Определение № 132 от 01.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4187/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена в срок касационна жалба от А. М. С. чрез пълномощник адв. Д. Т., срещу въззивното решение № 260066 от 28.04.2021 г. постановено по в.гр.д.№ 93/2021 г., Апелативен съд-Варна.

Касационната жалба е допустима, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Претендират се и разноски.

Ответникът по касационната жалба Г. Й. А. чрез пълномощник адв. Д. С., оспорва жалбата с писмен отговор в срок, като неоснователна. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването по поставените в изложението по чл.284, ал.3 ГПК въпроси. Претендира се разноски за адвокатско възнаграждение определени съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА.

Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд,:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 1712/10.12.2020 г. по гр.д. № 1646/2020 г. на Окръжен съд Варна, г.о. С последното е бил осъден ответника да заплати на ищеца 12 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на деликта - 01.07.2018 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен иска за разликата до предявения размер, и е осъден А. М. С. да заплати на адв. Д. С. от ВАК - процесуален представител на ищеца Г. Й. А., сумата 890 лв адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата/ЗАдв/.

Въззивният съд е приел от фактическа страна, че с влязло в сила споразумение по НОХД № 1200/2020 год. на ВРС, ответникът А. М. С. е признат за виновен в това, че на 01.07.2018 г. в жилище в [населено място], [улица]бл. 17 ет.5, е причинил средна телесна повреда на ищеца Г. Й. А., изразяваща се в порезни рани в областта на трети и четвърти пръсти на дясната ръка с увреждане на сгъвна мускулатура и сухожилие, обусловили трайно затруднение в движението на дясната ръка. Като причина за физическото стълкновение между страните въззивният съд е приел, че на посочената дата, след нанесен побой от страна на ответника на трето за спора лице В. Ф., същата потърсила закрила в дома на ищеца, и последният направил опит да помогне за успокояване на ситуацията, но бил нападнат с кухненски нож от ответника, при което получил наранявания по дланта на дясната си ръка с прекъсване на сухожилията на мускула - сгъвач на пръстите, както и по лява предмишница със засягане на мускулатурата и сухожилието, участващи при разгъване на китката, като е счел, че показанията на свидетеля А. М. С. - брат на ответника, не опровергават останалите доказателства, от които се установява, че именно след нанесен побой от ответника над приятелката му, ищецът се е намесил в нейна защита. Във връзка с получените наранявания на пострадалия е оказана спешна медицинска помощ с първична хирургична обработка на раните, придружена от гипсова имобилизация, и на следващия ден след инцидента ищецът е бил хоспитализиран и му е била извършена оперативна интервенция с ревизиране на засегнатите структури в областта на лявата предмишница и пръстите на дясната ръка, тъй като в случая обичайно самостоятелно възстановяване, що се отнася до прекъснатите сухожилия, не е възможно. От заключението на съдебно-медицинската експертиза се прието за установено, че характеристиката на нараняванията съответства на описания начин, по който те са нанесени, като засегнатите мускули и прекъснатите сухожилия в дълбочина на раните на дясната длан и пръсти са обусловили трайно затруднение във функциите на ръката. В резултат от това са настъпили контрактури в областта на междуфалангиалните стави на трети и четвърти пръсти, водещи до непроменяща се принудителна поза и невъзможност за разгъване и пълното им сгъване към дланта. Тази променена позиция на пръстите, съществуваща и понастоящем, затруднявала всички действия, в които участват пръстите на дясната ръка, причинила намаляване мускулната сила при движенията и захвата на увредената ръка. Опитите за преодоляване на описаните деформации са свързани с болки, поява на допълнителни наранявания по ръбцовата тъкан на кожата и обуславят постоянен дискомфорт и неудобства при обслужването, особено ако пострадалият си служи предимно с дясната ръка. Въз основа на показанията на свидетеля Ц. А. е прието за установено от въззивния съд, че в продължение на два месеца след операцията ищецът не е бил в състояние сам да се обслужва и се нуждаел от чужда помощ, като и понастоящем ищецът продължава да изпитва болки, особено когато движи ръката си, при опит да разгъне или сгъне пръстите си по кожата му се образуват болезнени мехури, и това състояние му пречи на си намери работа. Преди инцидента е бил общ работник. Оценена е и приетата по делото съдебно-психиатрична експертиза, въз основа на която е прието за установено, че ищецът страда от параноидна шизофрения с десетгодишна давност, провежда лечение, намира се в медикаментозна ремисия, но въпреки това, макар преживеният инцидент, съпътстващите травми и дълготрайните им последици да представляват по начало стресогенни фактори, същия не се е отразил на състоянието на ищеца, доколкото към момента на обследването от вещото лице ищецът не е показал данни за обостряне на симптомите, което вещото лице счита това да се дължи на провежданото лечение и редовния прием на медикаменти за другото страдание.

Въззивният съд е приел, че по делото са установени всички елементи на фактическия състав по чл. 45 ЗЗД. На основание чл.300 ГПК е зачел задължителната сила на споразумението по наказателното дело, приравнено на влязла в сила присъда, за установяване факта на извършването на деянието, неговата противоправност и вината на дееца. По другите подлежащи на доказване в процеса елементи от фактическият състав на непозволеното увреждане: вредата и причинната й връзка с деянието, е приел, че са установени по несъмнен начин от събраните по делото доказателства, сочещи, че на ищеца са нанесени тежки и трайни телесни увреждания, определени от вещото лице като непоправими. Завинаги е отнета способността на ищеца да си служи с дясната ръка, което, освен постоянен дискомфорт, му причинява сериозни болки и страдания. Пострадалият е млад човек, в трудоспособна възраст, а получените увреждания не му позволяват да работи и да се издържа от труда си. Продължително време след злополуката не е бил в състояние сам да се обслужва и се е нуждаел от грижите на близките си. Единствена причина за това негово състояние прието да е противоправното поведение на ответника - въззивник в настоящото производство. По другия спорен въпрос, въведен от ответника - за наличието на съпричиняване на вредата, изхождайки от дадено тълкуване на съпричиняването в ТР № 1/23.12.2015 год по т.д. № 1/2014 год на ОСТК на ВКС, въззивният съд е приел, че ищецът не е допринесъл с поведението си за настъпването на вредите, а напротив, той е пострадал в опит да се противопостави на агресията, проявена от въззивника срещу едно беззащитно момиче, в който смисъл действията на ищеца са преценени като правомерни и вместващи се в понятието „неизбежна отбрана", дефинирано в чл. 12 ал.1 от НК, а именно - да защити другиго от непосредствено противоправно нападение, при което не е налице съпричиняване.

Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси от значение за изхода на спора:

1. Следва ли съдът, при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор, да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства и факти, както и доводите и възраженията на страните във връзка с тях? - сочен въпроса в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и разрешен в обжалваното въззивно решение в противоречие с практика на ВКС, отразена в постановени при условията на чл.290 ГПК решения, представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на т.2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК: решение № 175/11.07.2012г. на ВКС, IV г.о. по гр.д.№1855/2010г.; решение №126/09.05.2011г. на ВКС, IV г.о. по гр.д.№421/2009г., решение №443/25.10.2011г. на ВКС, IV г.о. по гр.д.№ 166/2011г. и др., доколкото се сочи от касатора, че в обжалваното въззивно решение не били отчетени в тяхната съвкупност критериите за обосновката за размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, прилагане на института на „неизбежна отбрана“, и кореспондирането на последици от заболяването параноидна шизофрения с психичните травми изложени в обстоятелствената част на исковата молба,

2. При определяне на справедливо обезщетение на размера на неимуществени вреди следва ли съдът да се съобрази с поведението на потърпевшия влязъл без покана в чуждо жилище? Следва ли съдът да съобрази размера на това обезщетение със заболяването на пострадалия преди деликта, при освидетелстване с параноидна шизофрения ?- сочен въпроса в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и разрешен в обжалваното въззивно решение по въпросите за справедливия размер на обезщетението и отчитане на съпричиняването на вредите в противоречие с ППВС № 4/68 г., ППВС № 17/63 г., решение по т.д. № 490/12 г. на ВКС, второ т.о. и решение по т.д. №2998/13 г. на ВКС, първо т.о.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси по следните съображения:

Поставените от касатора процесуалноправен въпрос по т.1 по своята същност са израз на оплакването на касатора срещу решението, обосновано с процесуални нарушения относно обсъждане на доводи и оплаквания и на доказателства, което освен, че е извън предмета на настоящето производство по селектиране на жалбата, не отговаря и на данните по делото. Въззивният съд е процедирал в съответствие с посочените от касатора актове на ВКС относно задължението на въззивния съд, като са изложени подробни мотиви, в които е взето отношение по наведените с въззивната жалба оплаквания на ответника по спорните факти в предмета на доказване, вкл. и относно съпричиняване на вредата, отражението на вредата върху физическото и психическото състояние на ищеца, като от значение за определяне на обезщетението са преценени причинените на ищеца тежките и трайни телесни увреждания, техния необратим характер, пречката, която тези физически увреждания причиняват на работоспособността на ищеца, периода на първоначалното възстановяване на ищеца от физическата травма и операцията, но не и причинени на ищеца психични травми.

Не е налице основание за допускане до касационно разглеждане по въпроса по т.2 на поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед изложените мотиви в решението, изводът за липсата на съпричиняване се явява решаващ при определяне на обезщетението, също решаващи са и изводите относно конкретно установените факти, имащи отношение към определяне размера на вредата. По отношение на въпроса за конкретните установени обстоятелства, от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е процедирал в съответствие с практиката на ВС и ВКС с посочените от касатора постановления и решения. Обсъдени са събраните по делото доказателства, съобразени са вида и характера на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на търпените от ищеца болки и страдания, продължителността на основния възстановителен период и остатъчните последици за здравето на ищеца, възрастта на пострадалия, нарушената му работоспособност с оглед упражняваната преди увреждането трудова дейност, при което не е налице отклонение от приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане по „справедливост”, както е указано с ППВС № 4 от 23.12.1968 г. Извод за обезщетяване на болки и страдания и неудобства при обслужването на ищеца, извън свързаните с физическата травма, не е решаващ за определяне на подлежащата на обезщетяване вреда, доколкото въззивният съд не е приел процесният инцидент да е обострил симптомите на съществуващо при ищеца заболяване параноидна шизофрения. Преценката за правилността на последния извода на въззивния съд за липсата на отражение на инцидента върху съществуващото заболяване на ищеца, е извън преценката на касационния съд по допустимост по чл.288 от ГПК.

Въпроса за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, направено като възражение от ответника с отговора на исковата молба, не е разрешен в противоречие с посочените от касатора две решения на ВКС, ТК и с ППВС № 17/63 г. Различният изход на делата в посочените от касатора съдебни актове по конкретни дела е обоснован от различната фактическа обстановка, установена с конкретните доказателства по всяко дело за наличие на съпричиняване, като видно от двете посочени решения на ВКС въпросът за съпричиняването не е обусловил допускането до касационно обжалване. Разрешенията по ППВС № 17/63 г. също нямат отношение към настоящия спор, тъй като се отнасят с решението по т.4 до разпределението на отговорността за вреди между увреденото предприятие и предприятието, чийто работник е причинил вредата, когато вредата е причинена от работници на двете предприятия, като се допуска възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД в такава хипотеза. В настоящия случай въззивният съд не е отрекъл принципната възможност пострадалият да може да съпричини вредоносния резултат, но с оглед преценката на събраните по делото доказателства и установените от тях факти, е направил извод, че не се доказва съпричиняване. Доводите на касатора представляват оплаквания за необоснованост на изведения от въззивния съд извод за липсата на съпричиняване с оглед конкретното поведение на ищеца, но същите не могат да се обсъждат в настоящето производство по чл.288 ГПК, тъй като касаят преценка за правилността на решението по чл.281 ГПК.

Не е налице и основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Липсват данни за вероятна недопустимост, респ. нищожност на въззивното решение. Произнасянето на съда е в рамките на търсената защита по предявения иск, като при прочита му не се констатира такъв особено тежък порок, изразяващ се в нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, който да обоснове очевидна неправилност на решението.

Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

С оглед изхода на спора, касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство. Такова право на възмездяване на разноски в случая би имал пълномощника му адв.Д.С. за адвокатско възнаграждение при условията на чл.38, ал.2 от ЗАдв, ако беше установено, че между страната и адвоката е било уговорено, че процесуалното представителство за защита по подадената касационна жалба ще се осъществява безплатно. Отговорът на касационната жалба е подаден от ищеца чрез адв.Д.С., същият е подписан само от адвоката- пълномощник, чиято представителна власт за касационната инстанция се установява от пълномощното на л.6 от първоинстанционното дело като валидно за всички съдебни инстанции. Доказателство, обаче, за уговорка между страната и адвоката за безплатно процесуално представителство и защита пред касационната инстанция на някое от основанията по чл.38, ал.1 ЗАдв, няма представено. Такава уговорка не може да се предполага, нито може да се установи от направеното едностранно позоваване от адв.Д.С. в отговора на касационната жалба на чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв по повод искането за присъждане на адвокатски хонорар.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК