Определение № 1890 от 04.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1482/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. М. Х. и И. М. Х., представлявани от адв. П. С., срещу решение № 237 от 01.03.2023г. по в.гр.д. № 2322/2022г. на САС, 14 състав, с което е потвърдено решение № 264074 от 18.06.2021г. по гр.д. № 12559/2020г. на СГС, ГО, I-1 състав в частта, с която касаторите са осъдени да заплатят на ЗК „Уника” АД по 20 000 лева, представляващи платено на отпаднало основание застрахователно обезщетение. Подадена е и насрещна касационна жалба от ЗК „Уника” АД срещу въззивното решение в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора против М. М. Х. и И. М. Х. искове за заплащане от всеки от тях на 16 771 лева, представляваща законна лихва за периода от 19.01.2008г. до 09.07.2015г., платени на отпаднало основание върху обезщетенията от 20 000 лева за неимуществени вреди, също платени на отпаднало основание.

Касаторите М. М. Х. и И. М. Х. поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърдят, че изводът на въззивния съд за наличие на хипотезата на чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД не съответства на спецификата на настоящия случай, тъй като претендираните суми са заплатени от ищеца не на основание невлязло в сила осъдително въззивно решение, както неправилно е прието, а доброволно за обезщетяване на неимуществени вреди от смърт на починал родител в полза на правоимащи лица – негови деца, размерът на които е определен от платеца преди влизане на съответното съдебно решение в сила. Намират, че погасяването на правото им на принудително изпълнение с постановеното от ВКС решение не означава, че е погасено материалното им право да получат адекватна обезвреда за смъртта на техния баща. Сочат, че застрахователят е можел да се възполза от предвидената в чл.282, ал.2 ГПК възможност, ако е намирал определеното от съда обезщетение за несправедливо, но не го сторил, а е заплатил доброволно паричните суми по техни сметки в рамките на образуваната щета. Считат, че единствено в хипотеза на извършено плащане в рамките на изпълнителен процес, какъвто не е налице в случая, застрахователят би могъл да претендира на основание чл.55 ЗЗД връщане на платеното от него. Поддържат, че дори и да се приеме, че плащането е извършено без основание, е налице хипотезата на чл.55, ал.2 ЗЗД, тъй като отговорността на застрахователя е функционално обусловена от тази на делинквента, който има не само законово, но и морално задължение да обезщети в пълна мяра страданията им. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК излагат доводи за наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК, като сочат следните материалноправни въпроси:

1. Недължимо ли е в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД доброволно извършено от застрахователя по банкова сметка на правоимащите лица плащане на обезщетение за неимуществени вреди в рамките на предявен срещу него пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ, ако плащането е извършено след постановяване на въззивното осъдително решение и в определения от въззивния съд размер, но преди постановяване на окончателното съдебно решение, с което въззивното решение е било отменено?

2. Налице ли е основание по смисъла на чл.55, ал.2 ЗЗД при плащане от застраховател на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в полза на правоимащи лица като изпълнение на нравствения дълг на делинквента, причинил смъртта на техния баща, направено в рамките на предявен иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ, но преди постановяване на окончателното съдебно решение, в което се решава спорът относно дължимия размер на обезщетението?

Касаторите твърдят, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. При условията на евентуалност поддържат, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно.

Ответникът по касация ЗК „Уника” АД не е подал отговор на касационната жалба. В насрещната си касационна жалба поддържа, че при обсъждане на фактическата обстановка въззивният съд неправилно е приел, че застрахователят претендира връщане на лихва върху изплатените по доброволен ред 60 000 лева въз основа на сключени с ответниците спогодби от 18.12.2009г. в размер на по 16 771 лева за периода 19.01.2008г. до 09.07.2015г. Сочи, че не е предявявал такава претенция, а претендира суми, които са били обект на производството и представляват законна лихва върху главниците от 20 000 лева, представляващи претендираните от него недължими вземания, за които е налице отхвърлителен диспозитив в решението на ВКС. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочената част на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Позовава се на ППВС № 1 от 28.05.1979г., според което, когато е извършено изпълнение въз основа на влязло в сила решение, което впоследствие е отменено по реда на чл.225 или 231 ГПК, връщането на даденото се основава на третия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД. Твърди, че в противоречие с тази практика въззивният съд е отхвърлил част от исковете, без да съобрази, че те касаят лихви върху главница, за която същият съд е преценил, че подлежи на връщане на отпаднало основание. Поддържа още, че въззивното решение в обжалваната от него част е и очевидно неправилно.

Касаторите – ответници М. М. Х. и И. М. Х. представят отговор, с който оспорват насрещната касационна жалба. Правят възражения за липса на основания за допускане на касационен контрол и излагат съображения за неоснователност на насрещната касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба и насрещната касациона жалба са редовни– подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283, респ. чл.287 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установени следните факти: 1/ на 18.12.2009г. е сключена спогодба между ищеца ЗК „Уника“ АД, от една страна, и ответниците М. М. Х. и И. М. Х., от друга страна, по силата на която застрахователното дружество е заплатило доброволно на всеки един по 60 000лв., представляващи обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди от смъртта на техния баща, настъпила при ПТП на 19.01.2008г.; 2/ с решение от 19.03.2013г. на СГС, ГО, 6 състав по гр.д. №4162/2012г. е осъдено ЗК „УНИКА“ АД да заплати на М. М. Х. и И. М. Х. сума от по 40 000 лв., допълнително обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени в резултат на загубата на баща им при посоченото ПТП, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сума от по 16 462,46 лв. лихва за забава върху изплатено вече обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата по 60 000 лв. за периода от 19.01.2008г. до 08.01.2010г.; 3/ с решение от 29.06.2015г. на САС, ГО, 4 състав по гр.д. № 57/2014г. е отменено решението на първоинстанционния съд в частта, в която съдът е присъдил обезщетение на М. М. Х. и И. М. Х. за неимуществени вреди за разликата над сумата от по 20 000 лв. до присъдения размер от по 40 000 лв., като решението за заплащане на сумата от по 16 462,46 лв. лихва за забава не е отменено; 4/ с решение № 144/14.11.2017г. на ВКС, ТК, I отделение по т.д.№ 1084/2016г. е отменено решението на САС в частта, с която е потвърдено решението на СГС за осъждане на ЗК „УНИКА“АД да заплати обезщетения за неимуществени вреди на М. М. Х. и И. М. Х. от по 20 000 лв. и исковете са отхвърлени като неоснователни. Въззивният съд е приел, че след постановяване на въззивното решение и без да е било образувано изпълнително дело, с платежно нареждане от 09.07.2015г. ищецът е превел доброволно по банковата сметка, посочена в спогодбите, на всеки от ответниците сумата от по 36 921лв. с посочено основание "гр.д.№ 4162 на СГС, 6 състав, гр.д.№ 57 на САС и щета 07410670126". Посочил е, че тази сума представлява присъденото с решение на САС обезщетение за неимуществени вреди от по 20 000 лв. за всеки и законна лихва от по 16 921 лв. за периода 19.01.2008г. до деня на зплащането - 09.07.2015г. Посочил е още, че с оглед изхода на спора ищецът е подал молба до ВКС за издаване на обратен изпълнителен лист по чл.245, ал.3 ГПК, позовавайки се на извършеното плащане по невлязлото в сила решение на въззивния съд, която молба е оставена без уважение с определение от 22.11.2018г. на ВКС, I т.о. по т.д. № 1084/2016г. с аргумента, че обратен изпълнителен лист може да бъде издаден само при извършено плащане като последица от проведено принудително изпълнение, т.е. след образувано изпълнително дело, каквото в случая изобщо не е имало.

Въззивният съд е приел за правилен крайния правен извод на СГС за основателност на предявения реституционен иск за сумите по 20 000 лева, претендирани от всеки ответник, доколкото ищецът е претендирал връщане на тези суми на основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД - поради отпадане с обратна сила на основанието за получаването им от ответника, съществувало към момента на тяхното доброволно плащане - невлязло в сила съдебно решение на въззивна инстанция въз основа на издаден изпълнителен лист, по който не е образувано изп. дело, което решение е отменено от ВКС, а исковете са отхвърлени като неоснователни. Въззивният съд е приел за осъществени елементите на третия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД при извършеното от ищеца цялостно плащане, и то доброволно, на суми, присъдени с въззивното решение, отменено от касационата инстанция, доколкото решението па последната не е нищожно и следователно формира СПН. Отбелязал е, че след като съдебното решение е отменено от ВКС, то с обратно действие се отменят и правата и задълженията, възникнали въз основа на него, а даденото подлежи на реституция. Взел е предвид, че с представените в първоинстанционното производство платежни нареждания ЗК „Уника” АД е доказала факта на плащане, като този факт не е бил спорен в хода на производството, и е достигнал до извод, че претендираните суми за главниците от по 20 000 лв. подлежат на връщане.

Въззивният съд е намерил за правно ирелевантен факта, че в случая няма образувано изп. производство, а сумите са платени доброволно от застрахователя, като е изтъкнал, че и в двете хипотези те са недължимо платени и подлежат на връщане. Посочил е, че несъществуването на изпълняемото право може да бъде установено и след приключване на изпълнителния процес, като в никакъв случай привидният кредитор не може да запази правата и затова той винаги дължи да върне всичко получено, тъй като то е получено без основание. Приел е, че по смисъла на на ТР № 4 от 11.03.2019 г. по тълк. дело № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС под привиден кредитор следва да се разбира лице, което няма изпълняемо право, без да е необходимо установяването на някаква негова недобросъвестност или злоупотреба с право, и поради това е намерил за неоснователно становището на ответниците, заявено пред въззивната инстанция. Посочил е, че аналогично привидните кредитори, дори ако не са имали качеството на взискатели, дължат връщане на платеното без основание или при отпаднало такова, доколкото в случая е неприложима разпоредбата на чл.245 ал.3 ГПК. Изтъкнал е, че в случая осъдителното въззивно решение е подлежало на принудително изпълнение съгласно чл.404, т.1 ГПК и изпълнителният лист, издаден от САС, е получен от представител на ищците, сега жалбоподатели на 15.07.2015г., като липсват данни да е образувано изпълнително производство. Намерил е, че стриктното тълкуване на законовата разпоредба налага извод, че изпълнителен лист в полза на длъжника срещу взискателя се издава само за сумите, които са платени в образувано изпълнително производство и са получени от взискателя, т.е. по този ред се предоставя защита на длъжника по изпълнението, която се реализира чрез връщане на сумите, които са му били отнети с помощта на държавната принуда, без да е необходимо успешното провеждане на осъдителния иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Посочил е, че плащането на кредитор по невлязло в сила съдебно решение не попада в хипотезата по чл.245, ал.3 ГПК. Поради това въззивният съд е приел, че застрахователят е заплатил на ищците, сега жалбоподатели, сумите от по 20 000 лв., присъдени с невлязлото в сила въззивно решение, които респективно подлежат на връщане.

По отношение на претенцията за лихвите от по 16 771 лв. въззивният съд е съобразил заключението на вещото лице, според което те са дължимо платени като законни лихви върху главниците от по 60 000 лв. /платени извънсъдебно и доброволно по двете спогодби/ за периода от датата на смъртта /ПТП/ до 08.01.2020г. /когато е първото плащане/. Поради това е приел, че тези суми не подлежат на реституция по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, тъй като не е отпаднало основанието - в тази част решението на СГС и САС не е отменено от ВКС т.е. същото е влязло в сила.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Формулираният от касатора първи материалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод. Не е налице обаче твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са изложени твърдения за неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито са посочени настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика, както и не е обоснована непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика. Следва да се посочи още, че отговорът на поставения въпрос следва от относимата правна норма на чл.55, ал.1, т.3 ЗЗД, която е ясна и по прилагането й е установена съдебна практика. В случая въззивният съд не се е отклонил от формираната трайна практика, като е съобразил, че ищецът е превел на ответниците претендираните суми с посочено основание невлязлото в сила въззивно решение, което по жалба на ищеца е било отменено от ВКС и исковете на ответниците за тези суми са били отхвърлени, и при тези факти е приел, че преведените от ищеца суми са явяват платени на отпаднало основание. По изложените съображения искането за допускане на касационно обжалване по формулирания първи материалноправен въпрос е неоснователно.

Вторият материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил изхода на делото. Във въззивното решение не са излагани съображения дали извършеното от ищеца доброволно плащане на присъдените с невлязло в сила осъдително въззивно решение суми осъществява хипотезата на чл.55, ал.2 ЗЗД – съзнателно изпълнение на нравстен дълг на делинквента. Поради това формулираният във връзка с приложението на чл.55, ал.2 ГПК материалноправен въпрос не може да обоснове допускане на касационен контрол.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната с касационната жалба част. Поради това на основание чл.287, ал.4 ГПК насрещната касационна жалба не следва да се разглежда.

При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение