Определение № 2937 от 10.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 713/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото К. З. Р., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. К. С. срещу решение № 194/16.11.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 396/2022 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 611/10.05.2022 г. по гр. дело № 1892/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу И. Г. Г., осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 и чл. 86 от ЗЗД за заплащане (връщане) на сумата 60 000 EUR, като получена на отпаднало основание, и на обезщетение в размер 10 000 EUR за забава на плащането (връщането) на горната сума (главницата) през периода 21.06.2019 г. - 29.07.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата (също обезщетение за забава) за периода от 29.07.2019 г. до окончателното изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението на кастора-ищец по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, подадено също чрез адв. С., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) не следва ли, за да определи действителното основание на спорното материално право, съдът да съобрази изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита; в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът не трябва ли да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните, и приложи съответния материален закон; решението, постановено при неправилна квалификация, материално неправилно ли е или недопустимо; 2) дължен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства, доводи и възражения, представени пред него, и то – съвкупно, в тяхната взаимна връзка и зависимост; следва ли самостоятелно да въвежда аргументи в полза на някоя от страните, в защита на нейната теза в процеса; и 3) виновното неизпълнение на сключения договор между К. Р. и адвокат Г. не се ли изразява в обстоятелството, че при осъществяване на договореното тя не е положила грижата на добър стопанин, която се изисква по чл. 281 от ЗЗД, както и не се е убедила лично, че комплектоването на преписката е извършено с верни документи от съответните компетентни органи, които документи безспорно е следвало служебно да се изготвят от тях. Касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че тези въпроси били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първият въпрос – в противоречие с решение № 45/20.04.2010 г. по търг. дело № 516/2009 г. на II-ро търг. отд., решение № 439/23.07.2010 г. по гр. дело № 476/2009 г. на IV-то гр. отд. и определение № 906/29.09.2017 г. по гр. дело № 1834/2017 г. на IV-то гр. отд.; вторият въпрос – в противоречие с решение № 3/22.07.2013 г. по гр. дело № 534/2012 г. на IV-то гр. отд.; и третият въпрос – в противоречие с решение № 482/13.12.2011 г. по гр. дело № 1486/2010 г. на IV-то гр. отд. Ответницата И. Г. в отговора си на касационната жалба излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Съдът намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. По първите два правни въпроса, формулирани от страна на касатора, трайно установената практика на ВКС приема следното: Определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд, който не е обвързан от сочената от страните (ищеца или ответника) квалификация на спорното по делото материално право. За да определи неговото действително правно основание – приложимата материалноправна норма, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните, и приложи съответния материален закон. Когато исковата молба е нередовна поради това, че изложените в нея обстоятелства, съставляващи основание на иска, са неясно, непълно и/или противоречиво изложени, или е налице несъответствие между тях и искането към съда (петитума), за да определи правилно правната квалификация на предявения иск, респ. – какъв е предметът на делото и кои са обстоятелствата, които подлежат на доказване и обсъждане (правно-релевантните факти), съдът следва да вземе предвид и изложеното в молбите, подадени от ищеца, с които той сам или в изпълнение на дадените му от съда указания е отстранил тези нередовности на исковата молба – уточнил е и/или е допълнил обстоятелствата, на които основава претенцията си, и/или е отстранил несъотвествието между тях и заявения петитум. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, тъй като нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора, в т. ч. и квалифициране на спорното право. Въззивният съд също следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция, като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска. Неправилната правна квалификация е резултат от неправилно приложение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване. Решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. Когато в решението си съдът разглежда спорното материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, определяйки погрешна правна квалификация, решението не е недопустимо, а неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. В този случай съдът е определил неправилно материалноправната норма, регулираща спорното правоотношение, което рефлектира върху правилността на постановения съдебен акт. Въззивният съд е задължен да разгледа материалноправния спор, с който е сезиран, и да се произнесе с решение по него, което следва да е изготвено в съответствие с процесуалните правила за постановяването му. Тези правила установяват изискване в мотивите на решението да се изложат съображения относно това какъв е предметът на спора, както и да се обсъдят представените и приети доказателства по делото и постанови кои от установените с тях факти са от значение за него и какви са правните изводи, които съдът прави въз основа на тях, както и да се вземат предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. Въззивният съд дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, като трябва да изложи съображения по всички важни и съществени положения. Основание на предявения иск са фактите и обстоятелствата, от които произтича претендираното право. За да признае или отрече претендираното право, съдът следва да прецени правното значение и на тези факти и обстоятелства, които ответникът счита, че имат значение за възникването, променянето или прекратяването на претендираното право. Когато ищецът претендира съществуването на едно материално субективно право, той въвежда правопораждащите факти с иска, а ответникът въвежда правоизключващите, правоунищожаващите, правоотлагащите и правопогасяващите факти с възражения. С тези свои процесуални действия, както и с репликите, дупликите и т.