Определение № 60386 от 25.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1130/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „АТ СИ М АГРО” ЕООД, представлявано от юрисконсулт Т. В., срещу решение № 14 от 10.01.2020г. по т.д. № 619/2019г. на Апелативен съд – Варна, поправено с решение № 76 от 11.03.2020г., в частта, с която след отмяна на решение № 102 от 10.07.2019г. по т.д. № 253/2018г. на Окръжен съд – Добрич в частта по главните искове, касаторът е осъден да заплати на „Грейнчарт” ООД по евентуалния иск на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата 250 000 лева – подлежащи на връщане недължимо платени аванси с преводно нареждане за кредитен превод на 21.12.2016г. и с преводно нареждане за кредитен превод с вальор – 04.01.2017г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 13.09.2018г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумите 20 686,32 лева – разноски за първата инстанция и 2205,89 лева – разноски за въззивната инстанция по компенсация. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при непълнота на доказателства и неправилно тълкуване на събраните такива. Поддържа, че както е установено по делото, ищецът основава претенцията си на представени пред съда неистински документи, като в рамките на гражданското съдопроизводство не могат да бъдат открити виновните за измамата лица. Твърди, че е налице текущо досъдебно наказателно производство за използване на документи с невярно съдържание, инициирано от касатора, с оглед на което пред двете съдебни инстанции е поискано спиране на делото до приключване на наказателното производство, но искането не е било уважено и по този начин делото е решено от въззивния съд при непълнота на доказателствата. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради произнасяне от въззивния съд по следния процесуалноправен въпрос, който е от значение за развитие на правото: „Не следва ли гражданското съдопроизводство да се спира при доказано наличие на престъпление, имащо преюдициално значение към разглеждания спор?” Ответникът по касация „ГРЕЙНЧАРТ” ООД, представляван от адв. С. Х., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като формулираният въпрос е подвеждащ и по него е формирана константна практика на ВКС. В тази връзка сочи, че какъвто и да е предметът на сигнала на касатора, подаден до РП-Добрич, това производство не е преюдициално на настоящото и респективно не представлява основание за спирането му. Поддържа, че доколкото не е обжалвал въззивното решение в частта, в която е отхвърлен главният му иск, основан на твърдения за сключен между страните договор, по делото вече не е спорен въпросът кой е провеждал кореспонденцията чрез фалшивия имейл-адрес, както и дали между страните е бил сключен валиден договор. Поради това счита, че прокурорската проверка с този предмет няма връзка с иска за неоснователно обогатяване, уважен с обжалваната част от въззивното решение. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е бил сезиран с жалба от „АТ Си М Агро” ЕООД срещу първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от „Грейнчарт” ООД искове за сумата 250 000 лева – главница, представляваща платена на отпаднало основание цена по сключен и развален договор за покупко-продажба на фуражна пшеница от 21.12.2016г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 07.08.2018г. до окончателното ѝ изплащане, и за сумата 90 000 лева – договорна неустойка, ведно със законната лихва върху сумата за същия период. При условията на евентуалност – ако се приеме, че между страните не е налице валиден договор за покупко-продажба, е бил предявен и иск за сумата 250 000 лева, представлявяща платена при начална липса на основание сума, по който първоинстанционният съд не се е произнесъл с оглед уважаване на главния иск. Въззивният съд е приел, че писмен договор между страните няма сключен, доколкото същият е неистински документ - не е подписан от управителя на въззивника, като е положен подпис, имитиращ неговия и е подпечатан с печат, различен от оригиналния печат на дружеството, установено от заключението на СГЕ. Договорът е изпратен от, а представената кореспонденция между страните е изхождала до и от електронен адрес на ответника, който е създаден на датата на договора – 21.12.2016 г. от неизвестно лице, представило се за негов управител М. П. с невярно посочена дата на раждането й, от населено място – [населено място], различно от седалището на дружеството – [населено място], и е с разлика от една буква – [електронна поща] спрямо оригиналния е.mail адрес на ответника - [електронна поща], регистриран на 21.12.2010 г., с очевидна цел създаване на привидност за достоверност на същия. Посочил е, че същият е.mail адрес е посочен като адрес за кореспонденция на ответника в неистинския писмен договор и не е установено по делото, както и в рамите на наказателното производство по ДП №16/2019 г. на РП Добрич, от кой IP адрес е регистриран оспореният е.mail адрес - [електронна поща], с последно влизане в него на 02.10.2017 г., понастоящем с неактивен статус поради неизползване повече от 180 дни, след изтичането на който срок потребителските настройки и цялото му съдържание биват заличени автоматично от системата. Въззивният съд е приел още, че между страните не е имало действителни контакти нито лично, нито по телефона. Посочил е, че и двете дружества споменават, че са били свързани чрез посредник, който според ответника е „Булгрейн трейдинг“ ЕООД /със седалище [населено място]/, посочен и в протокол от 19.11.2018 г. на НАП – ТД Варна за извършена проверка за несъстоятелност, както и в представените от ищеца електронни съобщения. Въззивният съд е приел за установено, че представената от ищеца като получена от имейла на ответника проформа – фактура №[ЕГН] от 21.12.2016 г. за доставка на пшеница – реколта 2016 г. – 1000 тона на стойност 300000 лева не е подписана от ответника и не е била осчетоводена в счетоводството му, установено от заключението на ССЕ, както и че въз основа на тази фактура ищецът е превел на ответника сумата 150000 лева с преводно нареждане за кредитен превод на същата дата – 21.12.2016 г. Въз основа на фактура №1982/21.12.2016 г., представена с допълнителната искова молба като получена от имейла на ответника, с аналогично на проформа-фактурата съдържание, ищецът е превел на ответника частично сумата 100000 лева с преводно нареждане за кредитен превод с вальор – 04.01.2017 г., като фактура под този номер няма осчетоводена при ответника – има само започнато попълване на фактура с този номер и вписана дата 27.12.2016 г. без необходимите реквизити – с вписан предмет – „аванс“, без данни за стойност и без вписан получател „Грейнчарт“ или на какъвто и да е друг получател, която не е намерила отражение в дневника за продажби на дружеството, не е била декларирана пред ТД на НАП и не е отразена в счетоводните регистри, поради което следва да се счита анулирана, установено от заключението на ССЕ. Приел е, че представената от ищеца електронно оформена фактура №2047/22.12.2016 г. като получена от имейла на ответника с аналогично на проформа-фактурата и на фактура №1982/ 21.12.2016 г. съдържание за доставка на 1000 това пшеница – реколта 2016 г. на стойност 300000 лева, както и писмо от 13.01.2017 г., са подписани от лице, различно от управителя на ответника, посочена във фактурата като МОЛ и съставител, а в писмото - като управител, установено от заключението на СГЕ, поради което е намерил, че същите са неистински документи. Посочил е, че при ответника фактура с такъв номер и дата действително съществува с вписан получател – ищеца, но ръкописно оформена и с вписано друго основание – „аванс за зърно“ на стойност 150000 лева. Констатирал е, че с първия превод на ищеца в размер на същата сума вземането по фактурата е осчетоводено като погасено. Въззивният съд е посочил, че ответникът е оформил фактура № 2048/23.12.2016 г. за доставка на слънчоглед /188,080 тона/ на стойност 134477.20 лева, като от тази стойност е приспаднат аванс по фактура №2047/22.12.2016 г. в размер на същата сума, като е осчетоводено оставащо задължение за доставка на стока на стойност 15522.80 лева /до размера на 150000 лева по същата фактура/. Посочил е, че ответникът е оформил и фактура №1986/03.01.2017 г. с получател ищецът с вписан предмет „аванс слънчоглед“ на обща стойност 100000 лева, като с втория превод на ищеца в размер на същата сума вземането по тази фактура е осчетоводено като погасено. Въззивният съд е приел, че посочените факти се установяват категорично от заключението на ССЕ и са в потвърждение на твърденията на ответника за мислима от него друга сделка - доставка на слънчоглед, за която е считал, че се отнасят получените от ищеца парични аванси, а не за доставка на пшеница, реколта 2016 г., 1000 тона на стойност 300000 лева по твърдения от ищеца неистински писмен договор и посочените в процесните две преводни нареждания две несъществуващи при ответника фактури - проформа фактура №[ЕГН] от 21.12.2016 г. и фактура №1982/21.12.2016 г., както и на неистинската /неавтентична/ фактура №2047/22.12.2016 г. /заменила според ищеца фактура №1982/21.12.2016 г./, която при ответника е с друго съдържание. Посочил е, че нито във фактурите, нито в преводните нареждания на ищеца като основание е посочен процесният договор № 51/21.12.2016 г. за покупко-продажба на фуражна пшеница, който, ако действително е съществувал към този момент, е следвало несъмнено да бъде отразен в тях. С оглед така установените факти въззивния съд е достигнал до извод, че представените като изхождащи от неистинския имейл на ответника документи са негодни доказателства за доказване на твърдяното с исковата молба правоотношение, като нито едно от счетоводните записвания на ответника не потвърждава такова правоотношение, а напротив, всички те установяват друго предполагаемо от него правоотношение за доставка на слънчоглед. Приел е, че при липса на доказано знание на ответника за сключен между него и ищеца договор за доставка на пшеница, реколта 2016 г., 1000 тона, на стойност 300000 лева, от името на ищеца без представителна власт, не може да има потвърждаване на действията му от ответника поради непротивопоставяне веднага след узнаването на основание чл.301 – ТЗ. Намерил е за неотносимо обстоятелството кой е имал интерес и е създал неистински документи за съществуването на реално несключена сделка, както и на неистински имейл адрес на ответника, от който същите привидно изхождат. В тази връзка е посочил, че представените от ответника с отговора на исковата молба доказателства са му били предоставени от ищеца и не доказват, че изхождат от него. Изложил е съображения, че е твърде вероятно самият посредник „Булгрейн трейдинг“ ЕООД да е заблудил страните относно действителното предложение на купувача – ищец до продавача – ответник в преговорния процес, както и същият да има отношение към привидно създадените документи, свързани със сделката, тъй като предвид качеството му на посредник и съвпадението по номера и дати на фактурите той е могъл да има информация, макар и много неточна, за счетоводното водене от ответника на доставката на зърно, относно която е посредничил. Въззивният съд е намерил, че доколкото ответникът не е предприел сериозно доказване на твърдяното изпълнение по твърдения устно сключен договор за доставка на слънчоглед чрез предаване на стоката на ищеца или на посредника за сметка на ищеца, не може да се направи извод за съществуващ друг неформален договор за доставка между ищеца и ответника, нито за негово изпълнение от страна на ответника към ищеца. Посочил е, че от заключението на ССЕ се установява, че пътно-прехвърлителните разписки към фактура №2048/23.12.2016 г. на ответника за доставка на слънчоглед не са подписани от водачите на камионите и не е ясно от кого е вдигната стоката и за кого е предназначена доставката, като ответникът не е представил по делото пътните листи и товарителниците за автомобилните превози, за да се установи на адрес на кой краен получател са експедирани и по нареждане и за сметка на кого натоварените количества слънчоглед при изпращача ПТК „Единство“-с.Тянево – продавач на ответника. С оглед изложеното въззивиният съд е достигнал до извод, че е недоказано наличието на договорно правоотношение между страните, в който случай главният иск следва да се отхвърли както по претенцията за подлежащи на връщане аванси, предвид разваляне поради неизпълнение на писмения договор за покупко - продажба на фуражна царевица от 21.12.2016 г., на основание чл.55, ал.1, пр.3 - ЗЗД, така и по претенцията за неустойка за договорно неизпълнение по чл.7.1 от същия договор на основание чл.92 ЗЗД. Поради извода за неоснователност на главния иск въззивният съд се е произнесъл по предявения евентуален иск. Приел е, че доколкото сумата от общо 250 000 лева по двата превода от ищеца на ответника е заплатена без основание – липсва доказан действителен договор между страните, с оглед на който сумата е била заплатена от ищеца, и не е доказано от ответника да е престирал на ищеца стока на стойност цялата или част от тази сума, същата е недължимо платена и подлежи на връщане на платеца – ищец изцяло на основание чл.55, ал.1, пр.1 – ЗЗД. Намерил е, че евентуалният иск следва да се уважи за сумата 250000 лева, ведно със законната лихва, считано от завеждането на иска – 13.09.2018 г. Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е относим към допустимостта на въззивното решение и е свързан с наличието на предпоставките на чл.229, ал.1, т.5 ГПК за спиране на производството. Този въпрос е предпоставен от твърдението на касатора, че е доказано наличие на престъпление, имащо преюдициално значение към разглеждания спор, както и че е налице текущо досъдебно производство за използване на документи с невярно съдържание – договор от 21.12.2016г. за покупка на пшеница и разменена търговска кореспонденция от фалшив електронен адрес. Посочените документи са относими към предявените от ищеца главни искове, които са отхвърлени от въззивния съд именно поради приетата за доказана неистинност на тези документи. Въззивното решение в частта за отхвърляне на главните искове не е обжалвано от ищеца и поради това е влязло в сила и не е предмет на настоящото касационно производство. Производството е висящо само по отношение на уважения от въззивния съд евентуален иск за връщане на сума в размер на общо 250 000 лева, заплатена при начална липса на основание с оглед несъществуване на договорното правоотношение между страните по посочения договор. С оглед основанието на този иск установената неистинност на посочените документи и наличието на престъпление във връзка с изготвянето им е без значение за изхода на спора по иска. Поради това не е било налице основанието на чл.229, ал.1, т.5 ГПК за спиране на производството по делото по евентуалния иск и следователно е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на постановеното по него въззивно решение. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не се присъждат, тъй като такова искане не е направено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,