Определение № 257 от 05.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 18/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Смолян срещу решение №.239/6.10.20 по г.д.№.394/20 на ОС Смолян за потвърждаване на решение №.60423/1.07.20 по г.д.№.1307/19 на РС Смолян за уважаване на предявените срещу касатора искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1-3 КТ. Ответната страна Е. М. П. оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че към момента на уволнението на ищеца – 10.09.2019, не са налице предпоставките на чл.330 ал.2 т.1 КТ, на което основание е уволнен – а именно да е лишен с присъда или по административен ред от право да упражнява професия или да заема длъжността, на която е назначен. Посочил е, че с присъда №.8/4.04.19 по нохд 13/18, потвърдена с окончателно реш.№.290/8.07.19 по внохд №.20/19 на ОС Смолян, изобщо не му е налагано наказание лишаване от право да упражнява някаква професия или да заема длъжността, на която е назначен -подобно наказание не се и предвижда от чл.325 ал.2 вр. с ал.1 НК-за каквото престъпление ищецът е бил признат за виновен. Съдът се е позовал на практиката на ВКС /реш.№.715/2.08.15 по г.д.№.4737/17, ІV ГО/, съгласно която за законосъобразното упражняване на потестативното право на уволнение е необходимо към момента на уволнението всички предпоставки на съответното основание да са налице /последващо възникване или отпадане на такива занапред не води до извод, че уволнението е незаконно/; основанията за уволнение по чл.330 ал.2 т.1 КТ предвиждат не само право, но и задължение за прекратяване на трудовия договор с работника или служителя при наличието на предвидените в тях предпоставки /работодателят не разполага с възможността да избира дали да прекратили или не трудовото правоотношение, а трябва да го направи, тъй като в противен случай ще наруши установени със закон забрани за заемане на длъжността от определени лица/; затова от момента, в който съдебният акт по административното или наказателното производство, материализиращ основанието по чл.330 ал.2 т.1 и/или т.10 от КТ, влезе в сила, работодателят е длъжен да прекрати трудовото правоотношение с посочения в тях работник или служител-без да се съобразява с възможността за евентуално възобновяване на наказателното или административното производство по реда на някой от извънредните и специални способи за това; същевременно самото възобновяване ще доведе до възстановяване на висящността на наказателното или административното производство, но няма да се отрази пряко на вече упражненото и породило действие потестативно право за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение на работника или служителя – неговите последици биха отпаднали само ако с постановения във възобновеното производство акт с обратна сила отпаднат последиците от лишаването от право да се заема длъжността или от осъждането, т. е. ако лицето бъде признато за невиновно и оправдано по повдиганото му обвинение, или не му бъде наказание, с което да бъде лишено от право да заема съответната длъжност. Предвид горните постановки е отразено, че следва да се съобрази и развитието на нохд №.13/18 на РС Смолян - при което се вижда, че отново липсват условия за уволнение по чл.330 ал.2 т.1 КТ – доколкото с решение №.80/12.06.20 по нохд №.99/20 ОС Пловдив се отменя по реда на възобновяването реш.№.3/6.01.20 по нохд №.57/19 на ОС Смолян и присъда №.8/4.04.19 по нохд №.13/18 и се връща делото за ново разглеждане от друг състав на РС Смолян от стадия на разпоредителното съдебно заседание; в изпълнение на това решение нохд №.13/18 е преобразувано в нохд №.315/20 на РС Смолян, а с протоколно определение от 2.09.20 /влязло в сила на 18.09.20/ производството е прекратено. При тези обстоятелства е обобщено, че не само, че с присъда по нохд през всичките му преобразувания не е налагано на ищеца наказание лишаване от право да заема професия или длъжността, на която е назначен, но вече няма изобщо и присъда, с която да е признат за виновен в извършване на престъпление. Към момента на уволнението е било издадено само Отнемане по чл.59 ал.1 т.1 ЗЗКИ на разрешение за достъп до класифицирана информация с №.196/27.08.19 на заместник председателя на ДАНС, което още не е било влязло в сила. Съдът е посочил, че предпоставките на чл.330 ал.2 т.1 КТ са строго, ясно и изчерпателно изброени, като тази повелителна разпоредба не може да се тълкува разширително; не е допустимо ефектът на присъдата и наказателното постановление да се придават на някакви други актове – каквото е отнемането на разрешение за достъп до класифицирана информация №.196/27.08.19 на зам. председателя на ДАНС. Отнемането на такъв достъп очевидно не представлява лишаване по административен ред от право да се упражнява професия или да се заема длъжност по смисъла на чл.13 б.“В“ и чл.16 ЗАНН, чието налагане да се осъществява по реда, установен с раздел ІV ЗАНН. След като няма лишаване нито с присъда, нито по административен ред от право да упражнява определена професия или да заема длъжността „оперативен дежурен“ в [община], уволнението на основание чл.330 ал.2 т.1 КТ е незаконно. Тази разпоредба изисква не просто лицето да е признато за виновно в извършване на престъпление, а и с присъдата да е наложено точно посоченото в нея наказание по чл.37 т.6 или т.7 НК. Поради това неоснователен е доводът, че отнемането на достъпа до класифицирана информация, респективно лишаването на ищеца от правото да заема длъжности и изпълнява дейности, свързани с работа с класифицирана информация, било реализирано от компетентния административен орган по административен ред – поради което не било нужно да има издадено и влязло в сила наказателно постановление. За неоснователен е намерен и доводът, че предпоставка за прекратяване на трудовото правоотношение е отпадането на условие, свързано с основно изискване за заемане на длъжността-което е строго специфично, свързано със защита на класифицирана информация, респективно националната сигурност, и регулирано от специалните закони ЗЗКИ и ЗДАЕЮ. Посочено е, че подобна предпоставка не е заложена в т.1 на ал.2 чл.330 КТ – поради което колкото и важен да е въпросът за защита на класифицираната информация и колкото и специални закони да са ЗЗКИ и ЗДАУЮ, те не могат да направят уволнението законно; това е така, тъй като нито КТ, нито друг закон им придава ефект, какъвто се твърди от работодателя; ако той счита, че има отпадане на условие за заемане на длъжност, би могъл да уволни работника на друго основание – но не и на посоченото в заповедта. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Лишаването по административен ред от право да се упражнява определена дейност следва ли да се реализира единствено с наказателно постановление, издадено в съответното административно-наказателно производство, респективно наказателното постановление ли е единственият акт, посредством който по същество се отнема право да се извършва определена дейност?“ /реш.№.9340/29.09.06 на ВАС по а.д.№.11956/05, Vотд., реш.№.2250/6.03.07 по а.д.№.11606/06, 5чл.с./; 2.“Лишаването от право да се упражнява определена дейност чрез отнемане на изрично разрешително, свързано с нея по административен ред, от компетентен административен орган, по специално уредено производство от специален закон – закона за защита на класифицираната информация, въпреки липсата на нарочно издадено наказателно постановление в съответно административно наказателно производство, попада ли в обхвата на чл.330 ал.2 т.1 КТ като основание за еднократно прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя?“; 3. “Допустимо и в духа на върховенството на закона, принципите на правовата държава и основните принципи на правото ли е посредством съдебно решение на компетентна юрисдикция, административен орган, изпълняващ публични функции, свързани с местно самоуправление да бъде заставен да извърши закононарушение, пренебрегвайки защитата на националната сигурност?“; 4.“Отнемането на разрешение за достъп до класифицирана информация на основание чл.59 ал.1 т.1 във връзка с чл.40 ал.1 т.4 ЗЗКИ-влязла в сила присъда за извършено престъпление от общ характер, следва ли да се счита за индивидуален административен акт, чието обжалване не спира изпълнението му, респективно има придадено предварително изпълнение ex lege?“; 5.“До каква степен съответните длъжностни лица са обвързани от предписанията на органите съгласно чл.40 ал.2 от Закона за Държавна агенция „Национална сигурност“?“; 6.“Задължен ли е при постановяване на решението си въззивният съд да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните и да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора?“ /т.3, р.І ППВС 1/13.07.53, ППВС 7/27.12.65, т.13 ППВС1/10.11.85, т.2 ТР 1/9.12.13 по т.д.№.1/13, ОСГТК на ВКС, т.19 ТР 1/4.01.01 по тълк.д. №.1/00, ОСГК, реш.№.№.44/10.07.20 по г.д.№.1963/19, ІІ ГО, реш.№.12/ 16.02.16 по г.д.№.2184/15, ІІІ ГО, реш.№.145/7.01.19 по г.д.№.811/18, ІІ ГО, реш.№.59/14.04.15 по г.д.№.4190/14, ІV ГО, реш.№.183/16.11.17 по т.д. №.2624/16, ІІ ТО, реш.№.187/7.07.16 по г.д.№.1332/15, ІV ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване на чл.280 ГПК не са налице. Въпроси №.1-№.5 не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая изведените от касатора въпроси не отговарят на тези изисквания. Те са неотносими, доколкото не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция /№.1, №.3-№.5 – съдът не е приемал, че е налице лишаване от право да се упражнява определена професия или да се заема длъжността (напротив, изрично е посочил, че в случая е отнето единствено разрешение за достъп до класифицирана информация, като не е налице нито една от визираните в основанието на чл.330 КТ хипотези), респективно не е излагал мотиви във връзка с останалите въпроси/, съответно съдържат условие, което не е било прието от нея /№.2-съдът не е приемал, че отнемането на разрешението за допуск до класифицирана информация на ищеца съставлява лишаване от право да упражнява определена професия или заеманата длъжност/. Същевременно съдът, позовавайки се на задължителна практика, е изложил подробни решаващи мотиви относно това какви са предпоставките за наличието на това основание-вкл. посочвайки, че по отношение на ищеца не е налице както лишаване от право да упражнява определена професия или да заема длъжността – с влязла в сила присъда или по административен ред /с оглед позоваването от ответника на цитираното наказателно производство и отнетия допуск до класифицирана информация във връзка с него/, така и въобще осъждане - доколкото наказателното производство, послужило като причина за отнемане на допуска, освен, че е било по обвинение в престъпление, за което не е предвидено наказание лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност, е било и прекратено с окончателен акт поради липса на предпоставки за образуването му /т.е. налице са и допълнителни, самостоятелни мотиви за незаконосъобразност на уволнението предвид последващото прекратяване на наказателното производство при позоваване на съответната задължителна практика в този смисъл/. По въпроса за основанието, на което би могло да бъде прекратено трудово правоотношение при отнемане на подобен допуск, също е налице практика на ВКС /реш.№.302/19.07.12 по г.д.№.1012/11, ІV ГО/, цитирана и съобразена от въззивната инстанция. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно сочената във връзка с втория въпрос практика непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. ОС Смолян не се е отклонил от тази практика. Той е обсъдил относимите доказателства, факти и доводи и е изложил мотиви във връзка с направените от него правни изводи. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика, изложени са подробни мотиви, които не са произволни - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените разноски в размер на 600лв. платен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,