Определение № 2676 от 30.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 1661/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Уникредит Булбанк“ АД срещу определение № 1601 от 15.05.2026 г. по ч. т. д. 1339/2026 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 1170 от 13.03.2026 г. по т. д. № 872/2025 г. по описа на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по делото и са обезсилени издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. 47185/2024 г. по описа на СРС. Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния закон. Изтъква, че предявените от него искове са допустими, макар исковата молба да е подадена след срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, като единствената законово предвидена последица от непредявяване на иска в срок е обезсилване на заповедта за изпълнение – чл. 415, ал. 5 ГПК. Счита, че непредявяването на установителните искове в срок не може да има за последица връщане на исковата молба, защото не са налице предпоставките на чл. 129 ГПК за това – исковата молба е редовна, а искът следва се счита предявен на датата на подаване на исковата молба в съда, от която дата и ще има право на законни лихви върху главницата. Поддържа, че с оглед уредената в чл. 214 ГПК възможност може да премине от установителен в осъдителен иск и обратно до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, поради което и предявените от него установителни искове е следвало да бъдат разгледани като самостоятелни такива от съда. Сочи, че съдът не е бил компетентен и да обезсили издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист. По тези доводи моли обжалваното определение и потвърденото с него първоинстанционно определение да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика на ВКС по въпроса дали предявеният иск след преклузивния срок по чл. 415 ГПК има характер на самостоятелно предявен иск и дали той може на основание чл. 214 ГПК да премине от установителен към осъдителен, или се явява недопустим и следва да бъде върната исковата молба? Поддържа, че обжалваното определение е очевидно неправилно, с което обосновава искането си за допускане на определението до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответниците по жалбата, „Мага уелдинг“ ЕООД, А. Г. Г. и Д. Ц. Г., в указания им срок не депозират писмен отговор и не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в указания на страната преклузивен срок и е допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е отчел, че ищецът е получил съобщението, с което заповедният съд му е определил едномесечен срок за предявяване на исковете по чл. 422 ГПК на 28.03.2025 г. Посочил е, че тази дата е ясно отбелязана върху гърба на изпратеното до него съобщение, удостоверена е от длъжностно лице – служител при СГС с подпис и печат на съда, като съобщението представлява официален удостоверителен документ, съставен от длъжностно лице в изпълнение на неговите правомощия. Намерил е, че липсва спор, а и от данните по делото се установява, че исковата молба е подадена в съда на 29.04.2025 г., т.е. един ден след изтичане на преклузивния едномесечен срок по чл. 415 ГПК. Изтъкнал е, че правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки, включително предявяването на установителния иск е ограничено с преклузивен едномесечен срок, който тече от връчване на заявителя на указанията на съда по чл. 415, ал. 1 ГПК да предяви иска с оглед на подаденото от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение. Подчертал е, че спазването на установения преклузивен срок е абсолютна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, като при пропускането на срока по чл. 415, ал. 4 ГПК съдът в исковото производство е длъжен да обезсили издадените заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК, в който смисъл са указанията по т. 13 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Позовал се е на мотивите към тълкувателния акт и счел, че за разлика от отхвърлянето на иска с влязло в сила решение при прекратяване на производството по делото не се формира сила на пресъдено нещо относно вземането. Добавил е, че с прекратяване на производството по делото се заличават с обратна сила последиците, които законът свързва с предявяването на иска, поради което последиците при прекратяване на производството по делото следва да са аналогични на тези, ако искът не е предявен в срока по чл. 415 ГПК, и издадената заповед за изпълнение и изпълнителният лист подлежат на обезсилване, като компетентен е съдът в исковото производство. В отговор на оплакването на жалбоподателя, че страната може да измени иска в осъдителен до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, е посочил, че след като неспазването на преклузивния едномесечен срок заличава с обратни последици предявяването на иск, то не възниква възможност същият да бъде изменен на основание чл. 214 ГПК. По тези съображения е счел обжалваното определение за правилно и е потвърдил същото. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Поставеният от частния касатор въпрос не покрива общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил решаващата воля на съда по обжалваното определение и да е от значение за неговата правилност. Въпросът е обсъден от въззивния съд само хипотетично като допълнителен довод в отговор на оплакванията по частната жалба, без да е относим към решаващата дейност на съда, основана на осъществените по делото релевантни факти, включително липсата на заявено от ищеца искане за изменение на предявените искове на основание чл. 214 ГПК. Касаторът не обосновава и сочената от него допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Със задължителна съдебна практика по ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС – в т. 10, са възприети цитираните от въззивния съд правни изводи, че правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. Намерено е, че по силата на чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 415, ал. 1 ГПК предявяването на установителния иск е ограничено с преклузивен едномесечен срок, който тече от връчване на заявителя на указанията на съда по чл. 415, ал. 1 ГПК да предяви иска с оглед на подаденото от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение. Подчертано е, че спазването на установен от законодателя преклузивен срок е абсолютна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, респективно за допустимостта на производството. В т. 13 от тълкувателния акт е прието, че компетентен да обезсили заповедта за изпълнение, издадена по чл. 410 ГПК, съответно по чл. 417 ГПК, и да обезсили изпълнителния лист по чл. 418 ГПК при прекратяване на производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, е съдът в исковото производство, който е постановил определението за прекратяване, като обезсилването на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист следва да се постанови едновременно с определението за прекратяване на производството по иска. Относима към въпроса е и практика на ВКС по постановеното по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК определение № 206 от 08.05.2019 г. по ч. гр. д. № 1220/2019 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, с която е прието, че спазването на едномесечния срок по чл. 415 ГПК, в който заявителят е длъжен да предяви иска за установяване съществуването на вземането по заповедта за изпълнение е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на този иск при съобразяване на указанията по т. 10 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Подчертано е, че пропускането на срока е непоправимо, а когато съдът в исковото производство го констатира, той няма задължение да процедира съобразно чл. 101, ал. 1, изр. 2 ГПК, доколкото разпоредбата задължава съда да дава указания и срок само за поправимите порочни процесуални действия на страните, не и за онези, които са непоправими, каквото е пропускането срока по чл. 415 ГПК. Изтъкнато е, че изтичането на срока преклудира окончателно правото на заявителя да предяви иска по чл. 422 ГПК, поради което производството по предявения иск подлежи на прекратяване с разпореждане на основание чл. 130 ГПК, а съдът в исковото производство е длъжен да обезсили издадените заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК. Допълнено е, че когато 1-месечният срок по чл. 415 ГПК е пропуснат, съдът няма задължението да указва на ищеца да премине от предявения установителен иск в осъдителен, защото такива указания ще противоречат на чл. 101, ал. 1, изр. 1 ГПК и на чл. 129, ал. 2 ГПК, а и нарушават основен принцип на гражданския процес – диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК). Въззивният съд не се е отклонил от горецитираната практика на ВКС, а наличието на утвърдена, включително задължителна, съдебна практика изключва допускането на касационно обжалване по поставения въпрос при сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът е аргументирал искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на обжалваното определение. По тези съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. При този изход на спора право на разноски имат ответниците по жалбата. Не са заявили искане за разноски, нито са доказали извършването на такива, поради което разноски няма да бъдат присъждани с настоящото определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение