Определение № 3308 от 17.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1845/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на И. Л. И., подадена чрез адв. Д. Й., против решение № 1398 от 19.12.2025г., постановено по въззивно гр.дело № 2193/2025г. на Варненския окръжен съд. С него, след потвърждаване решение № 2879/ 29.07.2025г. по гр.дело № 11 409/2024г. на РС-Варна, касаторът И. И. е осъден да плати на всяка от ищците - П. А. К. и С. Г. К. по 1/2 (една втора) част от сумата 22 100 лева, представляваща неизплатена наемна цена за периода от м.11.2021г. до м.11.2022г. по договор за наем от 15.03.2016г., изменен с анекс от 15.02.2017г. и с анекс от 15.02.2020г, както и по 1/2 (една втора) част от сумата 5 532,53 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за всеки месечен наем за периода от първия ден на забавата за съответния месец до 23.05.2024г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба-09.09.2024г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като формулира въпросите:

1. Следва ли наемателят да плаща наемна цена за период, през който наетата вещ е погинала или е станала негодна за ползване по предназначение вследствие на пожар; 2. Длъжен и е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и всички релевантни доводи на страните, когато те са относими към настъпването на обстоятелства, които могат да доведат до прекратяване или изменение да договорното правоотношение. По първия въпрос счита, че е налице противоречие с решение № 67/09.12.2019г. по т.д. № 1553/2018г. на ІІ ТО, а по втория-с решение № 60164/31.05.2022г. по т.д. № 1895/2020г. на ІІ ТО. Според касатора поставените въпроси са от значение и за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като засягат приложението на чл. 231 ЗЗД при погиване на наетата вещ; разпределение на риска при настъпване на обективна невъзможност за изпълнение и задължението на въззивния съд да извърши цялостна преценка на доказателствата.

Ответниците по касационната жалба П. А. К. и С. Г. К., чрез процесуалния си представител адв. Н. Т., в писмен отговор изразяват становище за отсъствие на основанията за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, за да се произнесе по предварителния въпрос за допустимостта на касационното обжалване намира следното:

Въззивният съд е приел от фактическа страна, че по силата на нот.акт № 61, том I, рег. № 367, дело № 57/12.03.2016г. Г. С. К. придобил право на собственост върху имот с идентификатор *.*.* в [населено място], З. П. З., с площ 1153 кв. м, заедно с административна сграда с идентификатор *.*.*.*. С договор за наем от 15.03.2016г. К., като наемодател, предоставил на ответника И. Л. И. за временно ползване за срок 1 година недвижимия имот в [населено място], З. П. З. и офис, снабден с отделен вход, разположен на партерен етаж на офис сграда, със застроена офисна площ 40 кв. м, срещу наемна цена 1 700 лева без ДДС, с уговорен падеж до 20-то число на следващия месец; плащането се извършва в брой, за което се издава приходно-разходен ордер. С анекс от 15.02.2017г. страните продължили срока на договора за наем за още три години, а с анекс от 15.02.2020г. продължили срока на договора за още пет години, считано от 15.02.2020г. до 15.02.2025г., като всички други договорки останали непроменени. Според представените разписки за наем И. плащал договорената наемна цена 1700 лева в полза на наемодателя в периода от 20.01.2021г. до 20.10.2021г. От представено удостоверение на МВР, ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“, РД „ПБЗН“ гр. Варна съдът установил, че на 09.11.2021г. в 04:55 часа в Трета РСПБЗН гр. Варна е получен сигнал за възникнал пожар в гр. Варна, Западна промишлена зона. Според писмото изгорелият обект е открит склад. На 03.09.2022г. наемодателят Г. С. К. починал, като неговите наследници са ищците по делото-преживялата го съпруга-П. А. К. и дъщеря му-С. Г. К.. По делото са представени и справки от 13.06.2025г. от „Енерго-Про продажби“ АД, според които в периода от м.07.2021г. до м.12.2022г. в наетия обект с аб. № * е потребявана ел. енергия. Приетата от РС съдебно почеркова експертиза е установила, че подписите, положени за „наемодател“ в договора за наем от 15.03.2016г. и в анексите към договора, не са изпълнени от Г. С. К.; подписите са изпълнени от друго лице с подражание на подписа на К., което е усвоило приблизително и изпълнявало подписа многократно. Подписите, положени за „наемател“ в договора за наем от 15.03.2016 г.; анексите към него от 15.02.2017 г. и от 15.02.2020 г. и за „броил сумата“ в разписките за наем, са изпълнени от ответника И. Л. И.. Съдът е обсъдил показанията на разпитаните свидетели, от които установил, че И. И. и Г. К. били освен страни по договора за наем и много близки приятели; двамата сключили наемен договор по силата на който И. ползвал под наем собствения на К. недвижим имот в Промишлената зона на Варна; в края на 2021г. в имота избухнал пожар; след инцидента И. започнал да забавя плащанията на наема, тъй като работата му била намаляла. Според свидетелите на ищцовата страна-П. В. и Д. К. след пожара И. продължил да ползва халето, но сметките за ток и вода били плащани от П. К.; след инцидента К. заявил, че няма проблем със забавянето на плащанията и може да изчака И. с наема. Според свидетелите на ответника-Р. В. и Р. Т. след пожара всичко било изгоряло и не можело да се работи; щетите били възстановени от И. И., който преди инцидента редовно плащал наема, но след пожара се уговорили с К. да не плаща наем поне една година, а срещу това да възстанови щетите по имота.

При така установените факти, въззивният съд е приел, че по делото е установено възникналото наемно правоотношение между К. и И., по силата на което К. предоставил за временно ползване на И. поземления имот в Западна промишлена зона на Варна, ведно с построената в него сграда срещу задължението на наемателя да плаща месечна наемна цена 1 700 лева, както и всички разходи, свързани с ползването на имота. Във връзка с направените в исковата молба и поддържани във въззивната жалба от ответника възражения съдът е посочил, че договорът за наем не е формален и писмената му форма не е условие за неговата действителност, като преценката за възникването и съществуването на договорно правоотношение между страните не е обвързана с изискване за спазване на писмената форма, а още по-малко с наличието на официални документи, както твърди жалбоподателят. Сключването на договора може да бъде установено с всички допустими от ГПК доказателствени средства. В тази връзка съдът е споделил възприетото от първоинстанционния съд, че независимо от установеното обстоятелство, че подписът за наемодател под договора за наем и анексите не са положени от Г. К., то волята на страните по него не е компрометирана с оглед характера на договора и изпълнението на задължението за плащане на наемната цена до месец ноември 2021г. По отношение на възражението, отнасящо се до приложението на чл.231 от ЗЗД, чрез което ответникът цели да се освободи от заплащане на наемната цена, съдът е приел за доказано настъпването на пожар на 09.11.2021г., но е посочил, че не е установено дали създадената пожарна опасност е по вина на самия наемател, предвид факта, че само той е ползвал имота или има други причини, които за които може да отговоря наемодателя. Приел е за установено, че в процесния период имотът е ползван от наемателя, който обаче не е доказал твърденията си че е възстановил халето и обгорелия офис, не са представени доказателства за вложени суми, нито това е установено по друг начин, доколкото показанията на водените от ответника свидетели не съдържат данни установяващи вложени суми и/или техния размер. За неоснователен е приет и довода във въззивната жалба, че РС неправилно тълкувал разпоредбата на чл.231 от ГПК. Според състав на окръжния съд от една страна ответникът иска да се освободи от отговорност, твърдейки, че имотът е погинал, а от друга сам сочи, че е продължил да го ползва, като го е възстановил, без обаче да доказва последното – като във втория случай излага, че вещите са частично увредени. С тези съображения, въззивния съд е уважил предявения иск.

Върховният касационен съд намира, че касационно обжалване не може да се допусне по въпрос 1, тъй като той не е обусловил решаващата воля на въззивния съд и няма нужното значение за изхода от спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009г. Питането е основано на невъзприети от въззивния съд фактически положения. Съдът не е приел за установено по делото, че процесният недвижими имот е погинал и е станал негоден за ползване по предназначение в резултат на пожара. Обратно на поставения въпрос, съдът ясно в мотивите на решението е посочил, че ответникът, чиято е доказателствената тежест не е доказал онези обстоятелства, при наличието на които би могъл да се освободи от задължението за плаща наемна цена - нито, че имотът е погинал и не може да се ползва по предназначение, нито че е вложил средства за възстановяването му след пожара. Несъгласието на касатора с направената от въззивния съд преценка, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото проверката за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, би могла да се извърши едва в производството по чл.290 ГПК.

Отговор на поставения въпрос 2 е даден в многобройната и непротиворечива съдебна практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи. Съдът следва да обсъди всички доводи и възражения на страните, въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Съставът на Варненския окръжен съд не се е отклонил от така установената практика. Анализирал е доказателствата, относими към установените релевантни факти, обсъдил е твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните, отговорил е на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба на ответника, и е направил свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с тях. Предвид това решението е постановено в съответствие с формираната съдебна практика, поради което не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставените от касатора въпроси нямат значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Съгласно цитираното ТР № 1/19.02.2010 г., допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице тогава, когато по разрешаването на поставените въпроси няма практика или съществуващата се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени или промени съществуващата. Тези предпоставки не са налице.

Предвид изложеното, решението на Варненския окръжен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.

В производството пред ВКС липсват доказателства за сторени от ответниците по касация разноски за адвокатско възнаграждение, поради което и ВКС не присъжда такива, въпреки заявеното в отговора на касационната жалба искане.

Така мотивиран Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО