Определение № 13 от 11.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1907/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Д. Я. Л., чрез особения представител адвокат И. М., срещу въззивно решение № 68/12.01.2021 г., постановено от Варненски окръжен съд по въззивно гр.д. № 2570/2020 г. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна С. М. Х. не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Варненски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Варненски районен съд, осъдил Д. Я. Л. да заплати на С. М. Х. сумата от 7000 лв. – главница по договор за заем от 22.10.2018 г., на осн. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 19.09.2019 г. до окончателното издължаване, на осн. чл.86 ЗЗД, както и съдебноделоводните разноски по делото, сторени в двете инстанции. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 22.10.2018 г. между С. Х. - заемодател и Д. Л. - заемополучател, е сключен договор за заем с нотариална заверка на подписите. Във връзка с оспорване верността на нотариалното удостоверяване съдът установил, че действително в регистъра на нотариуса е било вписано удостоверяване подписите на страните върху договор за паричен заем за сумата от 7000 лв., платима в срок до 22.08.2019 г. С разписка от същия ден Л. заявил, че е получил сумата. Автентичността на разписката е установена със съдебнопочеркова експертиза. Страните уговорили връщането на сумата да се извърши на десет равни месечни вноски от по 700 лв., считано от 22.11.2018 г. по банков път, по конкретно посочена банкова сметка на заемодателя в „Алианц Банк България“ АД, платими изцяло в срок до 22.08.2019 г. В договора е уговорено, че при забава връщането на заема повече от 3 дни от уговорената дата, заемополучателят поема задължение да се яви пред нотариуса, извършил нотариалната заверка, и да посочи обезпечение в полза на заемодателя или на посочено от него трето лице. В случая заемополучателят е посочил за обезпечение личната си вещ – лек автомобил „Д. Л.“. Съдът установил, че не е наложен запор върху автомобила. По посочената в договора сметка няма извършени транзакции от името или за сметка на заемополучателя Д. Л.. Задължението за връщане на заетата сума не е изпълнено. В деня на сключването на договора за заем заемодателят Х., заедно с трето лице – Д. Р. Х., продал за 500 лева на заемополучателя Л. лекия автомобил, върху който впоследствие новият купувач Л. учредил залог в полза на Х.. Договорът за продажба на лекия автомобил е с номер на заверката на подписите 16039/2018 г., а този за заем – 16040/2018 г. Съдът приел за недоказано възражението на Д. Л., че договорът за заем прикрива договор за покупко-продажба. Сам Л. оттеглил възраженията си, а пък и договорът за покупко-продажба сам по себе си не е достатъчен за да се установи по пътя на пълно главно доказване твърдението за симулативност на заема, като прикриващ договор за продажба. Съдът посочил, че евентуално може да се касае за симулативност в цената, но такова твърдение не е въведено, а и също е недоказано. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Поддържа, че в противоречие с решение № 206/31.07.2015 г. на ВКС по гр.д. № 6832/2014 г., IV г.о. и множество други актове на ВКС, въззивният съд се е произнесъл по въпросите: следва ли въззивният съд да формира изводите си за фактите след обсъждане на всички доказателства в тяхната цялост, както и на всички доводи на страните; длъжен ли е съдът да даде отговор на всички релевирани от ответника доводи и възражения. Поставените процесуалноправни въпроси са от значение за всяко исково производство, но не се установява поддържаното противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС. Въззивният съд в случая, при пълно съответствие с нея и при точно приложение на закона, е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в съвкупност, дал е отговор на всички релевантни доводи и възражения на страните, като е изложил подробни, обстойни и логични съображения. Следващите правни въпроси, поставени от касатора са: длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по заявени, включително инцидентно в хода на процеса, възражения за нищожност на договор, имащи обуславящо значение за изхода на спора; длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност. Поддържа противоречие с т. 1 и 4 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК, както и наличие на основание за спиране на делото по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК във връзка с Тълкувателно дело № 1/2020 г. на ВКС, ОСГТК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че така поставен правният въпрос не кореспондира с данните по делото – страната, въвела възражение за симулативност на сделката, сама е оттеглила твърдението си. При привидна и прикрита сделка, съдът няма как да се произнася служебно за нищожност на привидната, ако изобщо няма въведено по надлежен ред фактическо твърдение относно действителната воля на страните. От друга страна, въззивният съд е изложил и допълнителни съображения – независимо, че Л. е оттеглил възражението си за симулативност, но то е и неустановено. По изложените причини няма и основания за спиране на настоящото производство за изчакване на тълкувателно решение по Тълкувателно дело № 1/2020 г. на ВКС, ОСГТК – съдът е разгледал довода за симулативност, но го е намерил за недоказан, а още – фактическите твърдения, освен недоказани, са и оттеглени. Следващите правни въпроси са също неотносими към постановения резултат, както и към процесуалните действия на съда. Въпросите са следните: допустимо ли е да бъде ограничавано доказването с допустими и относими доказателствени средства, когато исканията за събиране на доказателства не са преклудирани, отказани са неоснователно от първоинстанционния съд или са необходими за изясняване на обстоятелствата по делото; следва ли съдът да събере всички относими, допустими и необходими доказателства, поискани от страните във връзка с направените възражения – противоречиво разрешен с т. 1 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК, решение № 144/09.08.2016 г. на ВКС по гр.д. № 566/2016 г., I г.о.; решение № 23/02.02.2018 г. на ВКС по гр.д. № 920/2017 г., IV г.о. Въззивният съд не е отказал да допусне и събере относими и допустими доказателства и доказателствени средства (преклудираните са недопустими). Неотносими се явяват и следващите правни въпроси: допустимо ли е доказване на симулация (привидност на договор за заем, прикриващ уговорка за действителна цена при продажба на МПС и уговорка за изплащане на цената на вноски) в хипотезата на чл. 165, ал. 2 ГПК след представяне от насрещната страна на съдържащ неин подпис документ (договор за покупко-продажба на МПС), правещ вероятен извода за симулация, за който документ назначеният от съда особен представител на оспорващата страна не е знаел и не е можел да знае; представлява ли договор за продажба на МПС, изповядан пред нотариус по същото време, по което е сключен и договор за заем между същите страни, заверен от същия нотариус и обезпечен със залог на превозното средство, начало на писмено доказване за симулация по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК. Наличието на документ, имащ белезите на начало на писмено доказателство, е само основание да се допуснат гласни доказателства за установяване на твърдяна симулация, но не я установява, а искането за разпит на свидетели, за да бъде допуснато още следва да бъде направено и в преклузивните срокове по ГПК. В случая, както стана вече ясно, страната е оттеглила твърденията за симулация, освен това сам по себе си договорът за покупко-продажба може да бъде единствено индиция за симулативност на цената, но не и да я докаже, като по никакъв начин не може да установи, че договорът за заем е привиден, прикриващ действителния договор за покупко-продажба между страните. И накрая, няма направено в срок от ответника искане за допускане на свидетелски показания за установяване на действителната воля между страните. В този смисъл и по никакъв начин не се установява противоречие между постановеното от въззивния съд и посочените от касатора съдебни актове - решение № 79/26.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 791/2011 г., III г.о.; решение № 184/19.01.2016 г. на ВКС по гр.д. № 6349/2014 г. на ВКС, III г.о.; решение № 260/16.12.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2101/2014 г., III г.о.; решение № 475/14.07.2010 г. по гр.д. № 621/2009 г., IV г.о.; решение № 362/10.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 111/2011 г., III г.о.; решение № 107/23.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 689/2011 г., IV г.о.; решение № 261/22.01.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2354/2013 г., III г.о.; решение № 22/19.03.2015 г. на ВКС по гр.д. № 2979/2014 г., IV г.о.; решение № 21/15.03.2012 г. на ВКС по т.д. № 1144/2010 г., I т.о.; решение № 119/01.07.2016 г. на ВКС по гр.д. № 6182/2015 г., IV г.о.; Следващите въпроси също не сочат на наличие на поддържаната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване: длъжен ли е въззивният съд в условията на твърдяна симулация, да положи усилия за разкриване на симулацията, за изясняване на действителната воля на страните по сделката, респ. за разкриване на прикритата сделка или уговорки по сделката; длъжен ли е съдът да провери дали са налице условия за действителност на прикритото съглашение; може ли с оглед реалния характер на договора за заем и при липса на искане за присъждане на парична сума на основание прикритата уговорка, да бъде приложена прикритата уговорка, при положение, че договорът за продажба на МПС е формален, а за договора за заем изискването за форма не е спазено по отношение на разписката за предаване на заемната сума. Гражданският съд правораздава при съблюдаване на принципите на диспозитивност и равенство на страните. Служебното начало е в предвидените от ГПК рамки и не включва служебно въвеждане на фактически твърдения, нито (с изключение на определени видове производства) служебно събиране на доказателства. В случая, съдът няма как служебно да въведе твърдение вместо Д. Л., че действителната воля между него и насрещната страна е била за продажба на автомобил, но те прикрили този договор, като оформили привиден за заем (оттеглянето на фактически твърдения е равнозначно на липсата на такива). Подобни факти освен това и не се и установяват от наличните доказателства по делото, а пък съдът е недопустимо служебно да събира доказателства, за да установява предполагаема симулация, каквато още повече, в случая и не се твърди. Трябва да се посочи, че въззивният съд всъщност е положил усилия да установи действителните отношения между страните, но в рамките на надлежно събраните по делото доказателства, като е приложил последиците от тежестта на разпределение на доказателствената тежест, както и при точно съобразяване с чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Касаторът поставя, като въпроси от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, следните: съществува ли пречка, с оглед процесуалното положение на особения представител на страна, същият да формулира доказателствени искания във връзка с направени с отговора на исковата молба оспорвания за симулативност на сделка, от която произтича спорното право, след представяне на документ, изходящ от насрещната страна, съставляващ начало на писмено доказване по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК, за съществуването на който особеният представител не е могъл да знае; може ли в тази хипотеза евентуалното изявление за оттегляне на направените с отговора на исковата молба оспорвания да има за последица преклудиране на оспорванията или на правото да се сочат доказателства за тях. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Няма никакво съмнение, че не съществува никаква разлика относно сроковете, в които могат да правят надлежно възражения, да навеждат фактически твърдения и да сочат и искат събиране на доказателства страните, които извършват лично процесуални действия, страните, които извършват процесуални действия чрез упълномощени от тях процесуални представители или чрез представители по закон, както и страните, представлявани чрез особени представители, назначени от съда в някоя от хипотезите на чл. 29 ГПК и чл. 47, ал. 5 ГПК. Противното би било и в противоречие с чл. 9 ГПК. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът