Определение № 958 от 17.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1897/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. К. Х. и касационна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ЕАД срещу решение № 157/19.04.2023 г. по в.гр.д. № 162/2023 г. на ОС - Плевен срещу различни негови части. Г. К. Х. обжалва въззивното решение в частта, с която след отмяна на решение № 377/03. 12. 2022 г. по гр. д. № 1439/ 2022 г. по описа на Районен съд – Червен бряг е признато за установено, основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК, че „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД притежава вземане към Г. К. Х. в размер на 14 285, 76 лв., представляващо неизплатена предсрочно изискуема главница за периода от 20. 08. 2018 г. до 20. 06. 2025 г. въз основа на Договор за потребителски кредит №PLUS – 15465914/ 17. 11. 2017 г., сключен между „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС“ ЕАД и Г. Х., ведно със законната лихва върху главницата считано от 27. 04. 2021 г. до окончателното й изплащане, „Агенция за събиране на вземания“ЕАД обжалва въззивното решение в частта, която като краен резултат е отхвърлен искът на дружеството срещу Г. К. Х. за признаване за установено, че последната дължи разликата над 14 285, 76 лв., до 23 380, 86 лв. (за сумата от 5 983, 70 лв. договорна лихва за периода от 20. 08. 2018 г. до 27. 04. 2021 г. и за сумата от 3 111, 40 лв. лихва за забава за периода от 21. 08. 2018 г. до 14. 09. 2021 г.). В касационните жалби и двете страни поддържат доводи недопустимост, евент. за неправилност на въззивното решение, както и за наличие на основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Като страните взаимно си оспорват касационните жалби. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е сключен потребителски договор за кредит, за което са приложи ми нормите на ЗПК. Въз основа на доказателствата по делото е счел, че е налице нищожност на договора за потребителски кредит на основание чл. 11, ал.1, т. 10 и т. 11 ЗПК, като в договора не е отразено как е формиран ГПР в размер на 19, 61%, какви точно са компонентите на ГПР, които са подробно посочени в чл. 19 ЗПК. Освен това е споделил извода на районния съд, че в месечните вноски са посочени размерът, падежът, оставащата главница, но не е отразен съставът на всяка една от месечните вноски – какво точно включва тази вноски и какво точно погасява длъжникът с изплащането на месечната вноска. Поради неспазване изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, ОС-Плевен е заключил на осн. чл.22 ЗПК, че договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочил е, че в този случай последиците от нищожността на договора за потребителски кредит са уредени в разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Посочената разпоредба според съда е специална по отношение на ЗЗД и в случая при потребителските договори е изрично уредена последицата от прогласяването на недействителността на този договор и се приема, че е дължима чистата стойност на кредита, която следва да бъде върната. Длъжникът следва да изплати само остатъка по дължимата главница без лихвите и останалите разходи по кредита. Позовал се е на допуснатата в първоинстанционното производство съдебно – счетоводна експертиза относно размера на непогасената главница - 14 285, 76 лв. и е приел, че това е дължимата от кредитополучателя сума по договора за потребителски кредит на основание чл. 23 вр. чл. 11, ал.1, т. 10 и т. 11 ЗПК. Съдът е приел, че следва законната лихва да бъде начислявана върху главницата считано от 27. 04. 2021 г., както е исковата претенция, тъй като липсва искане за начисляване на законна лихва от по- ранна дата, въпреки че такава е установена по делото. По касационната жалба на Г. Х.: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: Първата група въпроси от №1 до № 6 са идентични и се свеждат до обобщения въпрос за задълженията на въззивния съд обсъди всички доводи и доказателства на страните; втората група въпроси от № 7 до № 9 касае идентичността на предявения иск по чл.422 ГПК и претенцията по заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Въвежда допълнително основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното прешение с практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК: по т.д.№ 1880/2014г. на ВКС, I т.о, по т.д.№ 700/2011г. на ВКС, II т.о, по т.д.№ 325/2012г. на ВКС, II т.о и мн.др. Настоящият състав на ВКС намира следното: По първата група правни въпроси в цитираната от касатора съдебна практика и в служебно известната на съда задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965г., ТР №1/2000г. на ОСГК на ВКС е застъпено последователно становище, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 ГПК. С оглед наведените от касатора доводи за обосноваване на правните въпроси в случая ОС - Плевен не се е отклонил от тази практика. Въззивният съд е обсъдил предпоставките за възникване на вземане в полза на ищеца въз основа на соченото в исковата молба придобивно основание. С отговора на въззивната жалба Г. Х. не е въвеждала в предмета на спора възражения относно факти, имащи отношение към цесията и съобщаването й, така както ги е установил районният съд.Проблемът за предсрочната изискуемост не е релевантен, тъй като обуславящите изводи за дължимост на сумата са приетата нищожност на договора за потребителски кредит и приложението в този случай на чл.23 ЗПК. Втората група въпроси имат отношение към допустимостта на въззивното решение, с оглед на това, дали съдът се е произнесъл по искането, с което е бил сезиран предвид правното основание, на което е присъдено вземането. Налице е формирана практика на ВКС- решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021г. на ВКС, IV г.о., решение № 60186/28.11.2022 г. по т.д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т.о., че при установена в хода на исковото производство по чл.422 ГПК недействителност на договор за потребителски кредит съгласно чл.23 ЗПК предявеният иск следва да бъде уважен с постановяване дължимата на осн. чл.23 ЗПК чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл.55 ЗЗД. Въззивният съд е съобразил така цитираната практика и не е налице основание за допускане на касационно обжалване по тези въпроси. По касационната жалба на „Агенция за събиране на вземания“ЕАД: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя с обосноваване на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК следния правен въпроси: За да бъдат изпълнени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в частта относно посочване на взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР, достатъчно ли е те да бъдат единствено изброени или е необходимо в договора за кредит да е включена формулата от Приложение № 1 към ЗПК и в неа да са нанесени взетите предвид общи положения и допълнителни допускания от конкретния договор за кредит? ВКС намира, че от една страна въпросът не отговаря изцяло на произнасянето на въззивния съд, който не е излагал съображения за включване на коментираната от касатора формула, а обуславящите изводи са относно липсата на яснота въобще как е формиран ГПР при непосочване изобщо на компоненти. Не е изпълнено и соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото е налице практика на СЕС – решение по дело С-714/22, в което изрично е прието - т.55 и 56 от същото, че с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. С оглед на което СЕС отговаря, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Предвид липсата на основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на ПлОС. На всяка страна се дължат направените разноски по защита във връзка с подадения от нея писмен отговор – в полза на Г. Х. на основание чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед обема на представителна власт /пълномощно на л.71 по настоящето дело/ и фазата на приключване на касационното производство – 900лв., а в полза на ЕАД – 150 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение