Определение № 3832 от 30.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2880/2023 г.

какъв е характерът на правоотношенията възникващи във връзка с особеното право на ползване на повърхностен воден обект–публичноправни ,или гражданскоправни;

какво е основанието за дължимост на таксата по чл.194, ал.1 т.4 ЗВ – извършена услуга от държавата,или предоставяне право на ползване;

съществува ли специален админостративноправен ред за възстановяване на съответната такса;(4)изчерпан ли е административния ред за защита срещу административен акт при прекратено производство срещу изцяло обуславящия го друг административен акт. В отговор министърът на финасите, чрез ю.к. Д. Д. оспорва соченото основание за допускане до обжалване ,по което липсва обосновка.Претендира разноски Частната жалба е постъпила в срок и е процесуално допустима.Същата не следва да бъде допусната до касационно разглеждане. Отговорът на първия формулиран въпрос,за характера на възникващите правоотношения между дружеството и държавата в аспекта на правото на добив при изземване на наносни отложения от река Дунав ,не е обуславящ за разрешението на въпроса за характера на вземането за държавната такса,предвидена в чл.194, ал.1 т.4 ЗВ,който е определящ за реда и подсъдността на спор касателно нейната изначална дължимост. Публичноправният характер на вземането, съобразен от въззивния съд в една от подлежащите на проверка при допустимостта на иска насоки,пряко следва от чл.195б и чл.195в ЗВодите,които норми препращат към реда на чл.166 ДОПК.Съгласно чл.162, ал.2 т.3 ДОПК публични са вземанията за държавни такси,установени със закон.Таксата отговаря на условието ,като съгласно чл.166, ал.1 ДОПК установяването е по реда на публичните вземания и се извършва от органа, определен в съответния закон - в случая Закона за водите. Тази определеност и нейните последици са разясни с приемането на решение № 5от 14.06.2022 г. по к.д № 13/2021г.,с което Конституционният съд на РБ е отхвърлил искането за установяване на противоконституционност на чл.194, ал.4, т.1 от ЗВ ,с отчитане връзката на закона с правото на ЕС и в частност с обстоятелството, че ЗВ и ЗИДЗВ (обн. ДВ, бр. 58 от 2015г.,)са приети и с цел транспониране в националната правна система на директиви на ЕС в областта на околната среда.Икономическото регулиране се основава (съгласно чл. 49, ал. 1 ЗВ )на принципа на възстановяване на разходите за водните услуги, включително на тези за околната среда и за ресурса,и на принципа „замърсителят плаща“. В тази концептуална рамка предвидените в чл. 194 такси са част от икономическото регулиране на дейностите по управление на водите, основаващо се на основните положения в чл. 192, ал. 1 от закона и на Директива 2000/60/ЕО, установяваща рамката за действията на ЕС в областта на политиката за водите: в частност таксите уредени в чл. 194, ал. 1, т. 1, б. „а“, таксите за „ползване на воден обект за изземване на наносни отложения от река Дунав и водохранилищата“ –чл. 194, ал. 1, т. 2, б. „а“ ЗВ, като изменението със ЗИДЗВ предвижда таксата за изземване на наносни отложения да се определя на база разрешения обем (в отговор на получените препоръки от Комисията на ЕС за транспониране на Директива 2000/60/ЕО и Директива 2006/118/ЕО.)Дейността по изземване на наносни отложения в Дунавския район се квалифицира от правото на ЕС като причиняваща „сериозен натиск върху околната среда“ и в приложение на заложения в Рамковата директива принцип „замърсителят плаща“, законодателят е осигурил интегриране на политиката по водите и политиките в отраслите във водния сектор, обезпечаване (вкл. финансово) на изпълнението на програмите от мерки в плановете за управление на речните басейни. Затова оспорваните с иска промени в метода за определяне на таксата при изземването на наносните отложения съответстват на правото на ЕС при създаване на правни гаранции за опазването на околната среда. Оспорената норма на чл. 194, ал. 4, т. 1 ЗВ е мярка по транспониране, без да възпроизвежда конкретна норма от транспонираната съюзна директива, вписва се и служи за постигане на поставените от нея цели и посочени дължими от държавите членки резултати. Като относима КСРБ посочи Директива 2000/60/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 октомври 2000 г. за установяване на рамка за действията на Общността в областта на политиката за водите (обн. ОВЕО, L 327, 22. 12. 2000, Рамковата директива за водите).Като закон, нормата остава в пределите и е в съответствие с духа и буквата на относимите норми на правото на ЕС Решението на КСРБ дава отговор и на следващия поставен въпрос, за основанието на таксата,разлеждана като вид вземане с финансовоправен произход, представляващо насрещна престация за определена публична услуга с характер на дължимо парично плащане, което се закрепва и определя по размер едностранно от държавата чрез властническия метод на правно регулиране. От фискална гледна точка таксите, когато се дължат към държавата или общините, представляват вид бюджетен приход с постоянен характер.Изтъкната е разлика от гражданските правоотношения,с оглед специфичния характер на вземането При общата правна уредба в чл. 60, ал. 1 от Конституцията на РБ, доразвита на законово и подзаконово ниво,таксите имат разходопокривна цел, дължат се за дейност или услуга, предоставени от орган с властнически правомощия. а в материята на околната среда КСРБ водещо изтъква подчинението и на принципа „замърсителят плаща“. В повечето случаи задължението за плащане на такса се поражда по волята на правните субекти, които желаят да се ползват от дадената дейност или услуга. Така е и в конкретния случай, при изложените в исковата молба обстоятелства Що се отнася до легитимните цели при процесната такса КСРБ посочва в решението ,че разпоредбата на чл. 194,ал.4,т. 1 ЗВодите възпира или съществено ограничава порочната практика водоползвателите да заявяват по-голямо количество воден ресурс от потребностите си за стопанска дейност, целейки да се ограничи броят на други титуляри на разрешителни за същия воден обект.Чрез изчисляване на таксата на основата на разрешения обем се цели както опазване на ресурса от прекомерно изземване, така и избягване на „резервиране на права“ без реалното им упражняване. Следващия поставен въпрос,съществува ли специален административен ред за възстановяване на недължимо платена такса по чл.194, ал.1 т.4 ЗВ е намерил отговор в установената практика на ВКС и ВАС ,доколкото процесната такса се подчинява на режима на публичните държавни вземания и на общия режим на държавните такси ,поради което не е налице изтъкванното от касатора основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Оспорваният от защитата отговор на въпроса ,даден в мотивите на определението е съобразен и с действащата подзаконова нормативна уредба.Приет е Правилник за дейността, организацията на работа и състав на басейновите дирекции (Обн. ДВ бр. 7 от 2011г. ), утвърдени са правила за всяка от четирите басейнови дирекции на територията на страната за установяване и събиране на таксите,включително по чл.194, ал.4 т.1 -3 ЗВ. Приети са и Правила на Басейнова Дирекция„Дунавски район” като орган разоредител с бюджетни средства. Раздел Четвърти, Раздел Втори б.б ( чл. 19 и сл.)регламентират реда, по който се заявява правото на възстановяване или прехващане.Изисква се и се взема предвид коригираща декларация на заявителя-чл.194б ЗВ.Искането се разглежда ,ако е подадено в петгодишен срок. Не е обуславящ за допустимостта на предявения иск при твърденията,на които същият е основан, поставеният въпрос изчерпан ли е бил админстративния ред, след като ВАС е приел ,че дружеството няма правен интерес да оспорва валидността на разрешително РВО-29 от 19.08.2013г на Агенцията за проучване и поддържане на река Дунав ,издадено по заявление на дружеството за обем от 600 000 куб. м. изземване на наносни отложения и е прекратил производството.Изходът по така приключилото административно дело не е обуславящ за възможността основанието за таксата,като публичното държавно вземане, да се оспорва с кондикционен иск по чл.55, ал.1 ЗЗД като недължимо платена, или да е допустим установителен иск,че такса не е дължима изобщо. Във втория случай както ГПК така и АПК предоставят ред за защита,включително с иск при определени предпоставки ,на които преявеният понастощем иск не се основава.Различен е случая,при който такса е постъпила в бюджета въз основа на закон,обявен за противоконституционен и законодателният орган не е отстранил последиците в изпълнение на чл. 22, ал. 4 ЗКС.Тогава неправомерно събраната държавна такса е вреда и за нейното пълно обезщетяване държавта отговаря като при непозволено увреждане–чл.49 ЗЗД,като редът е исков(съгласно ТР №1 от 20.04.2023г на ОСГТК)Предвид задължителните разяснения в изтъкнатото вече решение № 5 от 14.06.2022 на КСРБ,в настоящия случай подобни обстоятелства не са налице. Споровете във връзка със съществуването на задължението,породено от административния акт,представляващ изпълнително основание/фискално производство/поначало не са гражданскоправни и са от компетентността на административните съдилища( В т. см. Определение № 4 от 15.01.2013 г. по гр. дело № 42/2012 г Петчленен състав на ВКС и ВАС, Определение № 557 от 26.10.2009 г. по ч. т. д. № 585/2009 г., ТК, I т. о. на ВКС, Определение № 300 от 15.05.2009 г. по т. д. № 88/2009 г., ТК,I т.о. на ВКС). Ирелевантна за допустимостта на иска е изтъкваната във въпроса връзка между двата административни акта, единият от които според определението на ВАС заинтересованият е обжалвал недопустимо ,а другият акт - за установяване на публично държавно вземане ,не е обжалвал по предвидения в закона ред.Тъй като обжалваемостта на АУПДВ не спира изпълнението, доброволното плащане на таксата не изключва реда за съдебна защита,който е специален.Ако жалбоподателят е желал да изключи или ограничи отговорността си за процесните такси,след като с решение №105/2015г процедурата по продължаване на срока е била спряна на основание чл.57, ал.3 ЗВ ,а срокът на действие на разрешителното е бил продължен с последващо решение от 13.06.2017г на същия орган и при същите условия, е разполагал с възможността своевременно, а не едва със свое заявление вх.№ ВО 8/29.05.2019г да поиска изменение на издадените му разрешения на основание чл.72, ал.1, във вр чл.55,т.3 и чл. 62, ал.1 от ЗВ чрез намаляване годишния обем на изземване на наносни отложения и параметрите на разрешеното ползване. Следва да се уважи искането на ответника по жалбата за присъждане на юрисконсултско възнаграждение съгласно чл. 78, ал.8 ГПК ,което се определя в размер на 150 лв По изложените съображения, ВКС, ІІІ г.о.