Определение № 4542 от 10.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1235/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Ж. Н. К., чрез процесуален представител адв. Св. Н., срещу въззивно решение № 1470 от 12.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1493/2023 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което е отменено решение № 261530 от 07.05.2021 г., постановено по гр. д. № 7328/2020 г. по описа на Районен съд - Варна и е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от Ж. Н. К. срещу И. А. Д. частични искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД да се приеме за установено по отношение на Ж. Н. К., че И. А. Д., дължи заплащането на присъденото със заповед за изпълнение № 1706/24.04.2020 г., издадена по ч. гр. д. № 4138/2020 г. по описа на Районен съд - Варна в полза на Ж. Н. К. вземане, породено от неизпълнение на задължение за връщане на заемна сума по договор за паричен заем с поръчителство от 10.05.2012 г., а именно: главница в размер на 20 000 лв., представляваща частичен иск от сумата от 44 000 лв., дължима по договора; законна лихва за забава в размер на 4911,11 лв. за периода от 12.05.2017 г. до 12.10.2019 г., представляваща частична претенция от сумата от 10 804,44 лв., както и законна лихва върху главницата, считано от 23.04.2020 г. до изплащането на вземането. С решението са присъдени разноски. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил е писмен отговор от насрещната страна по касация И. А. Д., подаден чрез процесуален представител адв. Д. Д.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението, излага и становище по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски – адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: По делото е представен договор за паричен заем с поръчителство от 10.05.2012 г., от който е видно, че на посочената дата в [населено място], общ. С., обл. С., Ж. Н. К. и И. А. Д. сключили договор, в който К. в качеството на заемодател се задължил да предаде в собственост на Д. в качеството му на заемател 44 000 лв., а заемателят се задължил да върне заемната сума в срок до 10.05.2017 г. В чл. 2 от договора е записано, че предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя се е извършило непосредствено преди подписване на договора, като същият служи за разписка за получената заемна сума. При съвкупна преценка на заключението на вещите лица и показанията на прекия очевидец въззивният съд е приел, че ответникът е доказал пълно и главно твърдението, че е подписал документ - бланкет, на което твърдение е основано възражението му за неавтентичност на процесния договор за заем, поради което последното е основателно и формалната доказателствена сила на частния документ относно авторството на подписаното изявление за връщане на заетата сума от 44 000 лв., предадена от заемодателя преди сключване на договора, в срок до 10.05.2017 г. е оборена. Изложил е, че предприетото от ищеца насрещно доказване чрез показанията на свидетелите К. е неуспешно, тъй като със същите не са опровергани твърденията на ответника, че при подписване на договора за заем не са били налични изписани имената на страните, договорната сума, както и падежа на задължението. Двамата свидетели посочват, че не са запознати със съдържанието на договора и не знаят дали е имало саморъчно изписани данни и клаузи в него. След като договорът за заем не се ползва с формална доказателствена сила относно авторството на изявлението, ищецът следва да установи с други доказателствени средства предаването на процесната сума, което обуславя сключването на договора за заем предвид реалния му характер. Ищецът не в ангажирал убедителни доказателства за релевантните спорни по делото факти – предоставянето на заемната сума, нейния размер и уговорката за връщането й в определения срок. Ето защо, исковата претенция с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД е неоснователна. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът сочи основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирал е следните два правни въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения, доводи и събрани доказателства по делото относно релевантните за спора факти?“ и 2. „Има ли свидетелстващ характер изявлението за предаването и получаването на сума в договор за заем, подписан от двете страни и представлява ли същото годно доказателствено средство за пълно и главно доказване на получен от заемополучателя паричен заем договор, в който е записано, че сумата е получена напълно в брой от заемодателя?“. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с решение № 381 от 21.03.2012 г. по гр. д. № 756/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 75 от 20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г. на ВКС, II т. о. и решение № 161 от 04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т. о., а вторият с решение № 123 от 02.05.2012 г. по гр. д. № 959/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 105/30.06.2011 г. по т. д. № 944/2010 г. на ВКС, II т. о. и определение № 364 от 22.03.2013 г. по гр. д. № 1458/2012 г. на ВКС, III г. о. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Сочи, че очевидната неправилност е налице, поради противоречие между доказателствата по делото и установените факти, както и поради абсолютна необоснованост на съдебното решение. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Решението не е очевидно неправилно. От съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Описаните пороци липсват. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Първият правен въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да мотивира решението си, съобразно правилата на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Той е принципно значим по всяко исково производство и по него е налице последователна съдебна практика на ВКС. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи (чл. 235, ал. 2 ГПК). Той следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните по делото, когато се отнасят до спорния предмет с оглед правомощията му по чл. 269 ГПК в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263 ГПК и извърши самостоятелен, и цялостен анализ на събраните в хода на съдебното дирене доказателства за релевантните по спора факти като обосновано посочи кои от тях възприема за установени и кои за неосъществили се, и изложи собствени мотиви – т. е. такива, които отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от горното правно разрешение. Оплакването на жалбоподателя, че съдът не е изложил „защо възприема показанията на една група свидетели, а е отхвърлил на друга“, не кореспондират със съдържанието на решението. Съдът е кредитирал всички свидетелки показания, но е посочил, че свидетелите на ищеца не са били запознати със съдържанието на договора към момента на подписването му – не знаят дали е имало саморъчно изписани данни и клаузи в него, а свидетелските показания са недопустими в частта относно предаването на сумата на основание чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Несъгласието на касатора с крайните изводи на съда само по себе си не може да обоснове достъп до касационно обжалване, то представлява касационно оплакване за неправилност на решението. По втория правен не се разкрива общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият е неотносим, тъй като по делото е установено, че договорът за заем от 10.05.2012 г. е неавтентичен – подписан е бланкет и следователно не се ползва с присъщата обвързваща сила на подписан от страната частен документ, относно изявленията в него. При липсата на общо основание за допускане на касационното обжалване не следва да се обсъжда наличието на допълнителна предпостака по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. По изложените съображения касационно обжалване на решението не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на делото, касаторът следва да заплати на адвокат Д. Д., представляваща ответната страна по касация И. А. Д. адвокатско възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в размер на 1350 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение