Определение № 2973 от 04.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3314/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 3797 от 11.06.2025 г., подадена от Г. Я. Н. и С. Я. Н., чрез адвокат Г. К. от САК, срещу въззивно Решение № 99 от 07.05.2025 г. по в.гр.д.№ 160/2025 г. на Окръжен съд – Шумен.

Ответникът по касация П. И. Д. е депозирал отговор чрез адвокат С. З. от АК - В.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно.

Ответникът по касация „Проласа” ЕООД не е депозирал отговор на жалбата.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С въззивното решение е постановено следното:

обезсилено е Решение № 267 от 16.09.2024 г. по гр.д.№ 348/2023 г. на Районен съд - Нови Пазар в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. Я. Н. и С. Я. Н. срещу „Проласа” ЕООД - гр. Шумен иск с правно основание чл. 189, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 87 ЗЗД за плащане на сума в общ размер 6 094,60 лева, представляваща продажна цена и разноски по развален договор за продажба на недвижим имот от 03.11.2020 г., обективиран в нотариален акт № 196, том 2, дело № 327/2020 г. на нотариус рег.№ * на Нотариалната камара;

обезсилено е Решение № 267 от 16.09.2024 г. по гр.д.№ 348/2023 г. на Районен съд - Нови Пазар в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. Я. Н. и С. Я. Н. срещу „Проласа” ЕООД - гр. Шумен иск с правно основание чл. 189, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 82 ЗЗД за плащане на сума в общ размер 14 730 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на неизпълнение на задължение на продавач по развален договор за продажба на недвижим имот от 03.11.2020 г., обективиран в нотариален акт № 196, том 2, дело № 327/2020 г. на нотариус рег.№ * на Нотариалната камара;

прекратено е производството по предявените от Г. Я. Н. и С. Я. Н. срещу „Проласа” ЕООД - гр. Шумен искове с правно основание чл. 189, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 87 ЗЗД и чл. 189, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 82 ЗЗД поради недопустимост;

потвърдено е Решение № 267 от 16.09.2024 г. по гр.д.№ 348/2023 г. на Районен съд - Нови Пазар, допълнено с Решение № 29 от 04.02.2025 г., в частта, с която е уважен предявеният от П. И. Д. срещу Г. Я. Н. и С. Я. Н. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Г. Я. Н. и С. Я. Н. не са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], с адрес [населено място], обл. Ш., местност „Т.“, с площ 10 297 кв.м., трайно предназначение на територията – земеделска, начин на трайно ползване – нива, категория на земята – четвърта, както и в частта, с която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт № 148, том 2, рег.№ 3239, дело № 285/28.09.2020 г. на нотариус с рег.№ * на Нотариалната камара.

Въззъвният съд е установил от фактическа страна, че с Решение № 10109 от 10.04.1998 г. на Поземлена комисия гр. Каспичан в полза на Ж. П. Х. е възстановено правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ върху следния недвижим имот, находящ се в землището на [населено място], обл. Ш.: нива от 10,298 дка, от които 7,493 дка четвърта категория и 2,805 дка седма категория, местност „Т.”, имот № *. Понастоящем имотът представлява ПИ с идентификатор *** по КК на [населено място], с адрес [населено място], област Ш., местност „Т.”, с площ 10 297 кв.м., трайно предназначение на територията – земеделска, начин на трайно ползване – нива. Ж. П. Х. е починала на 22.11.2006 г., като оставила за наследници сина си П. И. Д. и съпруг И. Д. Х. (последният – починал в хода на делото и наследен от син П. И. Д.).

По делото са представени 5 бр. договори за наем на процесния недвижим имот, сключени в периода 2011 - 2016 г. между П. И. Д. и И. Д. Х. (от една страна) и „БГ агро земеделска компания” ЕООД, както и платежни документи, удостоверяващи плащането на уговорената наемна цена.

Въззивният съд е анализирал писмените доказателства, съставляващи част от нотариално дело № 285/2020 г. на нотариус рег.№ * на НК, което е образувано въз основа на молба, депозирана от В. Р. Б. за издаване на констативен нотариален акт въз основа на обстоятелствена проверка - за удостоверяване правото му на собственост върху три недвижими имота, находящи се в землището на [населено място], обл. Ш., включително и процесния. Съобразено е съдържанието на показанията, дадени пред нотариуса на 16.09.2020 г. от Ю. Ш. М., А. Ю. Ш. и С. Х. М.. Въз основа на извършената обстоятелствена проверка, с постановление по делото (недатирано) нотариусът е признал В. Б. за собственик на трите недвижими имота, представляващи земеделски земи, което е удостоверил със съставения нотариален акт № 148, том 2, рег.№ 3239, дело № 285 от 28.09.2020 г.

С нотариален акт № 150, том 2, рег.№ 3247, дело № 287/28.09.2020 г. В. Р. Б. е продал на „Проласа” ЕООД - гр. Шумен, представлявано от същото лице - В. Р. Б., пет недвижими имота, вкл. ПИ с идентификатор ***.

С нотариален акт № 196, том 2, рег.№ 3606, дело № 327 от 03.11.2020 г. на нотариус рег.№ * на НК, „Проласа” ЕООД - гр. Шумен продало на Г. Я. Н. (по време на брака му със С. Я. Н.) три недвижими имота, вкл. процесния.

По делото са представени договори за наем, сключени между Г. Н. (наемодател) и С. И. Н. (наемател) през 2021 г., 2022 г. и 2023 г. за отдаването за временно ползване на земеделски земи, включително и процесния.

В отговори на въпроси, поставени му по реда на чл. 176 ГПК, В. Б. е посочил, че не му било известно други лица да притежават правото на собственост върху имота, който фигурирал в негова документация, датираща от 1949 г.

Съгласно заключението по изготвената съдебно-оценителна експертиза, пазарната стойност на процесния недвижим имот възлиза на 20 730 лева.

Въззивният съд е анализирал показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд по искане на ищците свидетели Т. Д. и К. М., както и посоченият от ответника свидетел С. Н..

От правна страна на първо място са изложени съображения в подкрепа на извода за допустимостта на решението на РС, което е постановено след като ищецът И. Х. е починал след приключване на устните състезания.

По отношение на първоинстанционното решение в частта му, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 189, ал. 1, предл. 1-во вр. чл. 87 ЗЗД и чл. 189, ал. 1, предл. 1-во вр. чл. 82 ЗЗД е прието следното:

Тези искове са предявени от Г. и С. Н. срещу „Проласа” ЕООД, като и дружеството се явява ответник по делото съобразно титулната част и съдържанието на първоначалната искова молба. Районен съд - Нови Пазар уважил претенцията за разваляне на договора за продажба, сключен между тези лица, като в тази част решението е влязло в сила. По отношение на другите два иска ответниците Н. са предявил исковете срещу другия ответник – юридическо лице, именувайки го обратни. Прието е, на първо място, че в българския Граждански процесуален кодекс не е предвидена форма на обективно съединяване на искови претенции между страни, заемащи еднаква страна в процесуалното правоотношение. От друга страна, обратният иск е претенция, която депозира една от главните страни по делото срещу подпомагащата страна. Същият има за предмет регресното притезание на една от страните срещу подпомагащата страна. Прието е, че в настоящия случай, по делото не е налице отклонение от типичното развитие на съдебния исков процес чрез привличане или встъпване на подпомагаща страна. Разглеждане на претенции между ответниците по делото е недопустимо. Предвид това въззивният съд е приел, че в производството пред първоинстанционния съд не са били налице предпоставки за депозиране и разглеждане на обратни искове, поради което е намерил за недопустимо първоинстанционното решение в тези му обжалвани части.

Относно решението на РС в частта му, с която е уважил предявения отрицателен установителен иск е прието следното:

Ищците твърдят, че са собственици на същия въз основа на придобиването му въз основа на наследяване от наследодателката им Ж. П.. Основното възражение на Г. и С. Н. е, че за ищците липсва правен интерес от депозиране на отрицателен установителен иск. Въззивният съд е намерил възражението за неоснователно на основание постановките на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по т.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК. В конкретния случай обстоятелството, че първоначалният ответник В. Б. (спрямо когото производството е прекратено от РС-Нови Пазар и в тази част решението е влязло в сила) се снабдил с констативен нотариален акт, издаден въз основа на обстоятелствена проверка за имота, собственост на ищците, а впоследствие ответниците Г. и С. Н. са го закупили въз основа на договор за продажба, обосновава наличието на правен интерес по смисъла на чл. 124, ал. 1 от ГПК от съдебно отричане на правото на собственост на ответниците върху недвижимия имот, поради което депозираният установителен иск се явява допустим. Изводът на съда не се променя от събраните доказателства, от които е установено, че ответникът Н. сключвал през периода 2021-2023 г. договори за наем на процесния имот, тъй като владението не е елемент от фактите, обуславящи наличието на защитимо право за ищците, което същите са доказали чрез представените писмени доказателства и събраните гласни доказателства. Прието е още, че по делото не е доказано наличието на основания за придобиване на имота от Б. въз основа на изтекла придобивна давност в негова полза. Събраните в хода на нотариалното производство по нотариално дело № 285/2020 г. на нотариус рег.№ * на НК гласни доказателства не установяват по никакъв начин осъществявано владение от В. Б. върху процесия недвижим имот. В показанията си тримата свидетели, наемани от молителя да обработват негови земи сочат, че същият притежавал ниви в землището на [населено място], като по никакъв начин не индивидуализират същите по местност, площ, граници или други характеристики. Напротив, от събраните в хода на производството гласни доказателства е установено, че веднага след придобиването на имота по силата на извършена реституция, наследодателката на ищците, а впоследствие и те упражнявали фактическата власт върху земеделската земя чрез отдаването й за временно ползване на земеделски производители. Предвид изложеното за опровергани са счетени констатациите в издадения нотариален акт за собственост и е прието, че В. Б. не е придобивал право на собственост върху поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], обл. Ш.. Поради отреченото право на собственост на същия, то последващите сделки за продажба на имота не са произвели вещно-транслативно действие и ответниците Г. и С. Н. не са придобили правото на собственост върху обсъждания имот.

Ответниците Н. са направили възражение с правно основание чл. 17, ал. 2 ГПК, като са отправили искане по реда на косвения съдебен контрол съдът да се произнесе по валидността на Решение № 10109 от 10.04.1998 г. на Поземлена комисия гр. Каспичан, позовавайки се на неговата нищожност. Въззивният съд е изложил, че с разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ГПК законодателят е предвидил инцидентен съдебен контрол за валидност на индивидуален административен акт с гражданско-правни последици. В рамките на гражданско-правния спор следва да се извърши съдебен контрол, но само в насока на валидност на административния акт, като гражданският съд не дължи произнасяне с отделен диспозитив. Съгласно ТР № 2/1991 г. на ОСГК съдът може да контролира нищожността на акт на администрацията в случаите на т.нар. косвен съдебен контрол и с оглед на това да приеме съществуването или не на определено правоотношение, доколкото актът на администрацията има значение за разрешаване на гражданскоправния спор. В случая е прието, че прогласяването на нищожността на административния акт не би имало за последица възникването на право на собственост върху имота в полза на ответниците (предвид предмета на настоящия иск). В този смисъл, актът няма значение за разрешаване на спора и въззивният съд не дължи произнасяне по това възражение.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства;

2. Следва ли при предявен отрицателен установителен иск за собственост, когато титулът за собственост на ищеца е решение по ЗСПЗЗ и същия е оспорен от ответника, съдът да разпредели доказателствената тежест, и страната, на която тя е вменена, да проведе доказване; Кога такъв титул за собственост не следва да бъде зачетен;

3. Налице ли е задължение за съда за извършване на косвен съдебен контрол при предявен отрицателен установителен иск за собственост по отношение на административен акт /решение на ПК/, когато от същият акт ищецът черпи права, противопоставя го на ответника и последният е повдигнал искане за произнасяне по чл. 17, ал. 2 ГПК;

4. Допустим ли е за съвместно разглеждане регресен иск, предявен между страни, когато същите едновременно имат и процесуална легитимация на ответници по иск за собственост, предявен към тях от трето лице;

5. Какви следва да бъдат процесуалните действия на въззивния съд, ако същият констатира недопустимост на първоинстанционното решение – произнасяне с решение по регресния иск: да обезсили първоинстанционното решение в тази му част и прекрати производството по делото; да обезсили първоинстанционното решение в тази му част, да отдели материалите по делото и изпрати същите за образуване на ново дело в съответния компетентен съд.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както следва: въпрос № 1 – в противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 212 от 01.02.2012 г. по търг.д.№ 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 17 от 23.07.2014 г. по търг.д.№ 811/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 111 от 03.11.2015 г. по търг.д.№ 1544/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 136 от 06.11.2015 г. по търг.д.№ 2483/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., въпрос № 2 – в противоречие с ТР № 9/2012 г. по тълк.д.№ 9/2012 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 226 от 22.10.2013 г. по гр.д.№ 3513/2013 г. на ВКС, І г.о., Решение № 229 от 29.06.2017 г. по търг.д.№ 3550/2017 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 331 от 03.11.2011 г. по гр.д.№ 838/2010 г. на ВКС, І г.о., Решение № 143 от 23.06.2010 г. по гр.д.№ 449/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 228 от 17.10.2013 г. по гр.д.№ 2046/2013 г. на ВКС, І г.о., въпрос № 3 – в противоречие с Решение № 15 от 25.01.2011 г. по гр.д.№ 1302/2009 г. на ВКС, І г.о., Решение № 407 от 13.07.2010 г. по гр.д.№ 289/2009 г. на ВКС, І г.о., Решение № 24 от 07.03.2018 г. по гр.д.№ 1369/2017 г. на ВКС, ІІ г.о.

Относно четвърти и пети въпрос се твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта относно предявения отрицателен установителен иск за собственост.

Въпрос № 1 от изложението не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, разгледал е доводите и възраженията на страните. Мотивите му отразяват извършена правораздавателна дейност по съществото на спора. Несъгласието на касаторите с направените от въззивния съд фактически и правни изводи не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Във връзка с въпроси №№ 2 и 3 от изложението ВКС съобрази, че въззивният съд е приел, че по делото не е доказано осъществяване на фактическия състав на придобивната давност в полза на праводателя на ответниците, като са опровергани констатациите в издадения констативен нотариален акт за собственост, поради което последващите сделки за продажба на имота не са произвели вещно-транслативно действие и ответниците Г. и С. Н. не са придобили правото на собственост върху процесния имот. Произнасянето на въззивния съд е в съответствие с трайно установената практика на ВКС, вкл. задължителната такава, в която е прието, че когато делото е образувано по предявен отрицателен установителен иск за собственост, същото има за предмет правото на собственост на ответника. Въззивният съд е взел предвид всички обстоятелства, относими към така очертания предмет на делото, обсъдил е доказателствата, на които ответниците се позовават, за да обосноват твърдяните от тях права върху имота, съответно да отрекат правата на ищеца. Решаващият извод е, че не са осъществени юридическите факти, от които според ответниците е възникнало правото им на собственост, във връзка с който правни въпроси не са формулирани.

Наред с това от прочита на текста на касационната жалба, извън инкорпорираното в нея изложение на основанията по чл. 280 ГПК, следва констатацията, че касаторите не са заявили оплаквания по смисъла на чл. 281 ГПК срещу произнасянето на въззивния съд по приложението на чл. 17, ал. 2 ГПК. При това положение отговор на поставените в тази връзка въпроси няма да има обуславящо значение за крайния резултат от произнасянето по спора по отрицателния установителен иск, защото при произнасянето си с решение по реда на чл. 290 ГПК касационната инстанция е ограничена от оплакванията, заявени със жалбата. Съдържанието на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на обсъждане само във фазата по селектиране на жалбите - в закритото заседание, провеждано по реда на чл. 288 ГПК. Това изложение (дори когато е инкорпорирано в касационната жалба) обективира друго, различно от касационната жалба процесуално действие на страната-касатор и от неговото съдържание не могат да се извличат основанията, подлежащи на преценка съобразно чл. 290, ал. 2 ГПК. Поради това питанията под №№ 2 и 3 не обективират общо основание за допускане на обжалването.

Налице е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта относно предявените искове с правно основание чл. 189, ал. 1, предл. 1-во вр. чл. 87 ЗЗД и чл. 189, ал. 1, предл. 1-во вр. чл. 82 ЗЗД (всеки от които е с цена над прага от 5 000 лв. за допустимост на обжалването) по въпрос, обобщен от питанията под №№ 4 и 5 от настоящия състав на ВКС, съобразно правомощията, разяснени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, така: „Какви са правомощията на въззивния съд в случаите, когато прецени, че първоинстанционният съд се е произнесъл по искове, по отношение на които не са били предпоставките за приемане за съвместно разглеждане с първоначално предявения иск ?“ – в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради разрешаване на въпроса в противоречие с Определение № 33 от 31.01.2022 г. по ч.гр.д.№ 137/2022 на ВКС, ІІІ г.о. и Определение № 459 от 22.06.2012 г. по ч.гр.д.№ 367/2012 на ВКС, ІV г.о.

При допускане на обжалването страната – касатор дължи заплащането на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 416,49 лв., равностойна на 212,95 евро.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия