Определение № 769 от 21.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2641/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Топлофикация София“ ЕАД, срещу решение № 3806 от 15.12.2022 г. по възз.гр.д. №2872/2022 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, II-Д въззивен състав, с което е потвърдено решение №20205639 от 01.11.2021 г. по гр.д. № 21955/2020 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 30-ти състав. С първоинстанционното решение са уважени предявените от Д. Н. Б. и Р. Н. Б.- Б. искове с правно основание чл.137, ал.2, изр.2 ЗЕ вр. чл.59 ЗЗД срещу касатора „Топлофикация София“ ЕАД за сумата от 12 000 лева, представляваща цена за ползване на изградените от ищците за присъединяване към топлопреносната мрежа на жилищна сграда, находяща се на адрес: [населено място], [улица], №3 абонатна станция и топлопроводна връзка за периода от 26.05.2015 г. до 03.06.2020 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. Касаторът „Топлофикация София“ ЕАД моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендира и разноски. В изложението към касационната жалба касаторът сочи бланкетно основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, по т.3, както и по ал. 2, предл. последно ГПК. Касаторът е поставил следните въпроси, които посочва, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, което е основание за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да го обосновава: 1.Дължи ли се обезщетение по чл.137, ал.2 от Закона за енергетиката, при положение, че клиентите, изградили топлопреносните съоръжения сами са възпрепятствали сключването на окончателен договор за изкупуване по чл.138 от Закона за енергетиката като по този начин са създали предпоставки за претендирането на такова, след като не са изпълнили изискванията на закона?, 2.Следва ли цената за ползване по чл.137, ал.2 от Закона за енергетиката да служи за обезщетение в полза на клиентите, изградили топлопреносни съоръжения за своя сметка, предвид, че съгласно разпоредбата на чл.138 от Закона за енергетиката и задължението на топлопреносното предприятие следва да изкупи същите? Няма ли по този начин клиентите изградили за своя сметка топлопреносните съоръжения да получат два пъти обезщетение за едно и също нещо?, 3. Доколкото правото на ползване се води периодично плащане по смисъла на чл.111, б.В ЗЗД не следва ли за същото да се прилага тригодишната давност, а не общата петгодишна? и 4.Съгласно §4, ал. 4а от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за енергетиката, в случай, че сделката за изкупуване не е осъществена или няма обоснован отказ по §4, ал. 4, енергийното предприятие в срок от три месеца след покана от страна на собствениците по ал.1 е длъжно да плаща наем по методика, определена от Комисията, в зависимост от типа и мощността на съоръжението. В тази връзка дължи ли се обезщетение по чл.137, ал.2 от Закона за енергетиката, след като клиент, изградил топлопреносните съоръжения не е изпратил покана за изкупуване и на още по-голямо основание – няма необоснован отказ от топлопреносното предприятие за сключване на договор по чл.138 от Закона за енергетиката?. Касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос за приложимата погасителна давност за вземането във връзка правото на ползване/ аналогичен трети въпрос в изложението/ и в противоречие с Тълкувателно решение №3 от 81.05.2012 г. по тълк. дело №3/2011 г., ОСГТК на ВКС, и поради което моли въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предложение трето ГПК. В срока по чл.287 ГПК не е постъпил писмен отговор на касационната жалба от ответниците по касация - Д. Н. Б. и Р. Н. Б.- Б.. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима. Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване, намира следното: Въззивният съд е приел, че елементите от фактическия състав на претендираното от ищците право на обезщетение по чл.137, ал.2 ЗЕ вр. чл. 59 ЗЗД, са налице. Приел е че, ищците са собственици при режим на съпружеска имуществена общност на имот, намиращ се в [населено място], [улица], №3, позовайки се на нотариален акт №103, рег. №4347, том I, дело №113/2013 г. Вземайки предвид предварително проучване за присъединяване на жилищна сграда в процесния имот към топлопреносна мрежа, съдът е приел, че топлоснабдителното дружество е дало съгласие за присъединяване на сградата към топлопреносната мрежа чрез изграждане на съоръженията от потребителите, в резултат на което е сключен предварителен договор от 08.08.2006 г. Приел е, че в изпълнение на предварителния договор собствениците са изградили съоръженията за своя сметка, което е видно от строителните книжа - разрешение за строеж №42/30.08.2006г. и удостоверение за въвеждане в експлоатация №20/20.02.2007 г. За да постанови решението си, въззивният съд е взел предвид и заявление, получено на 13.07.2009 г., с което ищците са поканили „Топлофикация София“ ЕАД да изкупи вече изградените от тях съоръжения. Така съдът е аргументирал извода си, че собствениците са изпълнили всички свои задължения относно изграждането на съоръженията за присъединяване на обекта към топлопреносната мрежа и с оглед на това и на основание чл.137, ал.2 ЗЕ им се дължи цена на ползване на съоръженията, доколкото по делото не се установява същите да са придобити от страната на ответника. В мотивите на решението си съдът е приел за неконкретно, но и за неоснователно възражението на „Топлофикация София“ ЕАД относно това, че ищците нямат право на присъденото обезщетение за изградените в имота им съоръжения-абонатна станция и топлопроводна връзка, тъй като същите не са били депозирали необходими документи за изкупуване на съоръженията. Взел е в предвид представените по делото писмени доказателства, от които се установява, че потребителите са изпълнили всички своите задължения, касаещи изграждането на съоръженията, необходими за присъединяване на обекта към топлопреносната мрежа, като за строежа при наличието на необходимите строителни книжа е издадено и разрешение за въвеждане в експлоатация, включително и са поканили ответникът да изкупи същите, и липсата на изкупуване се дължи единствено на бездействието на ответника. Препратил е към мотивите на първоинстанционния съд с оглед на това, че е установено между страните, че са били предявени от ищците срещу ответника две съдебни претенции за заплащане на цена за ползване на същите съоръженията за предходни периоди, които са и уважени с влезли в сила съдебни решения, поради което в тази връзка с оглед на пар.4, т.4а ДР ЗЕ е приел, че тези искания представляват отправяне на покани за плащане на цената за ползване. Въззивният съд е заключил, че на основание чл.137, ал.2 ЗЕ „Топлофикация София“ ЕАД дължи заплащане на обезщетение за периода 26.06.2015 г. до 03.06.2020 г., в пълен размер от 12 000 лв. за ползване на съоръженията, изградени и въведени в експлоатация от потребителите, доколкото не е доказано да са придобити от топлоснабдителното дружество, като по отношение на размера на обезщетението е съобразена приетата и неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза, работила по методика на ДКЕВР. При тези мотиви на въззивното решение настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: По поставените въпроси, които касаторът сочи само бланкетно като основание за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК: Въпросите, които според касатора са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото - основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, същите не представляват въпроси, които да са обусловили волята на въззивния съд. За да отговаря на селективния критерий, според т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е въпросът да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. По своето естество въпросите в изложението предполагат произнасяне по оплаквания за неправилност на въззивното решение, което е извън производството по чл.288 ГПК. Въпросите не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване. По първия въпрос въззивният съд не е приел, че ищците са възпрепятствали сключването на окончателен договор за изкупуване на съоръженията, напротив приел е обратното, че ищците са изпълнили своите задължения и са поканили ответника да изкупи, като не са възпрепятствали сключването на окончателен договор за изкупуване, което е установено и с оглед на влезлите в сила решения на съда между същите страни, с които за други периоди са уважени исковете с правно основание чл.137, ал.2 ЗЕ. Също така не е обуславящ и втория въпрос след като въззивният съд е приел, че едва след като ответникът не е изкупил съоръженията при предвидените в закона предпоставки и при наличие на отправена покана за това, то тогава дължи обезщетение за ползването им. По поставения от касатора трети въпрос относно твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос за приложимата погасителна давност за процесното вземане и в противоречие с Тълкувателно решение №3 от 18.05.2012 г. по тълк. дело №3/2011 г., ОСГТК на ВКС. Същия също не е обуславящ. Във въззивното решение не е обсъден въпрос, касаещ давността при присъждането на обезщетение по чл.137, ал.2 ЗЕ вр. чл. 59 ЗЗД, тъй като възражение за изтекла погасителна давност „Топлофикация София“ ЕАД е направило едва за първи път с касационната жалба, твърдейки, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посоченото Тълкувателно решение №3 от 18.05.2012 г. по тълк. дело №3/2011 г., ОСГТК на ВКС. Възражението на касатора се е преклудирано още с отговора по чл.131 ГПК, поради което и въззивният съд не се е произнесъл и не дължи произнасяне по него. За пълнота следва да се посочи, че по въпроса за приложимия давностен срок при вземания за обезщетение от неоснователно обогатяване (както е в случая по чл.137, ал.2 ЗЕ вр. чл. 59 ЗЗД) има установена съдебна практика на ВКС, според която в хипотезите на неоснователно обогатяване е приложим общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД - така т.7 на ППВС № 1/1979 г., а посоченото ТР не касае процесното обезщетение и не е приложимо в случая. Според настоящия състав на съда решението на въззивния съд не е и очевидно неправилно. Съгласно трайната практика на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла съдържанието на това понятие, е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т.е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява от самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, което в случая не е налице по отношение на въззивното решение. Поради гореизложеното не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото право на разноски имат ответниците по касация, но такива не са претендирани, като не е постъпил и отговор на касационната жалба, и поради което разноски не следва се присъждат. Мотивиран от изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение