Определение № 2424 от 20.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3398/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Д. Д., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощникът му, адвокат С. Б., против решение № 129 от 17.03.2023 г. по гр.д.№ 765/2022 г. на Окръжен съд-Велико Търново, с което е потвърдено решение № 356/19.11.2021г. по гр.дело № 716/2021г. на РС-Габрово. С последното е допусната съдебна делба на апартамент № ***, находящ се в [населено място], [улица], вх.***, ет.***, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***по КККР, одобрени със Заповед № РД-18- 64/26.10.2007г., с площ от 80.26 кв.м, заедно с прилежащите му избено помещение № ***с площ от 4.40 кв.м и 1.887 % ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, при квоти и между съделители, както следва: за С. С. П. – 3/6 ид.части и за М. Д. Д., Г. Д. И. и К. Д. Д. - по 1/6 ид.части. Със същото решение, съдът се е произнесъл и по искането на ищците по чл. 344, ал.2 ГПК за разпределение ползването на делбения апартамент или ако е невъзможно, съдът да им присъди обезщетение за лишаване от ползването му до приключване на делото. С тази част от решението с характер на определение, жалбоподателя К. Д. Д. е осъден да заплаща на С. С. П., месечно обезщетение в размер на 104 лв. за ползването на нейните 3/6 ид. части от допуснатия до делба недвижим имот, а на М. Д. Д. и Г. Д. И. – по 34,67 лв., считано от датата на влизане в сила на съдебния акт по чл. 344, ал. 2 ГПК до окончателното приключване на делбеното производство. В касационната жалба се навеждат оплаквания за нищожност на решението, поради това, че е невалидно изявление на съда, формирано не по вътрешно убеждение, а при поемане на ангажимент от съда да постанови решение в полза на лицата, приемани за ищци по делото и при заявени и неуважени искания за отвод на районния съдия и окръжните съдии от ОС-Велико Търново, за недопустимост на решението поради това, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба и не по предявения иск, а по иск, с какъвто не е бил сезиран, защото исковата молба е подадена от непритежаващо представителна власт лице, както и защото съдът не е съобразил висящността на предявения от касатора отрицателен установителен иск за същия апартамент. Навеждат се и оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, защото е допусната делба и по отношение на С. С. П., която не е съсобственик, за нарушение на процесуалните правила, защото неправилно са приложени правилата за доказателствена тежест и той е натоварен да доказва отрицателен факт – отблъскване на владение, каквото С. С. П. не е упражнявала. Твърди се и необоснованост на решението, защото не кореспондира на обективната истина, за установяването на която съдът не е съдействал. К. Д. Д. обжалва решението изцяло, като моли да се прогласи за нищожно или да се обезсили и да се прекрати производството, или да се върне делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.2,, пр.1-3 и ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърденията за нищожност на решението се свързва със същите твърдения, изложени и в касационната жалба, като са формирани и два въпроса, по които се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК: 1.Може ли някой друг да формира волята за обосновката на крайният съдебен акт, освен съдиите от състава на съда и в случай, че е налице външно формулиране и формиране на тази воля и мотивировка, постановеният съдебен акт валиден ли е? 2.Когато страната, оспорила безпристрастността на съдите от състава на съда и е поискала отвода им, тези съдии могат ли да постановят валиден съдебен акт или техният съдебен акт е невалиден и нищожен? Вероятната недопустимост на решението се свързва с твърденията в касационната жалба и конкретно с това, че е потвърдено нищожно решение на РС, постановено по нередовна искова молба, че съдът не е изпълнил задължението си да следи и служебно за редовността на исковата молба и за наличието на представителна власт, включително и за предявяване на иск. Твърди, че исковата молба е останала нередовна, защото не са спазени чл.26, ал.1 и ал.2, чл.127, ал.1, т. 3 и т.5 и ал.4 ГПК и чл. 128, т.2, във вр. с чл. 129, ал.4 ГПК. Счита, че няма норма, която да постановява по дела за делба да не се събира държавна такса с подаване на исковата молба и да не се събира държавна такса по искането по чл. 344, ал.2 ГПК и че това би било нарушение на чл. 9 ГПК. На основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК касаторът иска допускане до касация по следните въпроси: 1.Върху кого лежи доказателствената тежест при претенция за установяване на собственост и допускане до делба на недвижим имот? 2.Неправилно указаната доказателстевна тежест от първоинстанционния съд в делбен съдебен процес опорочава ли съдебния акт, когато той се основава на точно това неправилно указание на доказателствената тежест в доклада преди постановяване на решението? 2.Правно допустимо ли е съдът да иска от страната в делбен процес, позоваваща се на изтекла придобивна давност в нейна полза, да доказва отблъскване на насрещна претенция, при положение, че такава претенция не е имало, не е предявявана и не е съществувала преди настъпване на ефекта на погасителната давност, изтекла в полза на праводателя на страната в делбения процес, която страна се позовава на тази погасителна давност, че е настъпила преди смъртта на праводателя й? 3.Допустимо ли е да се вменява от съда на страна в делбено съдебно производство доказателствена тежест за отрицателен факт и на това основание страната да се лишава от възможност да защити правата си? Твърди се противоречие със следните актове: ТР № 91/01.10.1974 г. по гр.д.№ 63/1974 г., Решение № 179 /08.06.2012 г. по гр.д.№ 1241/2011 г., на ВКС, ІІ гр.о., решение № 139/ 30.05.2006 г. по гр.д.№ 2881/2004 г. на ВКС, ІV гр.о. Решение № 1711/14.12.2000 г. по гр.д.№ 293/2000 г., но не се сочи по кой въпрос въззивното решение противоречи на тези решения. Очевидната неправилност се свързва с доводите в касационната жалба и изводите на съда по посочените вече въпроси. Ответниците по касация оспорват касационната жалба и допускането до касационен контрол, тъй като не са налице наведените основания по чл. 280, ал.2 ГПК, а не е налице и противоречие със съдебната практика, както и защото не е обосновано основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Касационната жалба е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна. Тя е против въззивно решение, което подлежи на обжалване само в частта, в което е потвърдено решението на РС по чл. 344, ал.1 ГПК, т.е. в частта, в която съдът се е произнесъл по иска за делба. Касационната жалба е недопустима в частта й против въззивното решение, с което е потвърдено решението на РС с характер на определение по чл. 344, ал.2 ГПК. Определението по чл. 344, ал. 2 ГПК, постановено от районен съд, подлежи на двуинстанционно обжалване. То се отнася до привременни мерки в делбата, които могат да бъдат изменяни от постановилия ги съд и имат действие само и доколкото е налице съсобственост между страните и в рамките на делбения процес. Съгласно разясненията по т. 6 от ТР № 1/2001 г. ОСГК на ВКС, които са запазили актуалността си и при действието на ГПК от 2008 г. поради идентичност на нормите на л. 344, ал.2 ГПК с чл. 282, ал.3 ГПК /отм/, касационната инстанция се произнася по частни жалби срещу тези определения по привременни мерки само в случаите, когато са постановени за пръв път от въззивен съд. Следователно при обжалване на определение по чл. 344, ал.2 ГПК, постановено от първата инстанция, с произнасянето от втората въззивна инстанция, предвиденият от законодателя път на защита е изчерпан. Затова в тази част касационната жалба е недопустима и ще се остави без разглеждане. В частта, в която касационната жалба е насочена против решението по чл. 344, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Подадена е искова молба от Адвокатско дружество „И. Ц.“, чрез адвокат А. И., в качеството й на пълномощник на С. С. П., ЕГН [ЕГН], М. Д. Д., ЕГН [ЕГН] и Г. Д. И., ЕГН [ЕГН], срещу К. Д. Д., ЕГН [ЕГН], с която е предявен иск за извършване на съдебна делба на недвижим имот, апартамент № ***с идентификатор ***, с адрес: [населено място], [улица], който след уточнение на исковата молба е описан подробно. Към исковата молба е приложено пълномощно от трите физически лица, посочени като ищци, с което упълномощават адвокат А. И., съдружник в посоченото адвокатско дружество, да ги представлява и защитава по гр.д. /без номер/, да завежда и води делото за делба срещу К. Д. Д. до окончателното му свършване във всички интанции /изброени са и други процесуални права/. Представен е и договор за правна помощ между същите страни и със същия предмет. Исковата молба е уточнена относно петитума – описан е имота. По делата за делба, тъй като съдът дължи установяване на действитените права на страните, не е необходимо посочване на квотите, при които да се допусне делбата. От представените официални документи, които се ползват с обвързваща съда доказателствена сила, се установява, че с договор от 13.10.1991 г. е купен от държавата чрез ОбНС Г. от Д. Й. Д. процесния апартамент за сумата 15055 лв. Към този момент купувачът е бил в гр. брак със С. С. Д. /П./, който е сключен на 25.04.1965 г. и е прекратен с развод с решение № 587/21.V.1992 г. по гр.д.№ 982/1992 г. на РС-Габрово. С това решение ползването на семейното жилище – процесния апартамент е предоставено на съпруга Д., като не е определен краен срок за това. Не се оспорва от ищците, че от постановяване на решението за прекратяване на брака в жилището е живял наследодателя Д. Д. и ответника К. Д.. Д. Й. Д. е починал на 27.02.2020 г. и е наследен от трите си деца - ищците М. Д. Д., Г. Д. И. и ответникът К. Д.. Исковата молба е постъпила в съда на 21.04.2021 г., а на 27.07.2021 г. К. Д. е учредил на майка си правото на ползване върху 1/3 ид.ч. от апартамента, което поради това, че е в хода на процеса, е непротивопоставимо на ищците- чл. 298, ал.2 ГПК. Ответникът е оспорвал в хода на цялото производство редовността на исковата молба относно посочването на ищците и волеизявлението им за предявяване на иска за делба. Направил е две правоизключващи възражения – че С. С. Д. няма принос в придобиване на апартамента, защото е придобит изцяло с лични средства на Д. Й. Д. по време на фактическата раздяла и че той е владял имота от развода до смъртта си, т.е. повече от десет години. Съдът е дал указания на ответника с доклада по делото /л.28 от делото на РС/, за това, че носи доказателствената тежест за доказване на тези възражения, за които не ангажира доказателства. В подкрепа на първото възражение не са събрани никакви доказателства, но е предявен отрицателен установителен иск от К. Д. срещу ищците, че последните не са собственици на апартамента. В подкрепа на второто е представена декларация от Д. Д. по ЗВДТ за целия апартамент. Безспорно е че той заплащал данъците за целия апартамент. РС е отказал да спре производството до постановяване на влязъл в сила съдебен акт по отрицателния установителен иск, тъй като предмета на същия е предмет и на производството по делба, което е предявено по-рано. РС е приел, че исковата молба е редовна, че с пълномощното е учредена представителна власт за предявяване на иск за делба, към който момент не може да се посочи номер на гражданското дело. Прието е, че процесният имот, надлежно индивидуализиран, като придобит по време на брака, е съпружеска имуществена общност /СИО/ на основание чл. 19, ал.1 СК /от 1985г./, а приноса на съпругата се предполага предвид установената презумпция на чл. 19, ал.3 от същия СК, която е оборима, но тежестта за оборването й е на този, който оспорва приноса. В случая ответникът по иска за делба е оспорил принуса на бившата съпруга за придобиване на апартамента, но не е ангажирал доказателства в подкрепа на оспорването си, поради което първото правоизключващо възражение е прието за носнователно. Не са ангажирани никакви доказателства и за установяване, че към момента на сключване на договора с ОНС съпрузите, чиито брак по-късно е прекратен, са били във фактическата раздяла. Затова РС, позовавайки се на чл. 27 СК /от 1985 г./ е приел, че след развода бившите съпрузи са съсобственици при равни права, т.е. че С. С. Д. притежава 1/2 ид.ч. от апартамента. Относно възражението за придобиване на апартамента от наследодателя Д. Д. по давност, съдът, позовавайки се на разясненията по ТР № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага в отношенията между съсобственици, но когато фактическата власт е установена въз основа на основание, сочещо на съсобственост, този който е в имота е владелец на своята идеална част и държател на идеалната част на другите съсобственици и за да придобие по давност техните идеални части, следва да докаже, че е извършил такива конкретни действия, които да сочат на преобръщане на владението, т.е. че е завладял частите на останалите съсобственици. Тъй като на бившия съпруг е било предоставено ползването на семейното жилище след прекратяване на брака, следва да докаже че е променил намерението си вместо като ползвател, е започнал да владее за себе си целия апартамент. Съдът е приел, че при указана доказателствена тежест на ответника К. Д., той не е доказал, че наследодателят му Д. Д. е започнал да свои за себе си частта на бившата си съпруга. Изрично е посочил, че декларирането на имота и заплащане на данъци за него не е действие, което демонстрира промяна на намерението и завладяване частите на съсобственик и се е позовал на Решение № 181/18.09.2013 г. по гр.д. № 560/2012 г. на ВКС, І гр.о., с което е прието, че това е изпълнение на публично задължение. Поради отвод на всички съдии от Габровски окръжен съд, с определение 434/20.10.2022 г. по ч. гр.д.368/2022 г. на Апелативен съд-Велико Търново, на основание чл. 23 ГПК е определено като въззивна инстанция делото да се разгледа от Окръжен съд-Велико Търново. Въззивната инстанция е приела, че исковата молба отговаря на изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК, че е подадена от редовно упълномощен адвокат с представителна власт да предяви иск за делба за прекратяване на съсобственост. Съдът е посочил, че правното основание за заплащане на държавна такса е ЗДТ за предоставената от съда услуга, а за производствата за делба тя се дължи от влизане на решението по извършване на делбата в сила, защото законът /чл. 355 ГПК/ изисква тя да се определи според стойността на дяловете на съделителите, а тя /пазарната цена на делбените имоти и от там стойността на квотата на всеки/ се определя във втората фаза. Същите материално правните изводи за това, че апартамента е придобит като СИО, прекратена с развод и е съсобствен при равни права между бившите съпрузи и че не е оборена от ответника презумпцията на чл. 19, ал.3 СК /1985г./ е формирала и въззинтата инстанция. Съдът е допълнил, че отразеното в договора, че цената е платена със собствени средства не доказва пълна транформация и възражението, че апартамента е бил индивидуална собственост на наследодателя. Относно възражението за придобивна давност, съдът е прел, че Д. е ползвал апартамента в изпълнение на бракоразводното решение, но това не доказва, че е отблъснал владението на бившата си съпруга, респективно, че е отнел от нея владението за нейната идеална част. Относно оплакването във възивната жалба, че районния съдия, постановил решението не се е отвел при заявено искане за отвод от К. Д., въззивната инстанция е приела, че при наличие на основанията, посочени в чл. 22, ал.1, т.1-5 ГПК, съдът е длъжен да се самоотведе, а когато не приема отвода по чл. 22, ал.1 т.6 ГПК, съдът има задължение да се мотивира, което районния съдия е направил с определението си от 02.11.2021 г., като е посочил, че произнасянето на съда по възражения на ответника за нередовност на исковата молба и несъгласието на страната с него не е сред обстоятелствата, които биха могли да породят основателни съмнения в неговата безпристрастност и не съставлява основание за отвод на съдията-докладчик. Въззивният съд се е позовал и на това, че нормата на чл. 22, ал.1, т.6 ГПК е императивна и определя като основание за отвод само основателните съмнения за безпристрастие, основани на обективни твърдения за наличието на такива съмнения и съдиите са длъжни да обосновават приет отвод само с тях. В доктрината и съдебната практика се приема, че съдебният акт е нищожен, когато е постановен от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, когато е постановен извън правораздавателната власт на съда, когато не е спазена изискуема от закона форма, когато е абсолютно неразбираем или когато не е подписан от състава, който е участвал в съдебното заседание, в което е приключено съдебното дирене и е даден ход на съдебните прения. /виж мотивите към ТР 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС/ Постановяването на съдебно решение при заявено и неуважено искане на отвод на основание чл. 22, ал.1, т.6 ГПК не е основание за нищожност на съдебното решение, съгласно ТР № 13/1976 г. на ОСГК на ВС и т.11 от ПП-1-85. Дори да е било налице някое от основанията за отвод по чл.22, ал.1 ГПК, респективно чл. 12 ГПК /отм/, това не обуславя нищожност или недопустимост на съдебния акт, а може да бъде основание за незаконосъобразност, ако в резултат на това е постановено незаконосъобразно решение. /В този смисъл Решение № 168 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 580/2012 г. на ВКС, ІV гр.о., Решение № 505/16.11.2011 г. по гр.д.№ 1590/2010 г. на ВКС, ІV гр.о., Решение № 634/02.07.2009 г. по гр.д.№ 327/2009 г. на ІV гр.о./ Предвид изложеното не е налице основание за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.1 и 2 ГПК поради неуважаване на заявено искане за отвод. Поради наличие на съдебна практика по втория въпрос, не са налице предпоставките за допускане до касация на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Първият формулиран въпрос изхожда от голословните твърдения на касатора, че волята на съда и мотивировката, изразена в крайния съдебен акт, е формирана освен от съдиите от състава на съда и „от външно формулиране и формиране“. За тези твърдения няма никакви доказателства, а не може да се направи извод и от доказателствата по делото. От факта, че не са уважени исканията на пълномощника на касатора за констатиране нередовност на исковата молба, за обезсилване на решението на РС и прекратяване на производството или връщането му за ново разглеждане от първата инстанция, не следва, че съдебният акт е невалиден и според цитираната съдебна практика. Затова и по този въпрос, не кореспондиращ на данните по делото, не се допуска касационен контрол. Според доктрината и съдебната практика, съдебното решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, по непредявен иск, след като съдът е бил десезиран, по нередовна искова молба или при липса на абсолютни положителни процесуални предпоставки за предявяването му или при наличие на пречки за това. Касаторът свързва вероятната недопустимост на решението първо с това, че исковата молба не отговаря на изискванията на чл. 26, ал.1 и ал.2 ГПК. Според първата норма, страни в гражданския процес са лицата, от чието име и срещу които се води делото. Обстоятелството, че в исковата молба е записано, че се предявява от Адвокатско дружество, чрез адвокат И., в качеството й на пълномощник на С. С. П., ЕГН [ЕГН], М. Д. Д., ЕГН [ЕГН] и Г. Д. И., ЕГН [ЕГН] срещу К. Д. Д., ЕГН [ЕГН], при представено пълномощно, с което трите посочени ищци са изразили воля адвокат И. да заведе и води делото им за делба срещу посочения ответник удовлетворява тези изисквания. Без значение е, че не са посочени първо имената на ищците, а накрая името на адвоката, защото от съдържанието на текста е ясно чия воля е изразена, от кого и в какво качество, което е и доказано. Пълномощното не съдържа ограничения на процесуалната представителна власт, поради което това, че в него не е посочено описание на имота, за който да се заведе дело за делба не опорочава упълномощаването и не сочи на липса на представителна власт. Нормата на чл. 26, ал.2 ГПК е неприложима в случая, тъй като не е налице процесуална субституция – никой от ищците не предявява пред съда чужди права от свое име. Пълномощникът действа от името на упълномощителя, а не от свое име. Не следва да се смесва активната процесуална легитимация с активната материалноправна легитимация. Първата е предпоставка за предявяване на иск и се определя от твърденията на ищеца. В случая ищците твърдят, че притежават идеални части от процесния имот на основание прекратена СИО и за другите две ищци – по наследство. Относно наличието на матершилано правна легитимация /дали са доказали и дали ищците притежават правата, предмет на иска/, съдът се произнася по същество. От твърдението на касатора, че С. П. не е собственик не следва, че тя няма право на иск за делба на процесния апартамент с твърдения, че притежава 1/2 ид.ч. от него на основание прекратена с развод СИО. Обстоятелството, че исковата молба е подадена от ищците чрез Адвокатско дружество "И. Ц.", представлявано от адвокат И., не обуславя извод за недопустимост на въззивното решение, нито на предявените искове, тъй като разпоредбата на чл. 71, ал. 1 ЗА предоставя възможност на страната да сключи договор за правна защита и съдействие и да упълномощи адвокатско дружество, а съгл. чл. 71, ал. 1, изр. 2 ЗА управителят на адвокатското дружество има право да преупълномощи един или няколко съдружници за извършване на процесуално представителство по конкретното дело. В случая е упълномощена директно адвокат И., която е една от съдружничките и представителната й власт произтича директно от ищците, които са упълномощили нея. От това следва, че адвокат И. притежава представителна власт да представлява в процеса ищците, а и две от тях - М. Д. Д. и Г. Д. И. са присъствали и лично в повечето съдебни заседания заедно с пълномощника им. Следователно поради нарушение на чл. 26, ал.1 и ал.2 ГПК или липса на надлежно учредена представилелна власт не е налице вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, с което е потвърдено решението на РС, което по същите аргументи не е недопустимо. Твърди се недопустимост на решението поради нередовност на исковата молба поради неспазване на чл.127, ал.1, т. 3 и т.5 и ал.4 ГПК и чл. 128,т.2, във вр. с чл. 129, ал.4 ГПК. Производството за делба е уредено в ГПК като особено исково и една от особеностите е, че първата фаза от него се провежда при неустановена пазарна цена на имота, а съгласно нормата на чл. 355 ГПК, съделителите заплащат разноски, включително и държавна такса според стойността на дяловете. Пазарната стойност на делбеният имота /имотите/ се установява във втората фаза с конститутивното решение по извършване на делбата. Въз основа на нея и установените квоти /дялове/ на съделителите с влязлото в сила решение по допускане на делбата се определя дължимата държавна такса от всеки от съделителите, съборазно изискването на чл. 355 ГПК, в размер на 4 % от стойността по пазарна цена на квотата на всеки съделител от делбената маса. Съобразено е от законодателя, че при наличие на съсобственост върху вещи и вещни права, съдебната делба е винаги възможна и е недопустим отказ от иск за делба /чл. 34, ал.3 ЗС/, че този иск винаги е подсъден на РС като първа инстанция и родовата подсъдност не зависи от цената на иска, поради което такава не се определя с исковата молба за делба. Причината за завеждането на иска за делба не е поведението на ответника, а целеният резултат - да се ликвидира съществуващата съсобственост. В делбеното производство страните имат двойно качество - те са и ищци и ответници един спрямо друг и ответникът също може да иска вклучване в делбента маса на съсобствени имоти между същите страни. Предвид специалната норма на чл.355 ГПК, не е посочено в чл. 69 ГПК как се определя държавната такса по иск за делба, респективно в чл. 70 ГПК каква е цената на иска по делбено дело и в чл. 71 ГПК – каква е държавната такса. Следователно, непосочването на цена на иска и неплащане на държавна такса при подаване на исковата молба за делба не е нередовност на същата и не съставлява неравно третиране на страните по смисъла на чл. 9 ГПК. Тъй като иска за делба не е осъдителен за парично вземане, а конститутивен, за този иск не се отнася изискването по чл. 127, ал.4 ГПК за посочване банкова сметка на ищеца. Искането за привременно разпределение на ползването или присъждане на обезщетение за лишаване от ползване до приключване на делбеното дело по чл. 344, ал.2 ГПК не е предявяване на иск, а искане в рамките на делбата, което може да направи всеки съделител, а не само ищеца. За това искане няма изискване в ГПК да е в писмена форма и не се прилагат изискванията за искова молба. Тъй като постановеният акт в тази част не подлежи на касационно обжалване, съдът не може да коментира и редовността на това искане. Относно твърдението за непълнота на петитума следва да се отбележи, че имота е уточнен и пълно описан, а както вече се посочи, в искова молба за делба ищецът не е длъжен да посочи при какви квоти да се допусне делбата, тъй като съдът се произнася по това дали е налице съсобственост и дължи определяне на действителните квоти /дялове/, при които да се извърши делбата. Ако допусне делба при различни от претендираните в исковата молба квоти, съдът не отхвърля иска за разликата и не се произнася по непредявен иск или плюс петитум. /В този смисъл Решение № 98 от 20.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 663/2020 г., I г. о., и цитираните в него/ По изложените съображения, съдът не констатира твърдените нередовности на исковата молба по чл.127, ал.1, т. 3 и т.5 и ал.4 ГПК и чл. 128, т.2, във вр. с чл. 129, ал.4 ГПК, поради което и на това основание не е налице вероятна недопустимост на обжалваното решение, т.е. не е налице основанието за допускане до касационен контрол по чл. 280, алл.2, пр.2 ГПК. Относно доводът, че съдът е следвало да спре производството до приключване на производството по предявеният отрицателен установителен иск, предявен от касатора против С. С. П., следва да се отбележи, че той не е преюдициален по отношение на иска за делба, а има идентичен предмет със заявените възражения от ответника по иска за делба, който е предявен по-рано, поради което не е била приложима нормата на чл. 229, ал.1, т.4 ГПК. По въпроса „върху кого лежи доказателствената тежест при претенция за установяване на собственост и допускане до делба на недвижим имот“ няма колебание в съдебната практика по чл. 154, ал.1 ГПК – приложимо е общото правило, че ищецът следва да докаже наличието на съсобственост. /Решение № 137 от 17.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6868/2013 г., I г. о., Решение № 297 от 22.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4004/2014 г., I г. о./ В съответствие с нея въззивният съд е дал указания до страните. Ищците са доказали с официални документи твърденията си за наличие на съсобственост – договор, бракоразводно решение, удостоверение за наследници. Съдът е разгледал и приложил презумпцията на чл. 19, ал.3 СК /1985г. отм./, приложима към завареният към момента на влизането му в сила гр. брак между Д. Д. и С. П., сключен 1965 г., прекратен с развод 1992 г., съгл. чл. 103 /СК от 1968 г. и пар.4 от СК от 1985 г./ Ответникът, сега касатор е оспорил, че имота е СИО поради това, че за закупуването му са вложели лични средства на бившия съпруг, но не е ангажирал никакви доказателства в подкрепа на това твърдение, включително и за установяване, че към момента на покупката бившите съпрузи са били във фактическа раздяла, за което са били допустими гласни доказателства в делбеното дело. /Мотивите на бракоразводното решение не се ползват със сила на пресъдено нещо и от тях не може да се черпят аргументи – т.18 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС./ Така поради наличието на непортиворечива съдебна практика, съобразно която е процедирал съдът, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на наведеното основание - чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. И по двете правоизключващи възражения, указанията на съда са съобразени с чл. 154, ал.1 ГПК и практиката по приложението им, включително и по възражението за придобиване частта на бившата съпруга по давност от наследодателя. В тази част решенето е съобразено с разясненията в ТР № 1/2012 г. и много други като напр. Решение № 81 от 11.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2615/2017 г., I г. о. и мн.др. Съобразено е, че ищцата С. П. е придобила по силата на закона – чл. 19, ал.1 СК от 1985 г. в условията на СИО правото на собственост върху купения по време на брака апартамент, който след развода е останал съсобствен. Съгласно чл.99 ЗС, правото на собственост не се изгубва, а може само да се придобие от друго лице. Ответникът е направил възражение, че наследотелят е придобил по давност частта на бившата съпруга и в негова тежест е било да докаже елементите на владението. Тъй като съсобствеността е възникнала на основание прекратена СИО, т.е. основание, предполагащо съсобственост, в негова тежест е било да докаже, че е променил намерението си и от ползвател на частта на бившата си съпруга на основание съдебното решение за развод е започнал да владее целия апартамент за себе си, като заплащането на данъци не е действие, което доказва това, според цитираната от РС съдебна практика. Така поради това, че указанията на съда относно доказателствената тежест за касатора не са били неправилни, следващият въпрос е неотносим към спора – не опрделя изхода му и не формира основание за допускане до касация. Следващият втори въпрос от групата за доказателствената тежест и доказването е некоректно формулиран, защото С. П. е съсобственик, а не владелец, поради което пред нея е следвало наследодателя да демонстрира завладяване на идеалната й част, отблъсквайки нейното владение, като елемент от правото на собственост, а не като фактическо състояние владение. Като съсобственик на 1/2 ид.ч., тя не е необходимо тя да демонстрира правото си на собственост, защото то не се губи /чл. 99 ЗС/, а този, който иска да го придобие, следва да докаже елементите на владението с всичките му признаци. В този случай съдът не вменява на страната тежест да доказва отрицателен факт /бездействие на собственика/, защото то е без значение, а доказването на конкретни положителни факти, които демонстрират промяна на намерението за своена /ТР № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС/ Тъй като по начинът, по който са формулирани въпросите от тази група, те не кореспондират на фактите по делото от една страна и отговорът им не променя изхода от спора и защото начина, по който е процедирал съда по относимите въпроси е съобразен със съдебната практика, включително и задължителната такава, по тези въпроси не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди се противоречие със съдебни актове, по които не е формулиран въпрос и които не се представят. Това е достатъчно да не се допуска касационно обжалване, защото не е обосновано общото основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, съгласно приетото в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпреки това съдът отбелязва следното: ТР № 91/01.10.1974 г. по гр.д.№ 63/1974 г. е неприложимо, защото предявяването на иск за делба не е действие на разпореждане с право каквито са визираните в него отказ от иска, спогодба или обременяване с вещни тежести, за които се изисква изрично пълномощно. По въпроса за съдържанието на пълномощно за разпореждане с вещни права е налице и по-нова съдебна практика – ТР № 5/2014 г. Въззивното решение не е в противоречие с него обаче, защото предявяването на иска за делба не е разпоредително действие. Решение № 179 /08.06.2012 г. по гр.д.№ 1241/2011 г., на ВКС, ІІ гр.о. и Решение № 139/ 30.05.2006 г. по гр.д.№ 2881/2004 г. на ВКС, ІV гр.о. Решение № 1711/14.12.2000 г. по гр.д.№ 293/2000 г., се отнасят до това, че предявяването на иск по чл. 108 ЗС е управително действие и съсобственик може да ревандикира от трето лице, което не е съсобственик цялата вещ, ако то я държи без основание. Това решение няма никакво отношение към настоящия спор – делото е за делба, а страните са съсобстевници. Следователно не е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Наведено е и основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК поради изложените до тук причини, като се твърди и нарушение на правото на равнопоставеност на страните поради това, че не е събрана държавна такса при предявяване на иск за делба, което съдът вече разгледа Основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на съдебно решение е налице когато то страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор или когато грубо са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Съдът вече изложи съображения относно това, че не установява нарушение на императивната правна норма на чл. 22, ал.1, т.6 ГПК - неправилност на решението поради проявено пристрастие към касатора. Не са доказани твърденията на ищеца за факти, различни от приетите за установени от съда, произтичащи от закона и представените официални писмени доказателства. Изводите са изведени при спазване на логическите правила и са мотивирани. Поради това, съдът не констатира очевидна неправилност на обжалваното възивно решение, поради което не е налице и основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 е ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 1200 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение