Определение № 1725 от 03.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 2808/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Б. К. от [населено място] - чрез адв. Л. И. - Т., против решение № 4909 от 21.08.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1260/2023 г. на Софийски градски съд, ІІ-е състав. С посоченото решение, след отмяна на решение № 11127 от 13.10.2022 г. по гр. д. № 34920/2022 г. на Софийски районен съд, са отхвърлени предявените от Д. Б. К. срещу „Обединена Българска Банка“ АД искове с правно основание чл.439 вр. чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че Д. К. не дължи на „Обединена Българска Банка“ АД сумите 12 769.53 лв. - главница по договор за предоставяне на потребителски кредит от 21.11.2011 г., ведно със законната лихва за периода от 21.11.2014 г. до изплащане на вземането, 482.58 лв. - договорна лихва за периода от 20.04.2013 г. до 20.11.2014 г., 845.71 лв. - наказателна лихва за периода от 20.04.2013 г. до 20.11.2014 г., и 1 009.41 лв. - разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 26.11.2014 г. по гр. д. № 64294/2014 г. по описа на Софийски районен съд и е образувано изпълнително дело № 20168410403895 по описа на ЧСИ Н. М. с рег. № 841 на КЧСИ, поради настъпила погасителна давност за принудителното им събиране. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно и за уважаване на предявените искове с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. Навеждат се оплаквания, че в резултат на несъобразяване с действителната фактическа обстановка по спора въззивният съд е направил необоснован извод, че срещу ищцата - касатор са извършени изпълнителни действия на 17.01.2018 г., годни да прекъснат погасителната давност за удовлетворяваните по принудителен ред вземания на ответника. Поддържат се твърдения и доводи, че молбата на взискателя от 17.01.2018 г. за налагане на запор върху трудово възнаграждение, с която въззивният съд е свързал прекъсването на давността, касае друг длъжник по делото - З. Л., и съгласно чл.125, ал.1 ЗЗД извършеното спрямо солидарния длъжник изпълнително действие не е довело до прекъсване на давността на основание чл.116, б.“в“ ЗЗД спрямо ищцата - касатор. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулирани са въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 1131/08.05.2024 г. по т. д. № 1912/2023 г., решение № 24/12.01.2024 г. по гр. д. № 4002/2023 г., решение № 93/17.05.2021 г. по гр. д. № 2766/2020 г. и решение № 97/10.07.2024 по т. д. № 318/2024 г., а именно: „ 1. В изпълнително производство, образувано против множество солидарни длъжници, предприемането на изпълнително действие спрямо имуществото на един от тях, предвид разпоредбата на чл.125 ЗЗД, годно ли е да прекъсне погасителната давност спрямо друг солидарен длъжник; 2. В изпълнително производство, образувано против множество солидарни длъжници при единство на престацията им, с предприемането на което и да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ прекъсва ли се давността по реда на чл.116, б.“в“ ЗЗД спрямо всеки един от солидарните длъжници или с оглед предписанието на чл.125 ЗЗД изпълнително действие, което е насочено към имуществено право на един солидарен длъжник, е годно да прекъсне давността по реда на чл.116, б.“в“ ЗДД само спрямо него; 3. Спирането и прекъсването на давността срещу един от солидарните длъжници има ли правно значение за останалите в изпълнителното производство; 4. Обикновени другари ли са солидарните длъжници в изпълнителния процес (като вид граждански процес), съответно техните действия и действията спрямо всеки един от тях могат ли да накърняват правната сфера (да вредят) на другия; 5. Липсата на изпълнителни действия по отношение на солидарен длъжник в изпълнителното производство води ли до изтичане на погасителната давност спрямо него; 6. Следва ли да се разграничават в изпълнителния процес с множество солидарни длъжници перемпцията и давността като различни правни институти, с различни правни последици“. Като основания за допускане на касационно обжалване се поддържат бланкетно чл.280, ал.1, т.3 ГПК - значение на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, и явна несправедливост на постановеното от въззивния съд решение. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Обединена Българска Банка“ АД със седалище в [населено място] - чрез адв. П. В., в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по чл.280 ГПК, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК против решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил, че с предявените от ищцата Д. Б. К. отрицателни установителни искове, квалифицирани с правно основание чл.439 вр. чл.124, ал.1 ГПК, се оспорва правото на ответника „Обединена Българска Банка“ АД за принудително изпълнение на вземания, за които е проведено заповедно производство и е издаден изпълнителен лист, по повод на който е образувано изп. д. № 20168410403895 по описа на ЧСИ Н. М. с рег. № 895. Относно началния момент и срока на погасителната давност въззивният съд се е позовал на практика на ВКС и е приел, че за отразените в заповедта за изпълнение парични вземания се прилага разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД - вземанията се погасяват с общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, която тече от датата на влизане в сила на заповедта. След преценка на доказателствата по делото въззвният съд е приел за установено от фактическа страна, че изпълнителното производство срещу ищцата е образувано на 12.04.2016 г. по молба на взискателя, с която е поискано извършване на конкретни изпълнителни действия. В хода на производството взискателят е отправил искане до съдебния изпълнител, обективирано в молба с вх. № 004452/10.01.2017 г., за налагане на запор върху вземания на длъжника за пенсия, а с последваща молба вх. № 005415/17.01.2018 г. е поискал налагане на запор върху вземания на длъжника за трудово възнаграждение. При така възприетите факти въззивният съд е направил извод, че последното изпълнително действие от категорията на тези, които прекъсват течението на давността според разясненията в т.10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е извършено на 17.01.2018 г.; В продължение на две години след датата 17.01.2018 г. не са искани от взискателя и не са предприемани от съдебния изпълнител други действия от кръга на посочените в т.10 на тълкувателното решение, поради което изпълнителното дело е прекратено по силата на закона на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, считано от 17.01.2018 г. Въззивният съд е изложил съображения, че поради различната правна природа на институтите на перемпцията и на погасителната давност прекратяването на изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК не е препятствало възможността на кредитора да иска принудително изпълнение, нито е засегнало приключилите вече изпълнителни способи, осъществени по време на висящността на изпълнителното дело. Съобразявайки приетия за установен факт, че последното извършено по изпълнителното дело изпълнително действие, което е прекъснало давността, е от датата 17.01.2018 г. и че от тази дата до предявяване на исковете на 29.06.2022 г. не са изминали пет години, съдът е заключил, че погасителната давност за вземанията на ответника към ищцата не е изтекла. В допълнение съдът е посочил, че давността не следва да се счита за изтекла и към датата на приключване на съдебното дирене във въззивното производство (чл.235, ал.3 ГПК), тъй като въз основа на обезпечителна заповед от 13.07.2022 г. с разпореждане от 21.07.2022 г. ЧСИ Н. М. е спрял изпълнителното дело на основание чл.432, ал.1 вр. чл.397, ал.1, т.3 ГПК и поради невъзможност взискателят да осъществява защита на признатите със заповедта за изпълнение вземания, от момента на спиране на изпълнителното дело е спряла да тече и предвидената в закона давност. В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съд се е произнесъл, че предявените отрицателни установителни искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени след отмяна на решението на първоинстанционния съд за тяхното уважаване. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните от ищцата - касатор основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение. Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства В т.1 от съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че значимият за изхода на делото правен въпрос трябва да е посочен от касатора, който е длъжен да обоснове и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК допълнителни предпоставки. Изрично е отречено правомощието на Върховния касационен съд да извежда и формулира служебно правния въпрос по чл.280, ал.1 ГПК от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК твърдения и обстоятелства, когато касаторът не е посочил такъв въпрос. Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване с позоваване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обсъждани от въззивния съд и постановеният с обжалваното решение правен резултат не е обусловен от тяхното разрешаване. В мотивите към решението не се сдържат констатации за участие на друг солидарен длъжник в образуваното срещу ищцата изпълнително дело и за предприемане на изпълнителни действия спрямо длъжник, различен от ищцата. След преценка на доказателствата въззивният съд е приел за установено, че в хода на изпълнителното дело са извършени изпълнителни действия, годни да прекъснат течението на погасителната давност за вземанията на ответника съгласно разясненията в т.10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС на датите 10.04.2017 г. и 17.01.2018 г. Изпълнителните действия са възприети от съда като такива, насочени срещу имущество на ищцата в качеството й на длъжник по изпълнителното дело, а не като действия на принудително изпълнение, предприети спрямо друг солидарен длъжник. Поставените в изложението въпроси кореспондират с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд неправилно е установил фактите по делото като е приел, че изпълнителното действие от 17.01.2018 г. е било насочено към имущество на ищцата в качеството й на длъжник по изпълнителното дело, а в действителност действието е предприето по отношение на имуществото на друг участващ в същото изпълнително дело солидарен длъжник. В стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд при осъществяване на решаващата си правораздавателна дейност. Поради това при селектиране на касационната жалба настоящият съдебен състав е лишен от правомощието да преценява дали въззивният съд е възприел правилно съдържанието на молбата от 17.01.2018 г., с която е поискано налагане на запор върху трудово възнаграждение на длъжника по изпълнителното дело, респ. дали е обоснован изводът, че с молбата е поискано налагане на запор върху трудово възнаграждение на ищцата. В зависимост от направения извод, че адресат и на двете извършени изпълнителни действия е била ищцата, въззивният съд не се е произнасял дали предприемането на изпълнително действие спрямо имуществото на един от солидарните длъжници в изпълнителното производство прекъсва погасителната давност спрямо друг участващ в производството солидарен длъжник, дали спирането/прекъсването на давността срещу един от солидарните длъжници в изпълнителното производство има правно значение за останалите солидарни длъжници в изпълнителното производство, дали липсата на изпълнителни действия по отношение на солидарен длъжник в изпълнителното производство води до изтичане на погасителната давност спрямо него и следва ли да се разграничават давността и перемпцията в изпълнителен процес с множество солидарни длъжници. Отхвърлянето на исковете е обусловено единствено от извода, че от датата на последното извършено спрямо ищцата - длъжник изпълнително действие (17.01.2018 г.) до датата на предявяване на исковете, а и до датата на приключване на съдебното дирене във въззивното производство, не е изтекла предвидената в чл.116, б.“в“ ЗЗД петгодишна погасителна давност. Поставените в изложението въпроси нямат значение за формирането на посочения решаващ правен извод на съда и поради това не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, а според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС служебното извеждане и формулиране на значимия за изхода на делото правен въпрос от състава на ВКС е недопустимо. Отсъствието на посочен от касатора правен въпрос с характеристиките по чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и е безпредметно да се обсъждат доводите в изложението за наличие на специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка, както и бланкетно заявената допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК ищцата - касатор е направила искане въззивното решение да се допусне до касационно обжалване поради това, че е „явно несправедливо“ по отношение на нея. Дори да се приеме, че явната несправедливост е релевирана във връзка с основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Въз основа на мотивите към решението не се установяват допуснати от въззивния съд тежки нарушения на материалния и/или на процесуалния закон, а също и грубо нарушаване на правилата на формалната логика при формиране на решаващите изводи на съда по съществото на правния спор. Поради отсъствието на констатация в мотивите за участие в изпълнителното дело на друг солидарен длъжник и за предприемане на действия на принудително изпълнение спрямо различни длъжници, изводът на въззивния съд, че адресат на изпълнителното действие от 17.01.2018 г. е била ищцата (а не друг солидарен длъжник по изпълнителното дело) не може да се квалифицира като явно необоснован и по повод на него да се допусне касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 1260/2023 г. на Софийски градски съд, ІІ „Е“ състав. Разноски за производството по чл.288 ГПК не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,