Определение № 291 от 27.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1343/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ж. С. Д., представляван от адв. В. Н., срещу решение № 157 от 07.01.2020г. по в.т.д. № 295/2019г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 241 от 20.06.2019г. по т.д. № 577/2018г. на Окръжен съд – Бургас в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против „Застрахователна компания Лев инс” АД иск за просъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за периода от датата на ПТП – 19.07.2016г. до 29.03.2018г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че дължимостта на лихвата за забава е свързана с уведомяването на застрахователя, поради което такава не се дължи за периода от датата на ПТП до датата на претенцията пред застрахователя. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 вр. ал.2, предл.3 ГПК, като сочи следния материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „Включват ли се в застрахователната сума по застраховка „Гражданска отговорност” на основание чл.429 КЗ лихвите за забава за периода от настъпване на застрахователното събитие до уведомяването на застрахователя, респ. до предявяване на прекия иск от увреденото лице?”. Счита, че е налице и очевидна неправилност на въззивното решение относно поставения въпрос. Ответникът „Застрахователна компания Лев инс” АД не представя отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е посочил, че предмет на разглеждане във въззивната инстанция е претенция за мораторна лихва, дължима от застрахователя на гражданската отговорност на прекия причинител на уврежданията, от които е пострадал въззивникът, вследствие причиненото на 19.07.2016 г. пътно-транспортно произшествие, като е спорен единствено въпросът относно началната дата на дължимост на мораторната лихва. Приел е, че прекият иск дава право на увреденото правоимащо лице да претендира дължимото му обезщетение пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ – чл.432, ал.1 КЗ. Изложил е съображения, че с договора за застраховка „Гражданска отговорност“ застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в застрахователния договор застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие – чл.429, ал.1, т.1 КЗ. Заключил е, че по отношение на непосредствената обезвреда на последиците от увреждането законодателят е приел тъждественост в отговорността на прекия причинител и застрахователя. Въззивният съд е посочил, че относно обезщетението за забава в плащането нормата на чл.84, ал.3 ЗЗД предвижда, че изпадането на делинквента в забава не се предпоставя от покана, поради което той дължи акцесорното плащане за забавено изпълнение от датата на деликта. Приел е обаче, че при уредбата на отговорността за неточно във времето изпълнение на задължението да се заплати застрахователно обезщетение законодателят в действащия КЗ е възприел подхода да разграничи отговорността на застрахователя от тази на причинителя на деликта. Намерил е, че макар последният да е задължен от датата на увреждането, застрахователят е отговорен за лихвите за забава не по общото правило в ЗЗД, а по специалните правила на КЗ, а именно: чл.493, ал.1, т.5, вр.чл.429, ал.2, т.2, вр.ал.3 КЗ, които предвиждат, че застрахователят покрива отговорността за лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице, тези лихви се включват в застрахователното обезщетение и се плащат от застрахователя в рамките на лимита на неговата отговорност – застрахователната сума. Посочил е, че по отношение на началния момент на дължимост е прието, че от застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл.430, ал.1, т.2 КЗ или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна. Въз основа на доказателствата по делото въззивният съд е приел, че най-ранната дата, за която са налице доказателства, че застрахователят е уведомен за настъпване на застрахователното събитие, е 29.03.2018 г., от когато датира заявлението на пострадалия за заплащане на обезщетение, от който момент се дължи лихва за забава. Намерил е за лишено от опора в закона развитото от жалбоподателя съображение, че обезщетението за забавено плащане до уведомяването на застрахователя е безусловно включено в размера на застрахователната сума – лимита на отговорността, с позоваване на чл.429, ал.3, изр.1 КЗ. Посочил е, че първото изречение на нормата, даващо рамката на дължимото, не може да се прилага изолирано от второто, което въвежда началния момент на дължимост. Лихвите за забава от датата на уведомяване на застрахователя при трите хипотези на чл.429, ал.3, изр.2 КЗ се включват в застрахователното обезщетение – чл.429, ал.2 т.2 КЗ, по изричната воля на законодателя. Приел е, че върху самото застрахователно обезщетение лихва за забава се дължи по правилото на чл.497 КЗ и в този случай, съгласно втората алинея на текста, дължимите лихви от застрахователя, както и присъдените по чл.429 КЗ лихви и разноски, могат да надхвърлят застрахователната сума по чл.492 КЗ. Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставеният материалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изхода на спора, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По формулирания въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 128 от 04.02.2020г. по т.д. № 2466/2018г. на ВКС, ТК, I т.о., която надстоящият състав споделя и според която в хипотезата на пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ в застрахователната сума по чл.429 КЗ /в сила от 01.01.2016г./ се включва дължимото от застрахования спрямо увреденото лице обезщетение за забава за периода от момента на уведомяване на застрахователя, респ. предявяване на претенцията от увреденото лице пред застрахователя, а не и от момента на увреждането. В мотивите на посоченото решение е прието, че за разлика от КЗ /отм./, новият КЗ /в сила от 01.01.2016г./ в чл.429, ал.3, изр.2 изрично лимитира включените в застрахователното обезщетение, а оттам и в застрахователната сума, лихви за забава, като ги ограничава до тези, които текат от момента на по-ранната от следните дати: датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от застрахования на осн. чл.430, ал.1, т.2 КЗ или от датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от увреденото лице или от датата на предявяване на претенцията на увредения пред застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение, но не и от датата на настъпване на застрахователното събитие. Посочено е, че в КЗ /в сила от 01.01.2016г./ липсва аналогична норма на тази по чл.227, т.2 КЗ /отм./, а по отношение на правото на регрес на застрахователя спрямо застрахования в чл.433 КЗ и чл.500 КЗ е регламентирано, че в определени от закона случаи застрахователят може да търси всичко платено, включително платените от него на увреденото лице лихви и разноски, без изрично да се посочва началната дата на начисляване на лихвата за забава. Взето е предвид, че по отношение на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в чл.493, ал.1, т.5 КЗ е предвидено, че застрахователят покрива отговорността на застрахования за лихвите по чл.429, ал.2, т.2 КЗ, т.е. при ограниченията на чл.429, ал.3 КЗ- само в рамките на застрахователната сума и за периода с начало от уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие, респ. предявяване на претенция от увреденото лице. В чл.494, т.10 КЗ изрично се изключват от застрахователното покритие всички разноски и лихви извън тези по чл.429, ал.2 и ал.5 КЗ при спазване на условията по чл.429, ал.3 КЗ, т.е. не се покриват лихви за периода от датата на деликта до датата на уведомяване на застрахователя. Изложено е и съображение, че разликата в периодите по отношение на дължимото спрямо увреденото лице обезщетение за забава от делинквента на осн. чл.86 вр. чл.84, ал.3 ЗЗД и от застрахователя по застрахователния договор се извежда не само с оглед изричното правило на чл.429, ал.3, изр.2 КЗ, но и предвид въведената с новия КЗ абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на прекия иск на увреденото лице спрямо застрахователя на делинквента по застраховка „Гражданска застраховка“ на автомобилистите на осн. чл.498, ал.3 вр. чл.432, ал.1 КЗ - отправянето на писмена застрахователна претенция спрямо застрахователя по реда на чл.380 КЗ. С оглед наличието на постоянна практика на ВКС по поставения въпрос, която не се нуждае от промяна и осъвременяване и в съответствие с която е даденото от въззивния съд разрешение, искането за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК се явява неоснователно. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,