Определение № 3301 от 24.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3617/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 154 от 08.07.2024г. по гр.д. № 222/2024г. на Окръжен съд-Шумен, с което е отменено първоинстанционното решение на Районен съд-Нови Пазар по гр. д. № 1337/2023г. и е постановено отхвърляне на предявения от Е. Н. И. и Р. В. И. срещу Община Нови пазар установителен иск за собственост на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], обл. Ш., находящ се на [улица], с площ от 696 кв.м., с трайно предназначение на територията - урбанизирана, с начин на трайно ползване - ниско застрояване. Касационната жалба е подадена от ищците Е. И. и Р. И. чрез адвокат М. М.. Поддържа се неправилност на решението. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд по въпросите: 1/ следва ли презумпцията по чл. 69 ЗС да се счита оборена, ако лицето, упражняващо фактическа власт е променило намерението си е започнало да държи същия за себе си, довеждайки тази промяна в намерението до знанието на собственика; 2/ налице ли е скритост на владението, ако лицето упражняващо фактическа власт за собственика, е променило и афиширало открито и явно намерението си да държи за себе си, довеждайки това до знанието на собственика. Сочи се и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК поради липса на практика по въпросите: 1/ представляват ли държане по смисъла на чл. 68, ал.2 ЗС фактически състояния, при които се упражнява фактическа власт, след като на собственика е заявено явно, открито и несъмнено намерение за своене - в случая чрез подаване на данъчна декларация за имота пред ответника; 2/ представляват ли държане за другиго по смисъла на чл. 69 ЗС същите тези действия; 3/ следва ли да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС когато е установено, че от държане на правно основание, фактическата власт е започнала да се упражнява с промяна в субективното намерение, а именно намерение за своене на същата, което е заявено пред собственика с подаване на данъчна декларация; 4/ налице ли е установена по скрит начин фактическа власт когато намерението за своене е доведено до знанието на собственика на вещта чрез входиране на данъчна декларация в деловодството му. Ответникът по касационната жалба Община Нови пазар взема становище за недопускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявен е установителен иск за собственост от Е. Н. И. и Р. В. И. срещу Община Нови пазар по отношение на поземлен имот в [населено място], върху който имот на ищците е било отстъпено право на строеж от върху държавна земя през 1990г., което право не е реализирано. Владението върху имота продължило с намерение за своене. Поддържаното от ищците придобивно основание е давностно владение, започнало от 01.06.1996г. когато влиза в сила Закона за общинската собственост и изтекло към 08.03.2022г., откогато е отпаднало действието на мораториума в §1 ЗД ЗС. Установено е, че с договор за отстъпено право на строеж върху държавна земя от 13.06.1990г. на Р. И. е предоставено правото на строеж върху държавно дворно място в [населено място], парцел * в кв. 21а, целият от 680 кв.м. По КККР имотът представлява имот с идентификатор *** на [улица], с площ от 696 кв.м. Правото на строеж не е реализирано от ищците в законовия петгодишен срок. Със Заповед от 23.06.1995г. на Кмета на Община Нови пазар на основание чл.67, ал.2 ЗС /отм. ДВ бр. 33 от 1996 г./ правото на строеж е било отнето. Няма данни ищците да са уведомени за тази заповед. На 28.09.2006 г. за имота е съставен акт за частна общинска собственост на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОбС и §42 ПРЗ ЗИД ЗОбС. Разпитаният свидетел, брат на ищцата, установява, че ищците са ползвали процесния имот, като са го обработвали, а през есента на 1995г. по молба на ищцата тя била приета от кмета, който я успокоил и й казал да продължава да работи мястото си и да го чувства като свое. През 1998г. били повикани в Общината да попълнят декларации и въз основа на тях започнали да плащат данък, който бил за смет, тъй като мястото не е застроено. Представена е данъчна декларация по чл. 26 ЗМДТ, подадена на 27.03.1998г. от Е. И. до Община Нови Пазар, в която той и съпругата му са декларирали като собствен процесния имот. Представени са и доказателства за заплащан данък за него. Въззивният съд е намерил предявения иск за неоснователен. Приел е, че до приемането на ЗОбС през 1996г. процесният имот е бил държавна собственост, а след това на основание § 42 от ПЗР на ЗИД ЗОбС е станал общинска собственост. Придобиване по давност на вещ - държавна или общинска собственост не е било възможно поради забраната на чл. 86 ЗС в редакцията до 1996 г. Такава възможност е въведена след изменението на чл.86 ЗС с ДВ бр.33/1996г. в сила от 01.06.1996г., и с приемане на Закона за държавната собственост и Закона за общинската собственост, от който момент би могла да започне да тече давност за имоти частна собственост на държавата или общината. Течението на давностния срок е спряно с §1, ал.1 ЗД ЗС, считано от 31.05.2006г. до 08.03.2022 г. когато влиза в сила решението на Конституционния съд по к.д. № 16/2021г., с което разпоредбата е обявена за противоконституционна.С оглед на това не е налице необходимия според закона срок за придобиване по давност. На второ място съдът е посочил, че според чл. 64 ЗС собственикът на постройката, в чиято полза е учредено право на строеж, може да ползва земята, върху която е изградена постройката, доколкото това е необходимо за използването й по предназначение. Правото на ползване на държавен /общински/ парцел от страна на лицето, в чиято полза е учредена суперфиция, произтича от отстъпеното право на строеж и се разпростира в рамките на целия урегулирания парцел - чл. 15, ал. 3 ЗС, чл.105, ал. 1 НДИ (отм.), респ. чл. 130, ал. 4 ЗТСУ (отм.). В случая фактическата власт върху имота е била предоставена на ищците с оглед учреденото им право на строеж. Обстоятелството, че такъв строеж не е реализиран, не променя правното основание, на което ищците са започнали да държат вещта. Тук съдът е посочил, че владението, като елемент от фактическия състав на придобивната давност трябва да е непрекъснато, спокойно (да не е установено и поддържано с насилие), явно (да не е установено и поддържано по скрит начин) и несъмнено (да се установи, че действително се упражнява фактическа власт с намерение за своене). Действията по упражняване на фактическа власт следва да разкриват намерението за своене по начин, че то да може да стане достояние на заинтересованите лица, като се отчита предназначението на имота и действията чрез които е осъществявана фактическата власт, т.е. дали последните имат постоянен или сезонен характер. Ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването й (допускане от собственика), презумпцията на чл. 69 ЗС се счита оборена. Така че, ако собственикът на недвижим имот предостави ползването му на трето лице, упражняваната от последното фактическа власт представлява държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС. За да се трансформира така установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави тази промяна на собственика. В тежест на този, който се позовава на придобивната давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. Презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. Съдът е посочил, че по аналогична хипотеза като настоящата Върховният касационен съд е приел в Определение № 60270 от 21.06.2021 г. по гр.д. № 1476/2021г. на I г. о., че презумпцията по чл.69 ЗС е оборена когато суперфициарен собственик упражнява фактическа власт върху незастроената част от терена, доколкото правното основание за упражняването на такава фактическа власт е изрично предвидено в чл. 64 ЗС. Съдът е приел, че подаването на данъчна декларация до общината не установява преобразуване на намерението и демонстрирането му на действителния собственик, тъй като в нея не се сочи правно основание на придобиване на собственост и тя се подава само с оглед облагане на ползвателите с местни данъци и такси, каквито безспорно се дължат от ползващите имота лица. Ищците са ползвали първоначално имота с оглед на учреденото им право на строеж и са продължили да го ползват по същия начин без противопоставяне на собственика и след погасяване на правото на строеж. За да може да започне да тече придобивна давност е необходимо да се докаже началния момент на узнаване от ответника на промяната на намерението на ищците. Такова в случая не е доказано. По-нататък съдът е коментирал, че в случая не е налице хипотеза на обективна невъзможност за манифестиране на промяната в намерението, нито такава, при която не се изисква демонстриране на завладяването. Позовал се е на мотивите на Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК на ВКС. Когато фактическата власт е придобита като държане, то ползването на имота по предназначение, събирането на плодове не представляват отричане правата на собственика. Ищците не са установили нито осъществявано владение, нито демонстрирана по отношение на действителния собственик промяна в намерението, което да отрича правата на собственика. Поради това съдът е счел, че установеното държане на имота не е годно да породи последиците на придобивната давност. Затова е отхвърлил иска. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира следното: По първия въпрос: дали презумпцията по чл. 69 ЗС да се счита оборена, ако лицето, упражняващо фактическа власт, е променило намерението си и е започнало да държи същия за себе си, довеждайки тази промяна в намерението до знанието на собственика, се сочи противоречие с Решение № 483 от 11.12.2012г. по гр.д. № 493/2012г. на І г.о. Това е същото решение, на което се е позовал и въззивния съд в мотивите си. Въпросът, както е формулиран, не кореспондира с приетото от съда, а с твърденията на ищците. Съдът е приел, че фактическата власт е установена като държане и промяна в намерението и завладяване за себе си не е доказано. Поради това въпросът не е релевантен. Вторият въпрос от първата група е за това дали е скрито владението, ако лицето, упражняващо фактическа власт за собственика, е променило и афиширало открито и явно намерението си да държи за себе си, довеждайки това до знанието на собственика. Сочи се противоречие с Решение № 115 от 28.10.2016г. по гр.д. № 977/2016г. на ІІ г.о. Това решение също е цитирано в мотивите на въззивния съд. То е израз на приетото в Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК и на трайната практика, изискваща превръщането на държането във владение да бъде доказана с действия на държателя, с които открито демонстрира новото си намерение спрямо собственика, за да може последният да се защити. В случая съдът е счел, че именно такава промяна, преобръщане на държането във владение, не е доказана и поради това е отхвърлил иска. Обжалваният акт съответства на тази практика, а не й противоречи. Четирите въпроса, спрямо които се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК поради недостатъчна практика на Върховния касационен съд, се отнасят до значението на подадената от ищците данъчна декларация за заплащане на данък върху имота и конкретно дали посредством нея е демонстрирана промяна в намерението на упражняващите фактическа власт и преобръщането държането във владение. Съдът е изложил конкретни мотиви защо на декларацията не може да бъде отдадено такова значение. Тези мотиви съответстват на практиката на Върховния касационен съд, според която декларирането на имота и заплащането на данъци за него нямат самостоятелно и решаващо значение при преценката дали върху един имот се упражнява давностно владение. Тази практика обаче е формирана по спорове за придобиване по давност на имоти частна собственост, а не на общинска такава. Така че, действително липсва практика по случай като настоящия когато се упражнява давностно владение срещу община - дали подаването на данъчна декларация за облагане на владелеца с данък върху недвижимите имоти, представлява манифестиране на намерението за своене пред общината като собственик на имота. По този въпрос не могат да бъдат споделени мотивите на въззивния съд, че декларацията се подава в изпълнение на законово задължение и от нея не е ясно от какво правно основание произтичат правата на декларатора върху имота. Видно е от съдържанието на представената декларация от 27.03.1998г., че тя е подадена от Е. и Р. И. като собственици на процесния имот, а не като негови ползватели. Поради това би могло да се счита, че подаването на тази декларация пред собственика на имота представлява изява на намерението за своене и тогава е поставено началото на владението. Независимо от това, касационно обжалване по посочените въпроси не следва да се допуска, тъй като тези аргументи на съда, не са единствените, определящи изхода на спора. Съдът на първо място е приел, че в полза на ищците не е изтекъл предвиденият в закона десетгодишен срок на владение, а съображенията за липса на субективния елемент на владението са допълващи. Затова, дори да се приеме, че осъществяваната от ищците фактическа власт има характеристиките на владение, то искът не може да бъде уважен. По констатацията на съда, че не е изтекъл давностния срок е необходимо да бъде допълнено следното: Началото на давностния срок не може да бъде броено от 01.06.1996г., както считат ищците и както са приели първоинстанционния и въззивния съд. С нормата на чл. 7 ЗОбС в сила от 01.06.1996г. е въведена забрана за придобиване по давност на имоти публична и частна общинска собственост. С изменението на ЗОбС в ДВ бр. 96 от 05.11.1999г. е въведена забрана за придобиване по давност само на имоти публична общинска собственост. Така че, едва от влизането на това изменение в сила на 09.11.1999г., започва да тече придобивна давност за имоти частна общинска собственост, какъвто е процесния. Считано от 01.06.2006 г. с §1 от ЗД ЗС е спряно течението на давността, което спиране отпада от 08.03.2022г. с обявяване на текста за противоконституционен с решение № 3 от 24.02.2022г. на Конституционния съд по к. д. № 16/2021г. От 09.11.1999г. до приемане на мораториума на 01.06.2006г. са изтекли 6 години и 7 месеца (без девет дни). Предвид обявената противоконституционност и на §2 ЗД ЗС, то придобивна давност е текла и в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г., т.е. за 19 дни. От 08.03.2022г. (когато влиза в сила решението на КС) няма пречка за течението на давността. Към тази дата, която ищците сочат като дата на придобиване собствеността, а и към предявяване на иска на 21.12.2023г., необходимият десетгодишен срок не е изтекъл. Поради изложеното допускането на касационно обжалване следва да бъде отказано. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.