н. страните очертават предмета на доказване по делото. Въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор – в рамките, очертани с въззивната жалба, следва да изложи в решението си свои собствени мотиви, в които да отрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото относими и допустими доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, както и направените въз основа на това, свои обосновани фактически констатации, като посочи кои обстоятелства приема за установени по делото, а също – и своите правни изводи по съществото на спора, като обсъди и даде обоснован отговор на направените от страните възражения и доводи. Заложеният от законодателя принцип на чл. 12 от ГПК и изискванията към всяко съдебно решение по чл. 235 от ГПК задължават решаващия съд да изложи мотиви по всички възражения на страните, във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, да обсъди събраните по искане на страните доказателства, да направи преценка на всички правно-релевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди всички събрани доказателства във връзка с тези факти, като отрази в мотивите на съдебното решение тази своя дейност. Съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това. Съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и правно-релевантните факти, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства и вземе предвид доводите на страните. Гореизложеното се приема както в посочените от касатора: решение № 45/20.04.2010 г. по търг. дело № 516/2009 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 439/23.07.2010 г. по гр. дело № 476/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 3/22.07.2013 г. по гр. дело № 534/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, така и в служебно известните на съда: решение № 121/30.05.2017 г. по гр. дело № 3718/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 162/02.02.2017 г. по гр. дело № 2357/2015 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 476/26.06.2013 г. по гр. дело № 1515/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 52/14.05.2021 г. по гр. дело № 4923/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 104/19.07.2021 г. по гр. дело № 2017/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и в цитираната в тях многобройна константна практика на ВКС, включително задължителна такава – обективирана в тълкувателни решения. Обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено с тази трайно установена практика на ВКС, поради което не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първите два правни въпроса. Въззивният съд е възприел дадената и от първата инстанция (както в доклада по делото, така и в първоинстанцинното решение) правна квалификация на предявения главен иск – по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД – за връщане на дадено на отпаднало основание, след като подробно е обсъдил изложеното в исковата молба и в подадените от ищеца (в изпълнение на указанията на първоинстанционния съд) множество молби-уточнения. В тях касаторът поддържа неизменни в хода на производството твърдения и доводи за неизпълнение на задълженията на ответницата по сключения между тях процесен договор, както и че платеното от него адвокатско възнаграждение по договора възлиза на процесната сума от 60 000 EUR. Още в първата си уточнителна молба касаторът-ищец изрично заявява, че с подадената искова молба разваля договора поради твърдяното неизпълнение и иска връщане на платеното адвокатско възнаграждение. При така поддържаното от страна на касатора-ищец, въззивният съд е определил правната квалификация на главния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, в пълно съответствие както с цитираната по-горе практика на ВКС, така и със задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ППВС № 1/28.05.1979 г.; респ. – поддържаната от касатора правна квалификация – по чл. 79, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД – за обезщетение за вреди от твърдяното договорно неизпълнение, не намира опора в тази задължителна практика. Също в пълно съответствие с цитираната по-горе практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, въззивният съд е изложил съображенията си по съществото на материалноправния спор в мотивите към обжалваното решение. В тях той се е произнесъл по всички твърдения и доводи на ищеца за твърдяното от него договорно неизпълнение, както и по всички своевременно направени възражения и съображения на ответницата, че е изпълнила договора, като е дал отговор на всяко от тях, в качеството си на инстанция по съществото на спора – обсъждайки поотделно и в тяхната съвкупност всички относими доказателства по делото и установените от тях правно-релевантни факти, които е подвел под приложимите материалноправни норми, формирайки по този начин решаващите си изводи за неоснователност на твърденията и доводите на касатора-ищец за наличие на поведение на ответницата, което да представлява неизпълнение на нейните задължения по процесния договор, което от своя страна да е основание за ищеца за разваляне на договора, поради което той да има право да иска връщане на платеното възнаграждение в размер 60 000 EUR, ведно с акцесорното вземане за лихви (обезщетение за забава). В тази връзка следва да се отбележи и че съгласно разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, респ. – конкретните касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като не се установява противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по съответния правен въпрос. Отделно от гореизложеното, първият правен въпрос относно правната квалификация на иска, в случая е и без значение за изхода на делото, тъй като въззивният съд е приел, че не е налице твърдяното от страна на касатора-ищец договорно неизпълнение от страна на ответницата, т.е. – не е налице първият и основен елемент, и от двата релевирани по делото правопораждащи фактически състава – по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД (възприетата от съда квалификация) и по чл. 79, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД (поддържаното от касатора-ищец правно основание), което е достатъчно за отхвърлянето на иска, независимо от това, под коя от тези две материалноправни норми ще бъде подведен той, и без да е необходимо да се обсъждат останалите кумулативно необходими елементи на съответния фактически състав. Третият правен въпрос, формулиран от стана на касатора, не осъществява общата предпоставка (изискване) по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като е свързан с конкретната фактическа обстановка по правния спор по делото, поради което този въпрос не предполага даване на принципен отговор – с по-висока степен на абстрактност – относно тълкуването на приложими по делото правни норми. Така поставения от страна на касатора въпрос изисква правна преценка и обсъждане на събраните доказателства и на установяващите се от тях правнорелеватни факти по делото, която преценка няма отношение към допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК, а към разрешаването на правния спор по същество. Такава преценка не може да бъде извършвана във фазата на селектиране на касационната жалба в производството по чл. 288 от ГПК, тъй като, както вече беше посочено, основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни от основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Оплакванията и съображенията за неправилност на обжалвания съдебен акт, респ. – свързаните с тях доводи по съществото на правния спор по делото, дори когато са формулирани във въпросителна форма, както в случая, представляват, не материалноправни или процесуалноправни въпроси – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а могат да се квалифицират само като касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поради това, тези оплаквания, доводи и съображения не могат да бъдат обсъждани в настоящата фаза от касационното производство по чл. 288 от ГПК, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основания за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение