Определение № 4290 от 08.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1692/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от И. И. К., против определение № 959 от 17.12.2025 г. по в. ч. гр. д. № 565/2025 г. на Окръжен съд – Перник в частта, с която е потвърдено първоинстанционно определение от 18.06.2025 г. по гр. д. № 195/2023 г. на Районен съд – Трън в останалата му обжалвана част. Частният жалбоподател твърди, че въззивното определение в обжалваната част е неправилно поради несъответствие на изложените мотиви при формиране на волята на въззивния съд, включително и относно необходимостта от решаване на въпроса от първоинстанционния съд за неговата международна компетентност, и изразената такава при потвърждаване на част от обжалваното определение. Иска допускането му до касационен контрол и неговата отмяна. Няма претенция за разноски. Обосновава допускането му до касационно обжалване в изложението по чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК и със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, като формулира следните въпроси: 1. Следва ли въззивната инстанция при обезпечаване на законосъобразното протичане на исковия процес да прояви самоконтрол и да не допусне грешка при формирането на своята воля; 2. Длъжна ли е въззивната инстанция да обоснове потвърдителното си определение, като посочи кои факти счита за релевантни, за да постанови разпореждането да бъдат изпращани запитвания на австрийския съд, преди да бъде решен въпросът за компетентността на българския съд и в този контекст липсата на целесъобразност на съдебното определение може ли да се определи като негов порок, и 3. Могат ли пороците на определението да доведат до неговото неприлагане спрямо субекта, до който е адресирано – Районен съд – Трън. Ответникът по частната касационна жалба И. И. К. в законоустановения срок по чл. 276, ал. 1 ГПК е подала отговор с изложени съображения за нейната неоснователност. Няма претенция за разноски. Другият участник по производството Г. И. К. не е изразила становище. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба е редовна и допустима. Подадена е в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, въз основа на надлежно учредена за процесуалния представител представителна власт и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – в частта, с която е потвърдено първоинстанционното определение в частта за спиране на производството по иска за допускане на делба на дворното място в [населено място], заедно с построената в него жилищна сграда. Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на И. И. К. и Г. И. К. с предявени искове с правно основание чл. 69 ЗН за допускане на съдебна делба. По отношение на първия сънаследствен имот, представляващ УПИ * в кв. 14 по плана на [населено място], общ. *, с площ по документ от 1 500 кв. м (а по скица – 1 689 кв. м), заедно с построената в него жилищна сграда, делбата се иска между ищците и съделителите И. И. К., М. К. К., А. С. К., Е. И. М. и Р. В. К.. Имотът е останал в наследство от общите на всички съделители наследодатели И. С. К. и Д. К. К., които са ги придобили по наследство и давност. Делбата на втория имот, представляващ апартамент № 73, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Д“, ет. 1, с площ от 59.56 кв. м, и с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], се иска единствено между ищците и И. И. К., като имот останал в наследство от техния баща И. П. К., придобил го приживе чрез дарение с нотариален акт № 2 от 06.02.2012 г. След осъществената размяна на съдебните книжа и при провеждане на първото заседание по делото на 27.09.2024 г. ответникът И. К. е възразила против правото на ищците И. К. и Г. К. да участват в делбата поради извършено в нейно полза завещателно разпореждане от 04.02.2020 г. на наследодателя И. К. - австрийски гражданин, починал на 22.04.2021 г. в [населено място], Република А.. С протоколно определение от 18.06.2025 г. първоинстанционният съд, въз основа на данните от възложените съдебни поръчки, включително и за приложимото наследствено право и следващите се процедури във връзка със завещателни разпореждания според австрийските наследствени закони, при установено обичайно местопребиваване на наследодателя на съделителите И. К., Г. К. и И. К. – И. П. К., към момента на неговата смърт, е приел, че съгласно чл. 4 на Регламент (ЕС) № 650/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 4 юли 2012 година относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решения и приемането и изпълнението на автентични актове в областта на наследяването и относно създаването на европейско удостоверение за наследство (Регламент (ЕС) № 650/2012) съдилищата на държавата членка на обичайното местопребиваване на починалия към момента на смъртта му са компетентни да се произнасят по въпроси, свързани с наследяването на имуществото на починалия като цяло. При съобразяване на изложеното и висящата процедура № 7А 136/21 пред Окръжен съд – Мьодлинг по наследяване на И. К. - наследодател на част от съделителите по делбеното дело, свързана с разрешаване на въпроси с правата върху наследството, включително и за възстановяването на запазената част на наследниците, е приел, че произнасянето по тези въпроси от австрийския съд има преюдициално значение за разрешаване дали недвижимите имоти, предмет на делото, са съсобствени между страните, т. е. кои лица и с какви права участват в съсобствеността. Този извод е изведен и от наличие на изричен избор на приложимо право по смисъла на чл. 22 от Регламент (ЕС) № 650/2012, а именно – австрийското право, който наследодателят И. П. К. е направил при изготвяне на завещателното разпореждане. Въз основа на тези съображения първоинстанционният съд е спрял на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК производството по делото за съдебна делба до приключване на производството пред австрийския съд, като за проверка на отстраняването на пречката за движението на делото е постановил на всеки три месеца да се изпраща запитване до австрийския съд относно завършването на процедурата по валидиране на наследството на И. К.. Така постановеното определение за спиране на делото е обжалвано в законоустановения срок от ищеца И. К. пред въззивния съд, който с определение № 959 от 17.12.2025 г. по в. ч. гр. д. № 565/2025 г. на ОС – Перник е отменил първоинстанционното определение за спиране на производството в частта по иска за допускане на делба между И. К., Г. К. и И. К. на недвижим имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], като го е върнал на районния съд за произнасяне по международната компетентност на българския съд да разгледа този иск за делба. Със същото определение, видно и от формираната воля в мотивите му, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение в останалата обжалвана част, с която е спряно производството по иска за допускане на делба между всички съделители на недвижимия имот в [населено място], общ. Трън. За да постанови определението в тази му част, обжалвана и пред касационната инстанция, въззивният съд е приел, че спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 и 7 ГПК е възможно в случаите, когато съдът е компетентен да разгледа спора, но са налице временни пречки за това. Изложени са съображения, че съгласно чл. 18, пар. 1 и 3 от Регламент (ЕО) № 650/2012, когато свързани искове са висящи пред съдилища на различни държави членки, всеки съд, различен от първия сезиран иск, може да спре делото, което разглежда, за да се избегнат несъвместими решения, постановени в рамките на отделни производства. Прието е, че обуславящо значение за разглеждане на спора по иска за делба на съсобствения по наследяване имот в [населено място] от общите на всички съделители наследодатели – И. К., починал на 21.04.1989 г., и Д. К., починала на 20.10.2004 г., чието наследство е открито преди 17.08.2015 г., посочена като времеви предел на приложение на Регламент (ЕО) № 650/2012, има крайният резултат от производството пред австрийския съд, за което приложим е и чл. 3 от Регламент (ЕО) № 650/2012, който определя понятието „съд“. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба (в случая частната касационна жалба) за допускането й до касационно разглеждане, който следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда. Съобразявайки тези разяснения, предвидените в процесуалния закон и поддържани в изложението към частната касационна жалба предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване, в случая не са налице. Поставените от частния жалбоподател първи и втори въпроси, които обобщено са свързани с правомощията на въззивната инстанция при разрешаване на процесуален спор и със самостоятелно установяване на фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, са значими към всеки спор, пренесен пред въззивната инстанция, но същите са установени не в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВКС, включително и задължителната такава (Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по т. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 9.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС). В нея е прието, че съдържанието на процесуалното правоотношение е регламентирано от императивни правни норми, за приложението на които съдът следи служебно в изпълнение на задължението си по чл. 5 и чл. 7, ал. 1 ГПК. Страните не могат да влияят на съдържанието на процесуалните права и задължения. Поради това те нямат и възможност чрез съдържанието на подадените от тях жалби да ограничават осъществяваната от функционално компетентната инстанция проверка при разрешаване на процесуален спор. Въззивната инстанция, осъществява контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, служебно проверява всички правно релевантни факти, относими към приложимата процесуалноправна норма, сама преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. Осъществяването на такава проверка се извършва и при преценката на преюдициална връзка между делата по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Връзката между делата, която има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща и пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело и нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. В съответствие с тези разрешения въззивният съд, в изпълнение на задължението си по чл. 5 и чл. 7, ал. 1 ГПК, е извършил преценка на правно релевантните факти, относими към приложимата норма на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, и е обсъдил доказателствата, събрани от първата инстанция. Въз основа това е разрешил процесуалноправния спор за преюдициална връзка на производството по иска за делба на имота в [населено място] в страната и висящата процедура по наследяване на И. К. пред Окръжен съд – Мьодлинг в Република А., разгледана и в чл. 18, параграф 1 и 3 от Регламент (ЕО) № 650/2012. Преценявайки твърденията за възникнала съсобственост върху имота по наследяване от общите на всички съделители наследодатели И. К. и Д. К. (респективно в резултат на повече открити наследства, за които са представени доказателства), въззивният съд е направил извод, че въпросите между кои лица следва да се извърши делбата и каква е частта на всеки сънаследник са обусловени от крайния резултат на производството пред австрийския съд. Тази преценка съответства на посочената практика на ВКС. Извън нея е постановеното произнасяне по международната компетентност на българския съд по спора по искането за допускане до делба на съсобствения апартамент. Самата пък служебна проверка на съда за отстраняване на пречката за движението на делото (по аргумент от чл. 230, ал. 1 ГПК) е предпоставка и способ за самото възобновяване на вече спряното дело. Предвид изложеното по тези въпроси липсват и специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК, които дори не са обосновани в изложението. Не е налице основание за допускане на определението в обжалваната му част и по третия въпрос относно неговите пороци и съобразяването му при наличието им от долустоящия съд. Така постановен въпросът е свързан с правилността на определението и не е изведен от изводите на въззивния съд, обусловили поставения пред него процесуалноправен спор. Затова същият не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на определението в обжалваната му част. При извършената служебна проверка не се установи наличие и на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното определение да е нищожно, както и недопустимо или очевидно неправилно обжалваната му част. Представеният след образуване на делото по частната жалба препис от решение е от значение за проверката на съда за отстраняване на пречката за неговото движение (арг. от чл. 230, ал. 1 ГПК), респ. за възобновяване на производството, поради което и обсъждането му не се поставя в настоящото производство. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.