Определение № 285 от 13.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3896/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. Д. А. чрез адв. К. против решение № 4580/28.07.2020 г. по в. гр.д. № 13742/2019 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 169-656/18.07.2019 г. по гр.д.№ 43489/2018 г. на Софийски районен съд, с което на основание чл.240 ГПК и чл.86 ЗЗД касаторът е осъден да заплати на „Медико плюс-2” ООД сума в размер на 6 874,00 лв., представляваща главница по неформален договор за заем от 15.01.2018 г., за който е съставен РКО № 03/15.01.2018 г., както и сума в размер на 200,51 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 16.03.2018 г. – 28.06.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба – 29.06.2018 г. до окончателното изплащане и с което касаторът е осъден да заплати разноски на ищеца в размер на 1 324,96 лв. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно е приел, че представеният по делото РКО съдържа изявления, въз основа на които може да се направи извод за основанието и размера на поетото задължение. Според касатора от посоченото в него, че се издава за „паричен заем до 15.01.2018 г.” може да се направи извод, че в него е материализирано обещание за даване на парична сума в заем, като се определя краен срок за сключване на договора – 15.01.2018 г., респ. да бъде предадена посочената в касовия ордер сума от 6 874,00 лв. Поддържа се, че в РКО не е посочена датата, на която се твърди, че касатора е получил дадената в заем сума, както и че документът не отговаря на изискванията на чл.6 ЗСч, тъй като в него не е вписан адрес на издателя, поради което не може да служи като доказателство за наличието на валидно сключено между страните облигационно правоотношение по договор за заем. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси във връзка с поддържания допълнителен критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1/ В случаите, когато в РКО е посочено да се брои определена сума за паричен заем до определна дата, следва ли да се приеме, че в РКО е материализирано обещание да се даде парична сума в заем, като се определя краен срок за сключване на договора, т.е. дали това волеизявление следва да се тълкува като обещание за сключване на договор за заем, или като определяне на срок за връщане на заетата сума, когато от основанието, възпроизведено в РКО не може да се изведе еднозначно действителната воля на издателя и как следва да процедира съдът в тези случаи; 2/ Когато от основанието, възпроизведено в РКО не може да се изведе еднозначно действителната воля на издателя и същата, поради своята неяснота, може да се тълкува като обещание за сключване на заемен договор, така и като определяне на срок за връщане на заетата сума, важи ли в този случай забраната за разпит на свидетели на основание чл.164, ал.1, т.3 ГПК за доказване на сключения заемен договор. От насрещната страна „Медико плюс -2” ООД, чрез адв. П., е постъпил отговор на касационната жалба, в който се поддържа, че поставените от касатора въпроси нямат характер на правни въпроси по смисъла на т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, поради което обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. По същество поддържа, че релевираните основания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение в касационната жалба са неоснователни. За да потвърди решението на първата инстанция, с която предявените искове са уважени, въззивният съд е приел, че фактическият състав на договора за заем включва освен наличието на насрещните волеизявления на страните /съгласието/ и действия по фактическото предаване на парите или вещите, които са предпоставка за пораждане на правните му последици, като тежестта на доказване се носи от ищеца. С оглед ангажираните от ищеца писмени и гласни доказателства /заключение на ССЕ, РКО, подписан от ответника за „получил сумата” и свидетелските показания/, съдът е приел, че е доказано предаването на процесната сума на соченото основание. Приел е, че доказателствената стойност на представения РКО, който представлява частен документ, подписан от страната и обективиращ неизгодни за последната факти – получаване на сумата, не е оборена от ответника, като в ордера е посочено и основанието за получаване на сумата от 6 874,00 лв., а именно „паричен заем до 18.03.2018 г.” Съобразявайки се с трайната и непротиворечива практика на ВКС, че при липса на писмен документ за предоставяне на сумата по заема, забраната за разпит на свидетели по чл.164, ал.1, т.3 ГПК е налице, ако се цели установяване на заемното правоотношение, което е над определения в закона размер, както и че при наличието на документ за предаване на сумата, за доказване на останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания, въззивният съд е кредитирал показанията на допуснатия от първата инстанция свидетел, установяващи отношенията между страните, предхождащи и следващи сключения договор, и които показания кореспондират с останалия доказателствен материал по делото. При наличието на така събраните писмени и гласни доказателства и липсата на проведено насрещно доказване от ответника по отношение на основанието за предаване на сумата /допуснат му е свидетел във връзка с твърденията му, че сумата е предоставена във връзка с изпълнение на служебни/трудови задължения, а не като заем, от което доказателствено средство обаче ответникът впоследствие се е отказал/, съдът е достигнал до извод, че е доказано основанието за предаване на сумата от ищеца на ответника, а именно по договор за заем. За недоказани са намерени възраженията на ответника за унищожаемост на договора и за нищожност на договора поради липса на съгласие, тъй като от страна на ответника не са поискани, съответно ангажирани никакви доказателствени средства. Касационният съд приема, че повдигнатите от касатора въпроси нямат характер на правни въпроси, които да са включени в предмета на спора, т.е. не е изпълнено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, като съображенията за това са следните: В конкретния случай искът е за връщане на дадена в заем парична сума по договор за заем, който има характер на реален договор, като въззивният съд е приел, че предаването на сумата е установено от попълнения РКО, който представлява частен удостоверителен документ относно този факт, доколкото ответникът се е подписал срещу текста „получих сумата“. Основанието на договора също е посочено в документа – то е попълнено от страните /доколкото не е част от печатното съдържание на използвания бланков документ – РКО/ и се свежда до текста „паричен заем до 15.03.2018 г.“. Освен това, при подписването му от страните, документът е датиран на 15.01.2018 г. Това съдържание е достатъчно за извод, че получените 6 874,00 лв., ответникът се е задължил да върне на посочената в документа дата. При тези данни и при съобразяване на установената практика на ВКС, обективирана в решение № 123/02.05.2012 г. по гр.д. № 959/2011 г. на III г.о., решение № 524/28.12.2011 г. по гр.д. № 167/2011 г. на IV г.о. и решение № 261/22.01.2014 г. по гр.д. № 2354/2013 г. на III г.о., следва извод за наличие на предпоставките за ангажирането на отговорността на ответника по чл.240 ЗЗД. И двата въпроса са свързани с поддържаната от касатора теза за възможно друго, различно тълкуване на волеизявеното в документа – като обещание да се даде парична сума в заем, а не като реален договор за заем, което тълкуване обаче не държи сметка за неговото изричното писмено удостоверяване в документа, че е получил процесната сума. В конкретния случай решаващите изводи на въззивния съд, че в случая е налице договор за заем, са основани именно на безспорно установения по делото факт за получаване на сумата от ответника и на попълненото ръкописно съдържание на бланковия документ с друго предназначение – „паричен заем до 15.03.2018 г.“, което ясно обективира воля по договор за паричен заем. Ето защо, поставените въпросите не представляват правни въпроси от значение за изхода по конкретното дело. Липсата на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание да не се разглежда сочения допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице релевираното в изложението основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на спора на насрещната страна по касационната жалба следва да се присъдят своевременно поисканите и сторени разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които са в размер на 1 500.00 лв. съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 24.11.2020 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,