответник е посочил Посолството на САЩ. След изпълнение на процедурата по чл.131 ГПК чрез осъществена от Министерството на правосъдието съдебна поръчка до САЩ за връчването й по дипломатически път, чрез Департамент на правосъдието на САЩ, съдът с разпореждане № 138697 от 11.06.2019г., на основание чл.118, вр. чл.7 ГПК, СРС е насрочил открито заседание. Посочената от него цел е: „формиране на преценка за наличието на изключението по чл.13 ЕКЗПЧ, ограничаващо правото на ищеца на достъп до съд, поради това, че суверенитета на държавната територия на САЩ се разпростира и на територията на дипломатическото й представителство в Република България“. Позовал се е на мотивите на ЕСПЧ в решение по дело „Cudak v.Lithuania“. Пред вид евентуално наличие на основание за преодоляване ограничението по чл.22 от Виенската конвенция за дипломатическите отношения от 18.04.1961г., която е ратифицирана от България на 17.01.1968г. и от САЩ на 13.11.1972г., е преценил че следва да се съберат данни: „в какво са се изразявали трудовите функции, включени в предметното съдържание на заеманата от ищеца длъжност през процесния период“. В открито заседание е бил изслушан ищеца, на основание чл.176 ГПК и е назначено вещо лице, за надлежен превод както на сключения от ищеца трудов договор, така и на длъжностната му характеристика. След преценката им и като е приел за установено, че ищецът е заемал длъжност „Инспектор превозни средства“ от м.09.2013г.до м.06.2017г., като е осъществявал дейност по осъществяване на контролно-пропусквателния режим на Посолството, като основните му функции са били свързани с осигуряване на териториалната непрекосновеност на държавата САЩ, съдът с разпореждане № 259586 от 30.10.2029г., е прекратил производството по делото и е върнал исковата молба поради неподведомственост на спора на българският съд. Това разпореждане е потвърдено от въззивния съд със сега обжалваното определение № 260569, в което допълнително е посочено, че процесният спор, макар и трудов е с международен елемент и след като надлежният ответник е държавата САЩ, съдът дължи служебна преценка за подведомственост. Всяка суверенна държава се ползва със съдебен имунитет срещу съдебни действия, предприети от съдебната система на друга държава. Този имунитет не е абсолютен, но в конкретния случай – след като въз основа на изследване на осъществяваните трудови функции се установява, че същите са във връзка с упражняване на суверенни права на чужда държава, то съгласно чл.18, ал.2 ГПК, компетентността на българския съд е изключена. /Ищецът е отговарял за охраната на охраняемата зона около резиденцията на посланика, а съгласно Виенската конвенция за дипломатическите отношения помещенията на представителството са неприкосновени. Суверенитета на държавата се пренася и върху територията на дипломатическото й представителство в друга държава/. В мотивите си въззивният съд е посочил и че ищецът не може да черпи права и от Регламент № 44/2001 на Съвета от 22.12.2000г. Съгласно практиката на СЕС – тълкуването на понятието „представителство“ по смисъла на чл.18, ал.2 от Регламента, изключва компетентността на съдилищата на държавите-членки за случаите, когато осъществяваната от служителя трудова дейност е свързана с упражняване на публична власт. Относно присъдените разноски, въззивният съд е посочил, че такива се дължат и при прекратяване на производството. Имайки пред вид гореизложеното, според настоящият съдебен състав касационно обжалване не следва да се допуска, защото посоченото от жалбоподателя специално основание за допустимост не е налице, доколкото постановеният въззивен акт е постановен в съответствие с установената практика във връзка с поставените от него въпроси. Относно първият въпрос, касаещ приложението на европейското право: Регламент № 44/2001г.на Съвета от 22.12.2000г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, на който се позовава жалбоподателя е неприложим в случая, първо защото няма обвързващо действие за ответника по делото /САЩ не е „държава-членка“ по смисъла на чл.1 §3 от Регламента, не е участвала в приемането му и не е субект на неговото прилагане/ и второ, защото Регламентът не предвижда възможност ответник по спора да е субект, осъществяващ публична власт. /В случая ответник е държавата, защото Посолството не е юридическо лице, няма правоспособност и не може да отговаря по предявени срещу него искове. Посолствата представляват външнополитическо структурно звено на изпращащата държава, осъществяващо дипломатическа дейност в приемаща държава. Функциите на дипломатическите представителства са посочени чл.3 от Виенската конвенция за дипломатическите отношения от 18.04.1961г./ След като изпълняваните от ищеца трудови функции са във връзка с осъществяване на охраната на Посолството и осигуряване неприкосновеността на помещенията на дипломатическото представителство, то те са свързани със суверенитета на друга държава и споровете досежно това трудово правоотношение са извън компетентността на българския съд, съгласно чл.18, ал.2 ГПК, съответно той не може да контролира дали уволнението е съвместимо с националните интереси на другата държава, в областта на нейната сигурност. Решението по гр.д.№ 4455/2014г. на ІІІ г.о., на което се позовава жалбоподателят, също е неприложимо, защото освен, че е постановено по различен от процесния въпрос, още е и при различна фактическа обстановка. /По него - Регламент 44/2001г.е бил приложим, доколкото случаят е касаел държава-членка на ЕС и уволненият служител е заемал длъжността „преводач“, поради което след задължителната преценка за характера на осъществяваните функции е прието, че същият е с частно-правен, а не публичен характер/. На вторият поставен от жалбоподателя въпрос относно дължимостта на направените от ответната страна разноски при прекратяване на производството е даден положителен отговор в чл.78, ал.4 ГПК, като законодателят не е направил разграничение между основанията за прекратяване. Тезата на жалбоподателя, че производството е прекратено без да е конституиран ответник, не може да бъде споделена. Ответникът се определя от ищеца, при подаване на исковата молба и в случая – именно ищецът е посочил като такъв Посолството на САЩ. Безспорен е и факта на извършване на разноските от страната, която ищецът е посочил като ответник. Дали ответникът е надлежен и дали производството е допустимо, са въпроси които се преценяват от съда и с тях ищецът не може да обосновава недължимост на направените от насрещната страна разноски. Противното означава той да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение. Мотивиран от гореизложеното,, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение