Определение № 396 от 20.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1251/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК във връзка с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Б. К. срещу решение № 775 от 23.12.2021 г. по в.гр.д.№ 2462 от 2021 г. на Пловдивския окръжен съд, VII състав, с което е потвърдено решение № 261571 от 26.05.2021 г. по гр.д.№ 19587 от 2019 г. на Пловдивския районен съд, X. граждански състав за отхвърляне на предявения от А. Б. К. срещу „М. И. К.“ Е. иск по чл.109 ЗС за осъждане на ответника да преустанови неоснователните действия, с които пречи на А. К. да упражнява правото си на собственост върху самостоятелен обект с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], ведно с общите части на сградата и правото на строеж върху поземления имот, като премахне осем броя антипаркинг елементи тип „скоба“, разположени в поземлен имот с идентификатор 56784.524.621, пред сграда с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място].

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Поставени са следните въпроси:

1. Дворът на сградата и паркоместата непосредствено пред и около входа на сградата, в която конкретен етажен собственик притежава жилище, представляват ли прилежаща към етажната собственост площ, необходима за ползване на обектите на етажните собственици в контекста на легалното определение за прилежаща част по пар.1, т.2 от ДР на ЗУЕС ?

2. Дали да пропускаш някой до имота му, но да не му позволяваш да паркира в прилежащата част пред него, означава, че създаваш пречки на собственика да осъществява пълен обем от права върху имота си по чл.109 ЗС ?

3. Дали щом технически съоръжения (паркоскоби) се намират в периметъра на прилежащата площ на сградата, то те няма как и не биха могли да не съставляват пречка за нормален достъп до сградата и за поддържането на същата в нормално и годно за ползване състояние ?

Освен това, според касатора, решението е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд се е мотивирал с норми на ЗУТ, а не на ЗУЕС.

В писмен отговор от 23.03.2022 г. ответникът „М. И. К.“ Е. оспорва касационната жалбата. Моли касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд да не бъде допускано и да му се присъдят направените разноски за делото на ВКС.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № .... от 21.09.2016 г. ищецът А. К. е придобил от „С.“ ЕАД правото на собственост върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.524.621.7.16 по кадастралната карта на [населено място], ведно с 4,24% от общите части на сградата и правото на строеж върху поземления имот с идентификатор ...... В нотариалния акт изрично е посочено, че продавачът „С.“ ЕАД си запазва правото на собственост и ползване върху притежаваните от него идеални части от земята, включително върху всички предвидени по инвестиционен проект паркоместа. С нотариален акт № ..... от 14.09.2018 г. ответното дружество е придобило от „Обединена българска банка“ АД /правоприемник на „С.“ ЕАД/ притежаваните от банката 9303/10570 ид.ч. от имот с идентификатор ...... по кадастралната карта на [населено място], ведно с всички намиращи се в него подобрения и приращения, непритежаващи статут на самостоятелни обекти, включително изпълнените 108 броя открити паркоместа. Въз основа на издадено му от [община], Район „Централен“, разрешение ответникът е монтирал антипаркинг елементи тип „скоба“ на съществуващите паркоместа, от които 8 са пред сградата с идентификатор ....., в която се намира притежаваният от ищеца самостоятелен обект. От приетата по делото съдебно-техническа експертиза се установява, че тези антипаркинг елементи са разположени в териториалния обхват на прилежащата площ към сградата, определена по реда на Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони и Наредба № 6 от 18.09.2009 г. за определяне на прилежащата площ към сгради в режим на етажна собственост в квартали с комплексно застрояване. Вещото лице обаче е посочило, че процесната сграда е един елемент от многосекционна жилищна сграда и правилата по Наредба № 7 за определяне на прилежаща площ следва да се прилагат цялостно към основното застрояване в имота, а не спрямо един елемент от общ организъм, както е сторено в случая.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че отношенията между ищеца и ответника се уреждат от разпоредбата на чл.64 от ЗС, както и от клаузата в договора за покупко-продажба от 21.09.2016 г., съгласно която продавачът, чийто правоприемник е ответното дружество, си е запазил правото на собственост и ползване на земята и предвидените в имота паркоместа. Според съда, с придобиването на апартамента при тези условия ищецът се е съгласил със съществуването на паркоместа в частта от поземления имот около сградата, по отношение на които не придобива права, и затова претенцията му е неоснователна. В допълнение към основните си аргументи въззивният съд, въз основа на заключенията на вещото лице, е приел, че около сградата има достатъчно свободна площ за нормалния достъп до нея, за извършване на ремонт на същата или за товаро-разтоварни дейности, поради което за ищеца не съществуват каквито и да е пречки да ползва притежавания от него апартамент по предназначение. Посочил е, че възможността за паркиране на автомобил в поземления имот, когато последният е собственост на друго лице, не е част от правото на собственост върху самостоятелния обект или от правото на строеж върху имота, нито част от правото по чл.64 ЗС на собственика на постройката да ползва земята, тъй като няма отношение към ползването на постройката по предназначение. Съдът е отхвърлил доводите на ищеца, че съгласно разпоредбите на чл.4 и пар.1, т.2 от ДР на ЗУЕС той имал право да използва прилежащата площ на сградата за паркиране. Анализирал е посочените разпоредби и нормата на чл.22, ал.7 ЗУТ, към която препращат, и е приел, че тези норми се отнасят до определяне на прилежаща площ към сграда в особената хипотеза на „преструктуриране на квартали с комплексно застрояване и в случаите, когато сграда в режим на етажна собственост не може да се обособи в отделен урегулиран поземлен имот по реда на ЗУТ“, а процесният случай не е такъв: Поземленият имот, в който се намира собствения на ищеца обект, е урегулиран, като за него е отреден УПИ II-.....,...., а сградите в него, включително тази, в която се намира собствения на ищеца апартамент, са построени в условията на свързано застрояване, въз основа на надлежно приет подробен устройствен план. Освен това, от заключението на вещото лице арх.Р. И.- Н. се установявало, че урегулираният поземлен имот не е и никога не е бил предвиждан за комплексно застрояване. Предвид на това съдът е приел, че към сградата, в която се намира собственият на ищеца апартамент, е неприложима разпоредбата на чл.4 ЗУЕС и свързаната с нея разпоредба на пар.1, т.2 от ДР на ЗУЕС. По тези съображения предявеният иск е приет за неоснователен.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице соченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси, поради следното:

Първият поставен от касатора въпрос (Дворът на сградата и паркоместата непосредствено пред и около входа на сградата, в която конкретен етажен собственик притежава жилище, представляват ли прилежаща към етажната собственост площ, необходима за ползване на обектите на етажните собственици в контекста на легалното определение за прилежаща част по пар.1, т.2 от ДР на ЗУЕС ?) не е правен въпрос по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. В него съдът не е приел, че частта от дворното място, върху която ответникът е поставил процесните 8 броя антипаркинг елементи тип „скоба“, не е прилежаща част към сградата, в която се намира собствения на ищеца апартамент, въпреки разпоредбите на чл.4 ЗУЕС и пар.1, т.2 от ДР на ЗУЕС, а изрично е приел, че тези разпоредби от ЗУЕС са неприложими към конкретния случай, при който поземленият имот, в който се намира собствения на ищеца апартамент, е урегулиран /за него е отреден УПИ II-.....,...../, не е предвиден и никога не е бил предвиждан за комплексно застрояване. Освен това е счел, че съобразно уговореното в договора, обективиран в нотариален акт № ..... от 21.09.2016 г., ищецът притежава само право на строеж върху мястото, не придобива право да ползва предвидените в имота по инвестиционен проект 108 открити паркоместа /защото прехвърлителят по договора си е запазил правото на ползване на тези паркоместа/ и се е съгласил със съществуването на тези паркоместа точно в тази част от дворното място, в която те са били реално изградени, както и че с ползването на тези паркоместа ответникът по никакъв начин не ограничава правото на ищеца да ползва по предназначение притежавания от него апартамент в намиращата се в същото дворно място сграда.

Вторият поставен въпрос (Дали да пропускаш някой до имота му, но да не му позволяваш да паркира в прилежащата част пред него, означава, че създаваш пречки на собственика да осъществява пълен обем от права върху имота си по чл.109 ЗС ?) обобщено се свежда до това дали в правото на строеж върху дворното място, което право на строеж притежава собственика на обект в сграда-етажна собственост, се включва правото да се паркира автомобил в частта от дворното място, което представлява прилежаща част на сградата. Този въпрос обаче е напълно неотносим към конкретното дело, по което с нотариален акт № ..... от 21.09.2016 г. ищецът е придобил право на собственост върху обект в сграда, заедно с правото на строеж върху дворното място, в което е построена тази сграда, но при изрично запазено от прехвърлителя „С.“ ЕАД право на ползване на изградените в дворното място съобразно инвестиционен проект паркоместа.

Третият поставен въпрос (Дали щом технически съоръжения (паркоскоби) се намират в периметъра на прилежащата площ на сградата, то те няма как и не биха могли да не съставляват пречка за нормален достъп до сградата и за поддържането на същата в нормално и годно за ползване състояние ?) не е правен, а фактически въпрос, тъй като отговорът му предполага преценка на установените по конкретното дело факти и обстоятелства. Именно, след като е извършил такава преценка, въззивният съд е приел, че около сградата, в която се намира собственият на ищеца апартамент, има достатъчно свободна площ за нормален достъп до нея, за извършване на ремонт на същата или за товаро-разтоварни дейности, поради което за ищеца не съществуват каквито и да било пречки да ползва притежавания от него апартамент по предназначение.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.109 ЗС, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗУЕС, ЗУТ и ГПК, в действащите им редакции. Въззивният съд е обсъдил разпоредбата на чл.22, ал.7 ЗУТ, доколкото именно към нея препращат приложимите към спора разпоредби на ЗУЕС.

Поради гореизложеното обжалваното решение на Пловдивския окръжен съд не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 000 лв.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение