Определение № 1428 от 23.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4484/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на адвокат Е. С. А., преупълномощен от адвокат С. Е. А., особен представител на В. А. Т.- ответник в първоинстанционното производство по съдебна делба, срещу определение № 3884 от 27.03.2023 г. по в. ч. гр. д. № 3331/2023г. на Софийския градски съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 20075731/21.01.2023 г. по гр. д. № 14003/2021 г. на Софийския районен съд, с което е оставена без уважение молбата на адвокат А. за увеличаване на определения му размер на възнаграждение по чл. 47, ал. 6 ГПК. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно като незаконосъобразно и необосновано и иска то да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което първоинстанционното решение № 20071854 от 18.12.2022 г. по гр. дело № 14003/2021 г. на Софийския районен съд, бъде допълнено в частта за разноските, като ищецът „ЕЛЕКРА“ ЕООД, гр. Кърджали бъде осъден да заплати на адвокат С. А. възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред районния съд, в качеството му на особен представител на ответника, назначен на разноските на ищеца, в размер на още 10 025,85 лв. В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор от ответника по частната касационна жалба – „ЕЛЕКРА“ ЕООД, гр. Кърджали. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че с разпореждане № 20203456 от 27.10.2021 г. по гр. д. № 14003/2021 г. на СРС, в приложение на разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, адв. С. Е. А. е назначен като особен представител на ответника по делото - В. А. Т., на разноски на ищеца - „ЕЛЕКРА“ ЕООД, гр. Кърджали. Констатирано е, че с разпореждане № 20188976 от 23.09.2021 г. по делото, на ищеца е указано да представи доказателства за платен депозит за особен представител на ответника в размер на 1 039,15 лв. С протоколно определение от 08.11.2022 г., което съдебното заседание е било първо по втората фаза на извършване на съдебната делба, районният съд е определил и възнаграждение в размер на 1500 лв. за втора фаза на делбата. Посочено е, че с молба с вх. № 25078998 от 12.12.2022 г., препращаща към молба с вх. № 25072585 от 08.11.2022 г., подадени от адвокат С. Е. А., е заявено, че определено от съда възнаграждение в качеството му на особен представител на ответника, е силно занижено, като последното е изчислено в нарушение на материалния закон и е поискано съдът да увеличи определеното възнаграждение за особен представител по делото в съответствие с Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като за целта при изчисляването му се вземе предвид пазарната оценка на процесния имот, а от там и интересът на представляваната от адвоката страна. Посочено е, че съгласно приетото по делото заключение по съдебно- техническата експертиза, стойността на делбения дял на съделителката В. А. Т. от процесния недвижим имот е в размер на 197 875 лева. За да потвърди първоинстанционното определение, с което молбата на особения представител е оставена без уважение, въззивният съд е приел, че представителството по чл. 47, ал. 6 от ГПК е на лица, чийто адрес е известен, но те не са намерени на него като законът презумира, че ответникът с известен адрес, който не може да бъде намерен и не се намери лице, което да получи съобщението, е редовно призован. С оглед достъп до правосъдие и обезпечаване равенството на страните в процеса, законът е дал възможност в този случай страната да се представлява от адвокат на първоначални разноски на ищеца. Посочено е, че разрешението по чл. 47, ал. 6 от ГПК е привременно - назначава се особен представител, за да може да се развива съдебното производство в отсъствие на ответника. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 47, ал. 6, изр. 2 от ГПК /съобразно действащата към момента на произнасяне редакция/, съгласно която е дадена възможност да се определи възнаграждение на особения представител и под установения минимален размер съгласно НМРАВ, при съобразяване на правната и фактическа сложност на делото. Въззивният съд е приел, че процесното гр. д. № 14003/2021 г. на Софийския районен съд, не се отличава с особена правна и фактическа сложност, поради което обосновано и логично е да се приложи правилото на чл. 47, ал. 6, изр. 2-ро ГПК за определяне на намален размер на хонорара. Изложени са мотиви, че действително съгласно чл. 7, ал. 4 НМРАВ за процесуално представителство, защита и съдействие по дела за делба възнаграждението се определя съобразно интереса на представляваната страна според правилата на ал. 2, но не по-малко от 1500 лв. за всяка фаза. Посочено е, че към момента на определяне на възнаграждението за първата фаза - 27.10.2021 г. в действалата тогава редакция на чл. 7, ал. 4 НМРАВ минималният размер е бил 600 лева за всяка фаза, поради което е прието, че определеният размер от 1 039,15 лв. напълно съответства на чл. 7, ал. 4 от НМРАВ. Към момента на определяне на възнаграждението на особения представител за втората фаза - 08.11.2022 г., е било влязло в сила изменението на чл. 7, ал. 4 от НМРАВ, което е съобразено от районния съд и за това е определено възнаграждение в размер на 1 500 лева. Изложени са мотиви, че в разглеждания случай определянето на възнаграждение на особения представител съобразно интереса на представляваната страна според правилата на чл. 7, ал. 2, т. 5 НМРАВ, както желае частният жалбоподател, би довело до явно несправедлив за страните по делото резултат като сумата от 12 565 лв. е можело да се претендира, ако адвокат А. е упълномощен от В. А. Т. да я представлява по делото и последната му е заплатила такъв размер на адвокатско възнаграждение. Прието е, че съгласно чл. 7, ал. 4 НМРАВ, независимо от размера, определен съобразно интереса на представляваната страна според правилата на ал. 2, минималният размер е 1500 лева за всяка фаза от делбата като възнаграждения над този размер могат да се договорят и присъждат от съда в случаите, когато става въпрос за договорно процесуално представителство, какъвто разглежданият случай не е. В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът не е формулирал правен въпрос, който да е от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно определение. Поддържа се, че същото е постановено в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълкувателно дело № 6 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС и определение № 25 от 07.02.2020 г. по ч. гр. дело № 167/2020 г., на ВКС, І г.о. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е обусловено от посочване от страна на касатора /частния жалбоподател/ на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната частна жалба до разглеждане в случая не са налице. В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допускано, доколкото в приложеното към частната касационна жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК от значение за изхода на делото и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет, а формулираният такъв е неясен. Съгласно дадените разяснения по тълкуването и приложението на закона с ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от оплакванията му в касационната частна жалба, а разполага с възможността единствено въз основа обстоятелствената част на изложението да конкретизира, уточни и квалифицира посочения от касатора въпрос. Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по спора, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се обсъждат допълнителните основания за това. На следващо място следва да се посочи, че липсва противоречие между произнасянето на въззивния съд с обжалваното определение и практиката на ВКС, включително и цитираната такава от касатора. Посоченото определение № 25 от 07.02.2020 г. по ч.гр.д. № 167/2020 г. на ВКС, І г.о. дава отговор на поставения по делото въпрос, че дължимият се размер възнаграждение на особен представител в делбено производство е именно този по чл.7, ал.4 от НМРАВ, сега НВАР. Именно до този извод е достигнал и въззивният съд в обжалваното определение. След постановяването на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е постановено решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, също задължително за съдилищата съгласно чл. 633 от ГПК, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/9.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, не е обвързваща съдилищата при определяне размера на адвокатските възнаграждения. Посочените размери на адвокатските възнаграждения съгласно тази Наредба могат да служат единствено като ориентир, но за определяне на размера на дължимото се възнаграждение за адвокатска защита съдът следва да изхожда от други критерии, а именно видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа, и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, § 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/9.07.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, включително и когато се касае за заварени договори, както и при определяне на размера на адвокатските възнаграждения от съда. С оглед изложеното съдебният състав приема, че т.6 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се тълкува съобразно дадените разяснения от СЕС с посоченото решение от 25. 01.2024 г. и определените в Наредбата за ВАР минимални размери на адвокатските възнаграждения не са обвързащи за съда при извършване на преценката му по чл. 47, ал. 6 от ГПК като възнаграждението подлежи на преценка с оглед вида на спора, интереса и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В обжалвания съдебен акт, въззивният съд е отчел именно тези критерии и е формирал извод за размера на дължимото на особения представител възнаграждение въз основа на тях, поради което следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение