Определение № 2099 от 24.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1327/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по подадена от адвокат Д. Д. Н. частна касационна жалба с вх. № 9541/09.04.2024г. /с предходен вх. № 26961/ 27.11. 2023г. по вх.рег. на Софийски апелативен съд/ срещу определение, обективирано в Решение № 1250 от 09.11.2023г. по в.гр.д. № 2225/2023г. на Софийски апелативен съд, с което въззивният съд се е прознесъл по частна въззивна жалба на адв. Н. срещу Определение № 6601 от 30.05.2023г. по гр.д. № 8072/2022г. на Софийски градски съд, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на адв. Н. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Оплакванията на частния касатор се основават на твърдението за неправилност на извода досежно приложимата редакция на Наредба № 1/09.07. 2004г. за минималните адвокатски възнаграждения при определяне размера на следващото му се като процесуален представител на ищцата оказана безплатна правна помощ, предоставена по реда на чл.38, ал.1,вр.чл.36 ЗА. Като значим за изхода на спора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК е поставен въпросът: При оказана безплатна правна помощ, предоставена на основание на чл.38, ал.1,вр.чл.36 ЗА, спрямо коя редакция на Наредба № 1/09.07. 2004г. за минималните адвокатски възнаграждения се определя размера на адвокатското възнаграждение от съда – спрямо действалата към момента на сключване на договора или тази към момента на постановяване на съдебния акт? Въпросът е поставен в хипотезата на чл.280, ал.1,т.1 ГПК, обоснована с противоречие на атакувания акт с Определение № 782/12.12.2014г., постановено по ч.т.д. № 3545/2014г. по описа на ВКС, ІІ т.о. и Определение № 2157/14.07. 2023г. по ч.т.д. № 2863/23г., на ВКС, ІІІ г.о. Ответникът по частната касационна жалба - „ДЗИ-Общо Застраховане“ представя отговор, с който излага съображения за нейната неоснователност. Не възразява по искането за допускане на касационното обжалване, като прави уточнение на поставените два, според него, въпроса. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. С обжалваното определение въззивният съд е приел, че следващото се на процесуалния представител на ищцата адв. Н. възнаграждение съобразно уважената част от иска по чл.432, ал.1 КЗ за 120 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, от претендираните 150 000 лв., и уважения изцяло иск за обезщетяване на имуществените вреди от същото ПТП в размер на 7 557.66лв., възлиза на общо 4 332 лв. Позовавайки се на практика на ВКС, въззивният съд е приел за неоснователно възражението в частната жалба на адв. Н. срещу извода на първоинстанционния съд, че дължимият размер на адвокатското възнаграждение трябва да се определя към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване. Поставеният в изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК въпрос е предпоставен от недоволството на процесуалния представител на ищцата – адв. Н. от решаващия извод на въззивния съд, че дължимият размер на следващото му се адвокатско възнаграждение за оказаната на ищцата безплатна правна помощ на основание на чл.38, ал.1,вр.чл.36 ЗА за първоинстанционното производство се определя въз основа на редакцията на Наредба № 1/09.07. 2004г. за минималните адвокатски възнаграждения, действала към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие, а не към момента на постановяване на съдебния акт. Въпросът обаче не е съобразен с постановеното Решение на СЕС от 25. 01. 2024 г. по дело С–438/22, съгласно което съдът не е обвързан императивно с фиксираните в НМРАВ минимални размери на адвокатските възнаграждения. С цитирания съдебен акт е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, а от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. След постановяване на решението на СЕС, задължително за съдилищата в страните – членки, е постановено Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о. (както и много други), в което се отчита несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и в резултат на това се приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. Изразява се становище, че посочените в НМРАВ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на подобни възнаграждения, като техният размер следва да се преценява от съда с оглед цената на предоставените услуги (която трябва да е справедлива и обоснована), вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Следователно, коя е приложимата редакция на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за определяне адвокатското възнаграждение на осъществилия безплатно представителство на ищцата адвокат, в случая е без значение за спора. При това положение, единственият формулиран в изложението въпрос не удовлетворява общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Доколкото не е формулиран въпрос за съобразяване на присъдения от съда размер на адвокатското възнаграждение с изведените от практиката критерии за определянето му в тези случаи, при положение, че решението на СЕС и посочената практика на ВКС е била факт към момента на подаване на частната касационна жалба на 30.04.2024г., дали така определеното адвокатско възнаграждение съответства на тези критерии е извън предмета на настоящото производство. По изложените съображения, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение