Определение № 5457 от 26.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 331/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. М. А., със съдебен адрес – [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат А. М., против въззивно решение № 1164 от 19.10.2023 год. по в.гр.д. № 1450/2023 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1848 от 10.04.2023 г. по гр. д. № 9931/2021 г. на Софийския градски съд за отхвърляне на иска му срещу Прокуратурата на Република България с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 1000 лв. до 50 000 лв., представляващи обезщетение за причинените му неимуществени вреди вследствие на повдигнатото му незаконно обвинение, ведно със законната лихва, считано от 06.07.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.

Ответникът Прокуратура на Република България не взема становище по жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на ищеца на обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди във връзка с незаконосъобразно повдигнато и поддържано обвинение от ответника Прокуратурата на Република България. Установено е, че ищецът е привлечен като обвиняем на 02.02.2013 г. за извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години. С постановление от 02.02.2013 г. е задържан за срок от 48 часа, а с определение на СРС от 04.02.2013 г. му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“. С обвинителен акт от 19.03.2013 г. му е повдигнато обвинение по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, за което първоначално е признат за виновен с първоинстанционната присъда по НОХД 5234/2013 г. на СРС и е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години, чието изтърпяване е отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години. По ВНОХД № 4035/2014 г. присъдата е била отменена и делото върнато за ново разглеждане от друг състав, който с присъда от 18.04.2016 г. по НОХД № 22501/2014 г. на СРС, потвърдена и от горната инстанция с решение от 06.07.2021 г. по ВНОХД № 3595/2022 г., е признал ищеца за невиновен. За времето на наказателното производство в периода от 02.02.2013 г. до 07.06.2014 г. ищецът е търпял мярка за неотклонение „задържане под стража“, впоследствие заменена с „подписка“, действала до 18.04.2016 г. Въззивният съд е приел, че наличието на влязла в сила оправдателна присъда е обстоятелство, което легитимира ищеца да претендира обезщетение за неимуществени вреди, поради което предявеният иск е доказан по основание. Срещу ищеца освен процесното производство е било образувано на 29.11.2012 г. и досъдебно производство за престъпление по чл.198, ал.1 НК и му е било повдигнато обвинение. Във връзка с определянето на размера на дължимото обезщетение на ищеца са дадени указания за представяне на доказателства за конкретното отражение на воденото наказателно производство върху психическото и физическото му състояние. Въззивният съд е установил, че такива не са посочени, но доколкото приема, че принципно във всяка подобна хипотеза наличието на неимуществени вреди, изразяващи се в психически стрес, притеснение, дискомфорт и т. н., следва да се и презумира, независимо от липсата на ангажирани други доказателства, с оглед принципа на справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, е определил обезщетение в размер на 1 000 лева.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. „Следва ли при формиране на извод за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съобразно принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, да бъде направена преценка на всички установени обстоятелства, примерно очертани в ППВС № 4/1968 г., и съответно да бъдат изложени съображения за тяхното значение за конкретно засегнатите наимуществени блага и тяхната стойностза увредения?“.

2. „Следва ли при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът да установи връзката между стандарта на живот в страната и цялостния начин, по който незаконното наказателно преследване е засегнало неимуществената сфера на засегнатото лице?“.

3. „Недоказването на конкретни вреди като например предизвикано болестно състояние или наличието на вреди извън причинната връзка отменя ли изискването за справедливо обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ?“.

Във връзка с горните въпроси е посочена следната съдебна практика - т. II от ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 7/1959 г., решение № 42 от 01.07.2019 г. по гр.д. № 1914/2018 г. на ВКС, решение № 79 от 09.08.2023 г. по гр.д. № 3564/2022 г. на ВКС.

4. „Необходимо условие ли е представянето на договор за правна помощ и съдействие в хода на съдебното производство, за да бъде присъдено от съда възнаграждение за безплатно представителство по реда на чл. 38 ЗАдв?“. Посочена е съдебна практика – определение № 515 от 02.10.2015 г. по т.д. № 2340/2015 г., I ТО, ВКС, определение № 163 от 13.06.2016 г. по гр.д. № 2266/2016 г., I ГО, ВКС, определение № 731 от 09.10.2014 г. по гр.д. № 5256/2014 г., III ГО, ВКС.

Настоящият състав на III г.о., ВКС, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените за разглеждане въпроси и на соченото основание.

Първите три въпроса относно приложението на чл. 52 ЗЗД и задълженията на съда в тази връзка са относими, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, включително и тази, посочена от касатора. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, и др. съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС. В случая въззивният съд е направил всичко това. Видно от мотивите на обжалваното решение са обсъдени всички относими към спора доказателства и доводи на страните – обстоятелствата около наказателството преследване на ищеца и липсата на доказателства за негативните последици за физическото и/или психическото здраве на ищеца вследствие на незаконно обвинение. Практиката на ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението, но фактическа преценка на решаващия съд за размера на обзещетение с оглед посочените критерии е въпрос по съществото на спора, касаещ правилността на решението, която не е предмет на производството по чл. 288 ГПК.

В заключение, в обжалваното решение не е дадено разрешение по поставените от касатора въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 235 ГПК, в противоречие с трайно установена съдебна практика.

Допълнително следва да се посочи, че в случая не е налице намаляване на отговорността на държавата поради съпричиняване, нито пък частично оправдаване на обвеняемия, поради което соченото от касатора ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е неотносимо към случая.

Четвъртият въпрос не може да обоснове допускането на касационното обжалване, тъй като касае решението в частта му за разноските, имаща характер на определение. Оплакванията, касаещи правилността на присъдените разноски, се разглеждат в отделно производство по чл. 248 ГПК и не са предмет на настоящото.

Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд