Определение № 1195 от 15.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2677/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Ц. К. А., Д. Банков А., И. Д. А. и Е. Д. А. против решение № 241 от 13.06.2024 г. по т. дело № 157/2024 г. на Пловдивски апелативен съд. Ответникът по касация – ЗАД.”ОЗК – Застраховане ” АД, [населено място] е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторите, чрез пълномощника си – адв. Д. Т. са очертали предмета на обжалване, след което са посочили, че считат, че са налице основанията по чл.281, т.3 ГПК чийто текст е възпроизведен и са развити общи оплаквания за неправилност. Посочено е, че решението било постановено при противоречие с ПП ВС№1/53, тъй като „мотивировъчната част от решението трябвало да съдържа фактически и правни съображения“. Поради това считат, че е налице основанието по „чл.281, т.3 вр. чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК“. Разгледано е понятието „справедливост“, за което е поддържано, че е застъпено в редица решения на ВКС, които са изброени. Поставени са въпроси с еднакво съдържание а именно – „Какво е приложението на въведения с чл.52 ЗЗД принцип на справедливост при определяне размера на обезщетението…“и „ Как следва да се прилага принципа на справедливост при установена съдебна практика по отношение на приети в съдебната практика горна и долна граница/ параметри/ за присъждани обезщетения…“ Страната е развила съображения за неправилност и необоснованост на решението, така квалифицирани и от нея. Изброени са и решения на ВКС.Отново са възпроизведени горните въпроси и общо е разгледано, това че тези въпроси били свързани с „ приложение принципа за справедливост“. Направени са оплаквания, че в обжалваното решение съдът формално се позовал на този принцип, но не го съобразил с всички релевантни обстоятелства. Отново е изброена съдебна практика на ВКС – казуална и тълкувателна. Поставен е въпросът – „ Трябва ли при определяне на обезщетение, необходимо да възмезди търпените неимуществени вреди от ищците, настъпили от процесното ПТП, съдът да съобрази в достатъчна степен конкретните преживявания…“ Въпросът е поставен при сочено основание по чл.280, ал.1 т.3 ГПК, като е развито разбиране, че „съгласно съдебната практика обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост“. Изложени са и доводи за неправилност и необоснованост на решението така квалифицирани от страната, като в тази връзка отново са поставени въпроси за това как следва да се прилага принципа за справедливост. При посочено основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е поставен въпрос за това „ следва ли да се прилага чл.51, ал.2 ЗЗД и да се редуцира определеното обезщетение…“ Развити са оплакванията на страната в тази връзка. Освен основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК във връзка с този въпрос е посочено и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и са изброени съдебни актове.Развити са съображения за това, че съдът следвало да съобразява инфлацията при определяне на справедлив размер на обезщетението. Все при посочване, че решението било неправилно и необосновано са развити още подробни оплаквания, буквално възпроизведени от касационната жалба, свързани и с определеното съпричиняване на вредоносния резултат и приложението на чл.51, ал.2 ГПК Отново е изброена практика на ВКС.Поддържано е още, че била допусната и „очевидна неправилност“ при определяне размера на обезщетенията, както и с оглед приложението на чл.51,ар. 2 ЗЗД, като са направени общи и кратки оплаквания за неправилност и е изброена съдебна практика. Поставени са два въпроса, свързани с определяне на разноските по делото като са развити пространни съображения по отношение неправилност на съдебното решение в тази насока. В заключение е възпроизведена част от касационната жалба с оплакване за занижаване на присъдените обезщетения. Други доводи не са развити. Касаторите, чрез пълномощника си не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. ОСГТК на ВКС с т. 1 на ТР № 1/09г. дефинира правният въпрос като такъв, който е включен в предмета на спор и е от значение за изхода на конкретното дело.В тази връзка, те са формулирали няколко въпроса по приложението на чл.52, ал.1 ЗЗД, които имат свързано съдържание и са релевантни по всеки спор за непозволено увреждане при ПТП. Поставени са и фактически въпроси, свързани с конкретния спор и доказването по него, които не удовлетворяват изискването за общо основание, тъй като не са правни. Така поставени както бе отбелязано, въпросите са общи, като своят отговор те са получили чрез задължителна практика, цитирана и от касатора – ППВС №4/68г., както и с казуална такава, с която въззивният съд се е съобразил. Съставът е изложил подробни и ясни мотиви за определяне на този размер обезщетение. Така, изрично е обсъдил и фактите, на които се е позовал и касатора в изложението, чрез поставените въпроси като критерии при определяне на обезщетенията. В тази връзка е съобразил всички критерии, с оглед установените от страните по спора факти. Или, в случая, съдът е изложил съображенията си за определяне конкретния размер на обезщетенията за неимуществени вреди, като е разгледал именно предпоставките залегнали в ПП ВС №4/68г. Несъгласието с правните му изводи не обосновава довода на касаторите за допуснато от състава отклонение от задължителна практика. По отношение на други критерии, залегнали във въпросите, които предполагат непроизнасяне на съда по определен от касатора допълнителен критерий за определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД, следва да се има предвид същото, тъй като съдът е взел предвид всичко, което конкретно е било установено от ищеца по спора. Съобразяването на лимитите на застрахователните обезщетения и на икономическата конюнктура са фактори, които следва да бъдат обосновани от касатора, като имащи съществено значение за решаващия извод на състава, относно размера на обезщетението, в какъвто смисъл ищците не са развили доводите си. Следователно, така поставени въпросите съдържат оплакване на касаторите ,така квалифицирани и от тях тъй като въпросите са поставени в контекста на оплакване за неправилност и необоснованост на съдебния акт, несъобразено с мотивите на въззивният съд, а съставляващо такова за неправилност на изводите му, което не е предмет на разглеждане в тази фаза на касационното производство. Извън изброяването на съдебни актове на ВКС, без да е обосновано конкретно противоречие с изводите на въззивния съд, с тях се разглеждат въпроси, които дори и да се счетат за сходни с разглеждания случай,не установяват идентитет в разрешаването им. Или, касаторите не са развили релевантни доводи по поддържаното основание – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като са цитирали практика на ВКС, указваща по задължителен за съдилищата начин предпоставките, които следва да разгледа съдът при определяне размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД/ така разгледани и от страната/ и които, в случая, въззивният съд е обсъдил. Обстоятелството, че при различна фактическа обстановка, съдилищата определят различен размер обезщетения, не налага извод за противоречиво приложение на чл.52 ЗЗД, тъй като преценката за стойностния адекват на вредата, винаги се извежда от конкретно установените факти по спора. Критериите за приложението на чл.52 ЗЗД също са изяснени, чрез нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата / вкл. и цитираната практика на ВКС/а в случая и въззивният съд / се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Или твърдението за отклоняване от практика на ВКС, въпреки излагането от страна на съда на всички установени по спора факти в контекста на основателността на претенцията не може да обоснове довод за допускане на решението до касационно обжалване. Поради това и така поддържаното от касатора общо противоречие не обосновава извод за наличие предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК. Въпросът, свързан с определеното съпричиняване във връзка с редуциране на определеното обезщетение не е правен, а фактически тъй като съдържа оплакване за това, че съдът, след като е определил процент съпричиняване е редуцирал размера на обезщетението. Или, въпросът съдържа в себе си твърдение за неправилност относно това редуциране, без да бъде правно аргументиран довод, съобразно който математическото съобразяване на размера с процента на определеното съпричиняване на вредоносния резултат не следва да бъде приложен. Освен това, така поставен този въпрос не може да бъде обвързан със застрахователните лимити както неясно са направили касаторите. Въпросът за наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и действията на пострадалите е релевантен, но поставен в хипотеза на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК не обосновава извод за допускане на решението до касационно обжалване тъй като по допълнителния критерий липсват каквито и да било доводи. Нещо повече, наличието на така соченото допълнително основание е опровергано от сочената и от касатора многобройна практика на ВКС и ВС по приложението на чл.51, ал.2 ГПК. Касаторите са поддържали основание чл.280,ал.2 ГПК, уточнено в изложението като „очевидна неправилност при прилагане принципа за справедливост“, и „ при определяне увреждането с оглед чл.51,ал.2 ЗЗД“. Изложението не съдържа доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, както вече бе отбелязано, липсват доводи по очертаните хипотези. Ирелевантни към тази фаза на касационното производство остават оплакванията по чл.281 ГПК, които са самостоятелни и ирелевантни към основанията за допускане на касационно обжалване. Ирелевантни към настоящето производство са оплакванията, свързани с неправилно определяне на разноските от въззивната инстанция и искането настоящата да ги коригира, тъй като това не може да бъде осъществено в производство по чл.288 ГПК, а решението, в частта му за разноските не подлежи на обжалване по този ред. Ирелевантни са оплакванията възпроизведени от касационната жалба, без страната да посочи в каква връзка ги включва в изложението си, същите не съдържат доводи по чл.280, ал.1 и 2 ГПК, поради което и не се разглеждат в тази фаза на касационното производство. С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, поради което решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение