Определение № 2481 от 21.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2819/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Г. М. С., чрез пълномощника ѝ адв. С. В., срещу определение № 7218 от 13.06.2023 г. по въззивно ч. гр. д. № 6246/2023 г. на Софийския градски съд.

С оспорвания съдебен акт е оставена без уважение жалбата на касаторката против определението от 26.04.2023 г. по гр. д. № 14930/2023 г. на Софийския районен съд за прекратяване на производството и изпращането му по подсъдност на Районен съд – Попово.

Според констатациите на въззивния съдебен състав, производството пред районния съд е образувано по искова молба на Г. М. С. срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД и „ЕОС Матрикс“ ЕООД с искане да се приеме за установено по отношение на ответниците, на основание чл. 439 ГПК, че вземането по изпълнителен лист от 07.06.2013 г. по ч. гр. д. № 564/2013 г. на Районен съд – Троян в общ размер на 16 104,52 лева не съществува спрямо Г. М. С.. Вземанията произтичат от заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, издадени в полза на „Банка ДСК“ ЕАД по ч. гр. д. № 564/2013 г. на Районен съд - Троян, във връзка с неизпълнение на парични задължения на ищцата по договор за кредит от 09.10.2012 г.

При този предмет на производството въззивната инстанция приема за правилен извода на районния съд, че ищцата има качеството „потребител“ по смисъла на чл. 113 ГПК, независимо от прехвърлянето на вземанията по договора за кредит чрез цесия в полза на ответниците. Доколкото твърдените от ищцата новонастъпили правопогасяващи факти по чл. 439 ГПК – изтичане на предвидената давност, са по отношение вземането на взискателя, за което е издадено изпълнителното основание и което е предмет на изпълнителното производство, то именно това е от значение за определяне качеството „потребител“ на физическото лице. Съгласно чл. 119, ал. 3 ГПК /Нова – ДВ, бр. 65 от 2018 г./ възражение за неподсъдност на делото по чл. 113 ГПК може да се повдига и служебно от съда до приключване на първото по делото заседание, а в случая това е направено на по-ранен етап. С тези мотиви Софийският градски съд е достигнал до извода, че първоинстанционното определение е правилно и законосъобразно, а подадената срещу него жалба следва да се остави без уважение като неоснователна.

В жалбата процесуалният представител на ищцата поддържа становище за наличието на противоречива практика на съдилищата по приложението на чл. 113 ГПК, която счита, че не е уеднаквена по тълкувателен път. В тази връзка цитира редица съдебни актове на окръжните и апелативни съдилища в страната. Застъпва тезата, че съдът не разполага с правото да повдига служебно въпроса за подсъдността в хипотезата на чл. 113 ГПК, а освен това търсената защита по иск с правно основание чл. 439 ГПК и тази, свързана със защита правата на потребителя, била различна – в случая не се касаело до потребителски спор. Изложените аргументи обосновавали допускане на обжалваното определение до касационен контрол в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК при формулирани въпроси:

1. „В правомощията на Съда, свързани с провеждането на принципа на служебното начало по смисъла на чл. 7 ГПК, ли е определяне на подсъдността по реда на чл. 113 ГПК или Същият е ограничен от принципа на диспозитивното начало, инкорпориран в чл. 6, ал. 2 ГПК, когато ищецът е предявил искова претенция по чл. 439 ГПК, търсейки защита, че изпълняемо право – вземането по изпълнителен лист е погасено по давност, поради факти и обстоятелства, настъпили след издаването на изпълнителния лист във висящо изпълнително производство?“;

2. „В кой момент от съдебното производство Съдът е в правомощията си по чл. 119, ал. 3 ГПК? И в условията на кумулативност ли е разписана нормата на чл. 119, ал. 3 ГПК, като Съдът задължен и с оглед чл. 6, ал. 2 ГПК да се запознае със становището на ответника и неговите възражения или служебното начало дерогира диспозитивното? В кой ред и длъжен ли е Съдът, след като е достигнал до преценка за приложима местна подсъдност, различна от тази, предпочетена от ищеца, в хипотезата – без изрично негово становище в тази насока, да даде указания на същия за отстраняване на нередовност в този смисъл?“;

3. „Подсъдността по чл. 113 ГПК изборна ли е или към нея Съдът е в правомощията си да приложи служебното начало в неговия тесен смисъл, дерогирайки диспозитивното начало?“;

4. „Ищецът по иск с правно основание чл. 439 ГПК „потребител“ ли е по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП?“;

5. „Какви са пределите на термина „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП с оглед приложимостта му спрямо предмета на търсената съдебна защита във връзка с релевантното в случая основание, на което е възникнало оспорваното вземане или в превес е оспорването на изпълнението, образувано въз основа на издаденото изпълнително основание за дължимост на парични вземания, въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение?“;

6. „Процесуалната правна защита по иск с правно основание чл. 439 ГПК /вр. чл. 124, ал. 1 ГПК/ императивно ли е обвързана от правата на ищеца, уредени в ЗЗП?“;

7. „Коя е местната подсъдност по иск с правно основание чл. 439 ГПК /вр. чл. 124, ал. 1 ГПК/ и как се определя тя?“;

8. „Постановяването на Тълкувателно решение № 3 от 23.02.2022 г. по тълк. дело № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС ползва ли се с обратна сила и мотивите на същото, вкл. и по тълкуването на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, релевантни ли са към правоотношения и към факти и обстоятелства – последните, настъпили преди датата на постановяването му?“.

След преценка, настоящият съдебен състав на ВКС, III г. о., намира жалбата за процесуално допустима, като редовна и подадена срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд / т. 9в на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/, същевременно подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирана страна.

Изложените от касатора съображения не обосновават предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на оспорвания съдебен акт до касационно обжалване.

За изхода на конкретно повдигнатия процесуален спор в случая е от значение разрешаването на въпросите за вида на установената в чл. 113 ГПК подсъдност и обхвата на правомощията на първоинстанционния съд по чл. 119, ал. 3 ГПК, в новата им редакция от ДВ, бр. 65 от 2018 год., съответно относно характера на производствата по чл. 439 ГПК, образувани по искови молби на длъжници, чиито задължения произлизат от договор за банков кредит.

Съпоставката на посочените разпоредби с текста им преди измененията на ГПК от 2018 г. не оставя съмнение, че в действащата редакция процесуалният закон установява императивно местно компетентните съдилища по исковете на и срещу потребители. Както е посочено в самите мотиви към предложението на ВСС за приемане на посочените законодателни изменения, „с предвиждането на задължителна подсъдност по постоянен адрес/седалище на потребителя или доставяне на потребителската услуга би се гарантирало ограничаване на разходите на икономически по-слабия субект в спорното правоотношение“, както и „би довело до по-равномерно разпределение на делата между съдилищата в страната“. Новата редакция на чл. 119, ал. 3 ГПК е ясна и недвусмислено сочи, че възражение за неподсъдност на делото по чл. 113 може да бъде повдигнато и служебно от съда до приключване на първото по делото заседание. Установеното правомощие кореспондира напълно и е логично обосновано с оглед целта на извършените законодателни изменения.

При анализ на практиката на ВКС не се установява приложение на посочените разпоредби в различен смисъл от посочения във въззивното определение. Така например – определение № 60386 от 01.11.2021 г. по ч. т. д. № 1997/2021 г., ІІ т. о. съгласно което разпоредбата на чл. 119, ал. 2 и ал. 3 ГПК /ДВ, бр. 65 от 2018 год./ установява задължение за съда да следи служебно за спазване на установената местна подсъдност по чл. 108, ал. 2, чл. 113 и чл. 115, ал. 2 ГПК и той може да повдига служебно този въпрос до приключване на първото по делото заседание в първата инстанция. Възражение за неподсъдност на спора от страна на ответника е необходимо единствено за останалите случаи, извън предвидените в тази разпоредба. Съдът е длъжен да предостави възможност на ищеца да направи избор само в хипотеза, в която законът предвижда алтернативни възможности за подсъдност, като например в случая на чл. 115, ал. 2 ГПК /определение № 248 от 01.06.2021 г. по ч. т. д. № 923/2021 г., ІІ т. о./. Установената подсъдност за потребителите има изричен и императивен характер – по настоящия адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес – по постоянния /в този смисъл и определение № 87 от 21.02.2020 г. по ч. т. д. № 2870/2019 г., І т. о./.

Относно характера на производствата по чл. 439 ГПК, образувани по искови молби на длъжници, чиито задължения произлизат от договор за банков кредит, също няма колебания в установена съдебна практика. В определение № 18 от 16.01.2020 г. по ч. т. д. № 2502/2019 г., състав на ІІ т. о. на ВКС приема, че съобразно ЗЗП, само основанието за възникване на вземането е от значение за качеството потребител на едно физическо лице. Липсва неяснота относно приложението на чл. 113 ГПК вр. чл. 439 ГПК, доколкото новонастъпилите правопогасяващи факти по чл. 439 ГПК са именно по отношение на вземането на взискателя, за което е издадено изпълнителното основание и което е предмет на изпълнителното производство. Приложимостта на чл. 113 ГПК в исковите производства по чл. 439 ГПК е възприета още в определение № 39 от 09.02.2022 г. по гр. д. № 3242/2021 г., ІV г. о., определение № 50413 от 05.10.2022 г. по ч. т. д. № 2100/2022 г., І т. о., определение № 306 от 11.07.2022 г. по ч. т. д. № 1362/2022 Г., І т. о. и др.

Изложените съображения налагат извода, че въззивното определение е постановено в съответствие с практиката на ВКС.Цитираните от защитата съдебни актове на различни окръжни и апелативни съдилища не могат да обосноват наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по въведените въпроси е налице еднозначно и последователно произнасяне от съдебните състави на касационната инстанция, която установена практика се възприема и от настоящия състав на Трето г.о на ВКС.

В останалите им аспекти /незасегнати в мотивната част на настоящото определение/ поставените въпроси не са обсъждани и не са обусловили волята на въззивния съдебен състав по повдигнатия процесуалноправен спор. С оглед на това същите не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационното обжалване.

Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.,