Определение № 2584 от 28.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2024 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. С определение №.4626/10.12.23 по ч.г.д.№.1965/23 на Окръжен съд Варна, ІІс., е потвърдено определение №.260220/4.08.23 по г.д.№.12970/20, на ВРС, ХLІІІс., с което производството по делото е прекратено предвид недопустимост на предявения установителен иск поради липса на правен интерес. Постъпила е частна касационна жалба от Ж. И. Д., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. Ответната страна ДП“Български спортен тотализатор“ оспорва жалбата. Ответната страна М. И. Ж. не взема становище. Частната касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: С обжалвания акт е прието, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Ж. Д. срещу ДП „Български спортен тотализатор“ и М. И. Ж., с която /след уточняването й/ се претендира прогласяване на нищожност на решение по г.д.№.1654/95г. по описа на ВРС и потвърждаващото го решение по в.г.д.№.580/97 на ВОС-поради това, че повеляват изпълнение на нещо, което е неизпълнимо, и на действия, които съставляват престъпления; сочи се, че е налице изначална невъзможност за изпълнение диспозитива на решенията, поради което е налице нищожност на същите поради липса на предмет и липса на материално право, че решенията по г.д.№.1654/95 по описа на ВРС и по в.г.д.№.580/97 на ВОС са влезли в сила през 1998г. и едва на 06.07.05г. в образувания изпълнителен процес е прието, че липсва предмет на изпълнението; като последица от обявяване нищожността на решенията се претендира и обезсилване на изпълнителния лист, издаден по г.д.№.1654/95 на ВРС, евентуално прогласяване на неговата нищожност. При тези обстоятелства е намерено, че за ищеца липсва правен интерес от предявените установителни искове. Посочено е, че нищожно е това решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно властническо разпореждане-когато е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е спазена писмената форма, не е подписано или е неразбираемо до степен, в която неговият смисъл не би могъл да се извлече по пътя на тълкуването; тези пороци касаят начина на формиране и изразяване на волеизявлението на съда, но нямат отношение към съдържанието на властническото волеизявление по същество; в случаите на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на необоснованост, когато е ясно или установимо какво е постановил съдът по искането, с което е сезиран, решението е неправилно, а не нищожно. В конкретния случай ищцата е въвела твърдения за нищожност на посочените съдебни решения поради липса на предмет и липса на материално право /несъществуване на имота/. Тези твърдения нямат отношение към съдържанието на волеизявлението на съда, а обуславят единствено неправилност на съдебния акт. Ирелевантно за допустимостта на предявените искове е, че ищцата формално твърди, че съдебните решения „повеляват изпълнение на нещо, което е неизпълнимо, и е повелено изпълнение на действия, които съставляват престъпления“, доколкото от пространното й изложение е ясно, че единственото основание, на което се позовава, е твърдяната от нея липса на имот, така както е описан в диспозитива на съдебното решение; същевременно се сочи, че решенията са изпълнени и едва след това изпълнението е прекратено. Касаторката се позовава на чл.280 ал.1 ГПК във връзка с множество въпроси, свързани с правния интерес, със задължението на съда за обсъждане на доводи и възражения и фактически такива, относими към фактите и обстоятелствата по исковата молба и същността на спора. Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне по третия изведен въпрос - „следва ли съдът да укаже да се уточни правен интерес от водене на иск с правно основание чл.270 ал.2 ГПК или направо се прекратява производството по делото, защото няма правен интерес?“. Въпросът се задава в контекста на твърдения, че първоинстанционният съд, без в нито един момент да укаже на ищцата да уточни правния си интерес от водене на иск по чл.270 ал.2 ГПК, директно е прекратил производството по делото поради липса на правен интерес - в отклонение от установеното в теорията и практика негово задължение първо да й даде възможност да обоснове интереса си и евентуално да представи съответни допълнителни доказателства в тази връзка. Съгласно установената практика на ВКС /реш.№.162/9.07.12 по г.д.№.1260/11, II ГО/ правният интерес, при заявена съдебна защита с установителен иск, винаги е квалифициран като абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване правото на иска; с чл.130 ГПК проверката за допустимостта на предявения иск е ясно отграничена от тази по редовността му, но е и функционално свързана, след като правната квалификация е задължение на съда /независимо от тази, посочена от ищеца/, а за да изпълни това задължение, съдът следва да разполага с точно посочени факти и ясно формулирано искане, и в рамките на тази квалификация следва да бъде направена проверката за надлежно упражнения установителен иск; за да бъде установено наличието или констатирана липса на правен интерес, съдът на първо място следва да съобрази налице ли е редовна и ясна искова молба и след това, в рамките на ясните и конкретни факти и искания на страната-ищец, да се произнесе по допустимостта на заявения иск от гледна точка на правен интерес; страната - ищец, при изяснена исковата молба и без указания в тази насока, не може да бъде изненадана с прекратяване на производството поради недопустимост на иска от гледна точка на липса на правен интерес от предприетата форма на искова защита. Въззивният съд, като е прекратил производството поради липса на правен интерес от предявения иск за прогласяване на нищожност на посочените съдебни решения - без преди това да укаже на ищцата да обоснове правния си интерес от завеждането им /исковата молба е била оставяне без движение с указания за отстраняване на нередовности с оглед уточняване на релевантни обстоятелства, искания, петитум, ответници, но в нито един момент, в това число след като е била приета за редовна и е било разпоредено изпращане на преписи на ответниците, съдът не е давал указания на ищцата да обоснове правния си интерес от предявения установителен иск за нищожност на решения/, е процедирал в отклонение от практиката на ВКС. Отделно от изложеното при уточнен петитум – с искане за прогласяване нищожност на две съдебни решения, и изложени обстоятелства защо според ищцата тези решения са нищожни, съдът, след съответна преценка за наличие на правен интерес от така предявения установителен иск - при процедиране съгласно горепосочената практика, и липса на абсолютни процесуални пречки, е следвало да пристъпи към разглеждането му по същество. Дали твърдените от страната пороци са такива, които обосновават нищожност на съответния съдебен акт, е въпрос по съществото на спора /а не по неговата допустимост на плоскостта на правния интерес/, по който съдът следва да се произнесе с решението - респективно липсата на такива пороци прави претенцията неоснователна, а не недопустима поради липса на правен интерес. С оглед на изложеното атакуваното определение е незаконосъобразно и следва да се отмени, а делото – да се върне на първоинстанционния съд за извършване на по-нататъшни процесуални действия. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,