Определение № 1455 от 26.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 1451/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца, „Банка ДСК“ ЕАД, срещу решение № 233 от 05.03.2025 г. по в. гр. д. 2146/2024 г. по описа на ОС – Варна, с което на основание чл. 270, ал. 3 ГПК е обезсилено решение № 2331 от 20.06.2024 г. по гр. д. № 13631/2022 г. по описа на РС – Варна и е прекратено производството по предявените от жалбоподателя „Банка ДСК” АД срещу А. Григориаду кумулативно съединени осъдителни искове за сумите: 13 213,06 лева – главница по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД, сключен на 12.02.2013 г., ведно със законната лихва, считано от 13.10.2022 г. до окончателното плащане; 1 418,20 лева – договорна възнаградителна лихва, начислена за периода от 01.04.2021 г. до 12.10.2022 г.; и сумата 335,90 лева – обезщетение за забава, начислено за периода от 01.04.2021 г. до 12.10.2022 г., като недопустимо поради липса на компетентност на българския съд.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо в частта, с която въззивният съд при липса на подадена въззивна жалба е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която предявените искове са уважени за сумата 10 438,96 лв. – главница, и сумата 1 136,80 лв. – лихва. Изтъква, че в тази част първоинстанционият съдебен акт не е обжалван и е влязъл в сила, поради което и не може да бъде обезсилен при съобразяване нормата на чл. 269 ГПК. Сочи, че в останалата част решението е неправилно предвид постановяването му в нарушение на правилата на Регламент (ЕС) 1215/2012 г. на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по граждански и търговски дела и практиката на Съда на Европейския съюз по тълкуването и приложението му. Поддържа, че релевантно обстоятелство при преценка компетентността на сезирания съд с предявени искове срещу потребител предвид нормата на чл. 18 от Регламента е местоживеенето на потребителя, а не неговото гражданство. Излага, че последното известно местоживеене на ответника е в Република България, като няма данни по делото да е напуснал страната, нито да е установил впоследствие местоживеене извън пределите на страната. Оспорва като необоснован извода на въззивния съд, че по делото е установено местоживеене на ответника във Федерална Република Германия с доводи, че единствено по реда на Регламент 2020/1784 е осъществено връчване на съдебните книжа на ответника по установения във Федерална Република Германия ред – по пощата. Излага, че книжата не са изпратени с обратна разписка, нито от оформения формуляр за връчване може да се направи извод, че ответникът живее реално във Федерална Република Германия. Добавя, че при сключване на договора за кредит ответникът е живеел в България, посочил е адрес в България, като не е уведомил банката за промяна в местоживеенето си, каквото задължение има съобразно 16.1, б. „г“ от общите условия към договора за кредит. Изтъква, че в тази хипотеза приложение следва да намери практиката на СЕС по дело С – 327/10, съобразно която компетентен в хипотеза като процесната е съдът на държавата членка, на чиято територия се намира последният известен адрес на потребителя - Република България. По тези доводи моли въззивното решение да бъде обезсилено в едната част и отменено като неправилно в другата. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че за част от въззивното решение е налице предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради вероятна недопустимост на съдебния акт. В останалата част моли въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. С оглед приложението на правилата на защитната компетентност при потребителски договори по Регламент 1215/2012, обстоятелството, че по делото е удостоверено връчване на съдебните книжа на ответника по реда на Регламент 2020/1784 само по себе си води ли до извод, че лицето има местоживеене в съответната държава – членка, в която е извършено връчването, ако връчваните документи са изпратени по пощата на адреса, без да е установен контакт със самия адресат или негов близък, който да потвърди, че лицето живее там, без да е налична обратна разписка, удостоверяваща получаването на книжата и без да е установено, че лицето е напуснало територията на Република България?

2. Следва ли сезираният съд да положи необходимите усилия да установи настоящото местоживеене на ответника, включително да провери дали ответникът има местоживеене в друга държава членка, като за тази цел в съответствие с Общностното право (понастоящем чл. 62, параграф 2 от Регламент 1215/2012) приложи правото на тази държава членка?

По първия въпрос сочи допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По втория въпрос се позовава на практиката на СЕС по дело С – 327/10 и моли касационно обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради произнасяне на въззивния съд в отклонение от приетото в решението на СЕС.

Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, с което обосновава искането си да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касация, А. Григориаду, в предоставения срок не депозира писмен отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд e намерил обжалваното първоинстанционно решение за недопустимо като постановено при липса на абсолютна процесуална предпоставка за развитие на производството - международна компетентност на българския съд. Посочил е, че производството е образувано по предявен осъдителен иск срещу потребител по договор за предоставяне на целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти, сключен по реда на ЗКСД. Подчертал е, че кредитополучателят - ответник е гръцки гражданин, няма актуална адресна регистрация в Република България и видно от изисканата информация от ОД на МВР – Варна е имал статут на продължително пребиваващ в Република България до 30.09.2013 г. Отчел е, че адресната регистрация на ответника съгласно документ за самоличност е във Федерална Република Германия, като с връчването в хода на първоинстанционното производство, извършено и удостоверено по реда на Регламент (EО) № 1393/2007, е потвърдена фактическата връзка на потребителя с Германия. Изтъкнал е, че доколкото ответникът е гражданин на държава – член на ЕС, по отношение на спора е приложим Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския Парламент и на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (чл. 1 от Регламента). Позовал се е на разпоредбата на чл. 18, т. 2 от Регламента и счел, че другата страна по договора, в случая банката, може да предяви иск срещу потребител само в съдилищата на държавата - членка, където има местоживеене потребителят. Подчертал е, че в случая ответникът няма местоживеене в България, поради което липсва основание съгласно чл. 18 т. 2 от Регламент (EС) 1215/2012 да се приеме, че компетентен да разгледа спора е българският съд. Добавил е и че липсва основание да се направи извод за пророгация на компетентност по смисъла на чл. 25 и чл. 26 от Регламента, тъй като между страните по настоящия договор не е налице сключено споразумение по смисъла на чл. 19 от Регламента, предоставящо компетентност на българските съдилища, както и липсва отговор от страна на ответника, редовно призован във Федерална Република Германия по реда на Регламент (EО) № 1393/2007 г.

По тези доводи е заключил, че процесните искове са предявени срещу ответник с местоживеене в друга държава - членка, който не се е явил пред първоинстанционния съд, нито е депозирал отговор, поради което съдът следва на основание чл. 28 от Регламент (EС) 1215/2012 служебно да прогласи, че не е компетентен при липса на предвидените хипотези на пророгация на компетентност. Намерил е, че като не е сторил това първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение.

Позовал се е на разрешението, дадено с т. 14 от ТР №1/2002 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, което е счел, че е запазило действието и при действащия ГПК, и приел, че при недопустимо решение актът на въззивния съд ще засегне чрез обезсилване само решението, срещу което е подадена жалба, но изцяло, включително в частта, в която жалбоподателят е удовлетворен, тъй като обжалваното решение представлява неделимо цяло. Посочил е, че в случая решението се обжалва частично по двата предявени обективно кумулативно съединени иска, поради което подлежи на обезсилване изцяло.

По тези мотиви е постановил обжалвания резултат.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Съобразно чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от Върховния касационен съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280 ГПК.

Настоящият състав на съда, като съобразява наведените от касатора оплаквания за частична недопустимост на въззивното решение и изложените от въззивния съд мотиви, приема, че е налице предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК и касационно обжалване следва да бъде допуснато на последното основание за проверка допустимостта на въззивното решение в частта, с която въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в необжалваната от въззивника част.

При преценка предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в останалата част съдът съобразява, че първият поставен от касатора въпрос изисква обсъждане на събраните по делото доказателства и процесуалните действия на съда и страните, дейност която касационната инстанция не може да осъществи на етапа на селекция на касационните жалби, поради което същият не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Вторият въпрос съобразно разясненията, дадени с т. 1 от ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, следва да бъде прецезиран и уточнен в следния смисъл: “Относно задълженията на съда да следи служебно за компетентността си да разгледа сезирал го правен спор с международен елемент, обоснована от правилата на Регламент (ЕС) 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, включително при определяне на компетентността от местоживеенето на ответника да събере и служебно доказателства за това обстоятелство.“

По така прецизирания въпрос са изпълнени изискванията да е правен, да е от значение за изхода на делото и да е обусловил изводите на въззивния съд.

По правния въпрос е относима сочената от касатора практика по решение на Съда (първи състав) от 17.11.2011 г. по дело С – 327/10, с която е извършено тълкуване на правилата на Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22.12.2000 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, отменен с чл. 80 от Регламент (ЕС) 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 г., но при съответно запазване на относимата към настоящия спор уредба – приложение III “Таблица на съответствието“, и актуалност на дадените с практиката на СЕС разрешения. С решението е прието, че в хипотезата на спор, заведен срещу потребител от другата страна по договора, делото може да се разгледа само в съдилищата на държавата членка, където има местоживеене потребителят, поради което националният съд е длъжен, прилагайки собственото си право в съответствие с член 59, параграф 1 от Регламента — да провери дали ответникът има местоживеене на територията на тази държава членка. Счетено е, че ако националният съд, от една страна, не винаги успее да идентифицира мястото, където има местоживеене потребителят, а от друга страна, не разполага и с доказателствени факти, позволяващи му да направи извод, че потребителят в действителност има местоживеене извън територията на страната на сезирания съд, следва да се провери дали член 16, параграф 2 от Регламента може да бъде тълкуван в смисъл, че в случай като разглеждания формулираното в посочената разпоредба правило за компетентността на юрисдикциите на държавата членка, на чиято територия се намира местоживеенето на потребителя, има предвид също така последното известно местоживеене на потребителя. Намерено е, че това разрешение съответства на преследваната от Регламент № 44/2001 цел по укрепване на правната защита на установените в Съюза лица, като същевременно позволява на ищеца лесно да определи юрисдикцията, която може да сезира, а на ответника — разумно да предвиди пред коя юрисдикция може да бъде призован (решение от 25 октомври 2011 г. по дело eDate Advertising и др., C-509/09 и C-161/10, точка 50). Счетено е, че такава ситуация може да възникне по-специално в случай, когато потребител, който по силата на член 16, параграф 2 от посочения регламент би трябвало да бъде призован пред съдилищата на държавата членка, на чиято територия има местоживеене, е прекратил местоживеенето си, преди делото срещу него да бъде заведено, в която хипотеза следва да се осигури справедливо равновесие между правата на ищеца и тези на ответника, особено в хипотеза когато ответникът е имал задължението да уведоми своя съдоговорител за всяка промяна на адреса, възникнала след подписването на договора за кредит. Изтъкнато е, че заинтересоваността да се избегнат ситуации на отказ на правосъдие, пред каквито би се изправил ищец поради невъзможността да се установи местонахождението на ответника, представлява цел от общ интерес (решение по дело Gambazzi, посочено по-горе, точки 31—33). Допълнено е, че компетентната по силата на този регламент юрисдикция би могла правомерно да продължи производството, само ако са взети всички необходими мерки, за да се позволи на ответника да се защитава, за която цел сезираната юрисдикция трябва да се увери, че за откриването на ответника са предприети всички проучвания, изисквани от принципите на дължимата грижа и на добросъвестността. При тези мотиви е заключено, че Регламент № 44/2001 следва да се тълкува в смисъл, че в ситуация, когато потребител, който е страна по договор за дългосрочен ипотечен кредит, съдържащ задължение за уведомяване на съдоговорителя за всяка промяна на адреса, прекрати местоживеенето си, преди срещу него да бъде заведено дело за нарушаване на договорните му задължения, съдилищата на държавата членка, на чиято територия се намира последното известно местоживеене на потребителя, са компетентни по силата на член 16, параграф 2 от посочения регламент да разгледат това дело, когато не успяват да определят в приложение на член 59 от същия регламент настоящото местоживеене на ответника и не разполагат също така с доказателствени факти, позволяващи им да направят извод, че ответникът в действителност има местоживеене извън територията на Съюза. Добавено е, че регламентът допуска прилагането на разпоредба от вътрешното процесуално право на държава членка, която поради заинтересованост да се избегне ситуация на отказ на правосъдие позволява провеждането на производство срещу и в отсъствието на лице, чието местоживеене не е известно, ако юрисдикцията, сезирана със спора, се увери преди произнасянето по него, че за откриването на ответника са предприети всички проучвания, изисквани от принципите на дължимата грижа и на добросъвестността.

Относима е и служебно известната на настоящия състав на съда практика по решение на Съда (девети състав) от 11 април 2024 г. по дело C-183/23, с което по отправено до съда преюдициално запитване е отговорено, че член 6, параграф 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела трябва да се тълкува в смисъл, че когато последното известно местоживеене на ответник, който е гражданин на трета държава и има качеството потребител, се намира на територията на държавата членка на сезирания съд и последният нито е успял да установи актуалното местоживеене на този ответник, нито разполага с доказателства, позволяващи му да направи извод, че този потребител действително има местоживеене на територията на друга държава членка или извън територията на Европейския съюз, компетентността за разглеждането на този правен спор не се определя по правото на държавата членка на този съд, а от член 18, параграф 2 от този регламент, който предоставя на съда, в чийто съдебен район се намира последното известно местоживеене на посочения ответник, компетентност да разгледа посочения правен спор.

Обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за проверка съответствието на даденото с него разрешение на правния въпрос с цитираната практика на Съда на Европейския съюз. Последният извод изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната от касатора предпоставка по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на съдебния акт.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение