Определение № 215 от 22.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1448/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “Балджиеви-91“ ЕООД, [населено място] против решение № 712 от 27.03.2020 г. по в. т. д. № 4434/20019 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Пернишки окръжен съд решение № 50 от 10.07.2019г. по т. д. № 63/2018 г., с което е отхвърлен предявеният от дружеството-касатор срещу ЕТ „Кентон – В. Василев“, [населено място] иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 127 500 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договор от 23.05.2018 г. за преуреждане на стари задължения. Касаторът поддържа, че атакуваното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и практиката на ВКС. Изразява несъгласие с извода за недължимост на претендираната неустойка. Счита, че същата погрешно е преценена като компенсаторна. Излага подробни съображения в подкрепа на тезата си, че с реализацията на даденото му обезпечение (записа на заповед) е получил обезщетение за неизпълнение на процесния договор, но само до размера на цената на пшеницата, която е следвало да му бъде предадена, докато с уговорената неустойка се цели репариране на вредите над размера на главното задължение, както и да се стимулира длъжника да изпълни точно. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Договорната свобода по чл. 9 ЗЗД и диспозитивността на нормата на чл. 92 ЗЗД дават ли винаги възможност за кумулиране на неустойка и обезщетение или само, когато това е изрично уговорено; 2. При получено обезщетение за вреди от цялостно неизпълнение в размера само на главното задължение (главницата или цената на продаваемата стока) има ли кредиторът правото да претендира и общо уговорената в договора неустойка, без допълнителна уговорка относно вида й; 3. Какъв е видът на неустойката при неизпълнение, без посочване на вида – пълно, частично, забавено и т. н. и следва ли винаги при пълно неизпълнение тя да се приравнява на компенсаторна неустойка; 4. Доказване обезпечителната функция на менителничен ефект по отношение на изпълнението на задължения от един вид (примерно: главницата, цената по продажбата) изключва ли ползването на ефекта за събиране вземания по същото каузално правоотношение от друг вид; 5. Коя неустойка се квалифицира като компенсаторна – всяка неустойка, която е предвидена за пълно неизпълнение, без оглед съотношението между размера на неустойката и размера на неизпълнението или тази, която е способна да компенсира загубата в стойността на имуществото (главното задължение/главницата) и може ли да бъде уговорена мораторна неустойка за пълно неизпълнение“. По отношение на първите четири въпроса се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: решение 68 от 09.07.2012 г. по т. д. № 450/2011 г. на I т. о., решение № 230 от 13.07.2011 г. по т. д. № 1088/2009 г. на II т. о., решение № 225 от 29.04.2010 г. по т. д. № 838/2008 г. на II т. о. II т. о. (за първия въпрос); решение 68 от 09.07.2012 г. по т. д. № 450/2011 г. на I т. о., решение № 225 от 29.04.2010 г. по т. д. № 838/2008 г. на II т. о., решение № 111 от 28.07.2009 г. по т. д. № 714/2008 г. на II т. о., решение № 152 от 22.07.2014 г. по т. д. № 849/2012 г. на II т. о. (за втория въпрос); решение 68 от 09.07.2012 г. по т. д. № 450/2011 г. на I т. о., решение № 152 от 22.07.2014 г. по т. д. № 849/2012 г. на II т. о., решение № 122 от 18.07.2019 г. по гр. д. № 3238/2018 г. на IV г. о., решение № 178 от 26.02.2015 г. т. д. № 2945/2013 г. на II т. о., решение № 118 от 03.06.2011 г. по т. д. № 474/2009 г. на II т. о., решение № 123 от 17.11.2010 г. по т. д. № 698/2009 г. на II т. о. (за третия въпрос); решение № 61 от 21.10.2015 г. по т. д. № 894/2014 г. на I т. о., решение № 108 от 22.07.2014 г. по т. д. № 2418/2013 г. на I т. о., решение № 249 от 02.02.2015 г. по т. д. № 4224/2013 г. на I т. о. (за четвъртия въпрос). По отношение на последния въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (грешно посочен чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК) с твърдението, че същият е разрешен в противоречие с практиката на СЕС – решение от 12.02.2015 г. по дело С/336/13 Европейска комисия срещу IPK International – World Tourizm Marketing Consultants GmBH и решение от 12.02.2019 г. по дело T 201/2017 – Printeos, SA срещу Европейска комисия. Ответникът по касация – ЕТ „Кентон – В. Василев“, [населено място] – моли за недопускане на касационно обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения в изложение за липса на основания за допускане на касационното обжалване и в писмен отговор от 17.08.2020 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: На 23.05.2018 г. между страните е сключен договор за преуреждане на изискуеми и ликвидни задължения на ЕТ „Кентон – В. Василев“ към “Балджиеви-91“ ЕООД във връзка с доставки на минерални торове и препарати за растителна защита, възлизащи на сумата от 255 000 лв., като издължаването на тази сума следва да бъде извършено не по-късно от 31.07.2018 г. с продукция – 1020 тона пшеница (остойностена по 250 лв. на тон без ДДС), която длъжникът ще добие от обработвани от него площи през стопанската 2017-2018 г.; В чл. 17 на договора е предвидено, че ако длъжникът не предаде договореното количество пшеница на кредитора в срок до 31.07.2018 г., или го продаде или предаде на други лица, независимо от основанието, или виновно не изпълни задължението си поради друга причина, той дължи на кредитора неустойка в размер на 50 % от стойността на договореното количество продукция (127 500 лв.);. За обезпечаване на главницата по договора длъжникът е издал запис на заповед от 25.05.2018 г. за сумата от 255 000 лв. с падеж 31.07.2018 г.; Поради неизпълнение на поетото с договора задължение обезпечението е реализирано – кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение и изпълнителен лист, издадени в производство по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 150/2018 г. по описа на Трънския районен съд; образувано е изпълнително дело, по което длъжникът е направил частично доброволно плащане в размер на сумата 66 000 лв. Независимо от безспорния факт, че ответникът не е изпълнил задължението си по процесния договор от 23.05.2018 г. да предаде на ищеца в срок до 31.07.2018 г. (нито по-късно) уговореното количество пшеница, решаващият състав е преценил, че същият не дължи предвидената в чл. 17 от договора неустойка. Приел е, че в случая, пристъпвайки към реализация на обезпечението чрез принудително изпълнение въз основа на обезпечителната сделка, ищецът-кредитор е упражнил правото си на избор чл. 79, ал. 1 ЗЗД, като вместо да претендира реално изпълнение (предаване на пшеницата), е поискал обезщетение, изразяващо се в паричната равностойност на уговореното количество пшеница, поради което той не може да претендира и компенсаторна неустойка – за неизпълнение, каквато именно е уговорената в чл. 17 на договора. Позовавайки се на формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, според която договорната свобода по чл. 9 ЗЗД и диспозитивността на нормата на чл. 92 ЗЗД дават възможност за кумулиране на неустойка и обезщетение, но само когато това е изрично уговорено, въззивният съд е направил извод, че не е допустимо кумулиране на неустойка и обезщетение за едно и също неизпълнение, когато в договора е включена единствено клауза за неустойка, без допълнителна уговорка относно вида й, както е в конкретния случай. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По отношение на част от поставените от касатора въпроси (въпроси № 3 - № 5) не е изпълнено общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. За последните два въпроса (въпрос № 4 и № 5) този извод произтича от обстоятелството, че същите имат теоретичен характер и че по тях липсва произнасяне в мотивите на обжалвания акт, поради което са без значение за разрешаването на спора. За въпрос № 3 невъзможността да бъде определен като обуславящ се дължи на това, че отговорът му е предпоставен от тълкуването на клаузите на процесния договор, т. е. от обсъждането на конкретно доказателство по делото, което е в изключителната компетентност на въззивния съд като инстанция по съществото на спора, като правилността на направените въз основа на тълкуването изводи може да бъде проверена само при вече допуснат касационен контрол. Допълнително следва да се посочи, че по отношение на този въпрос не е осъществено и заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В решенията, на които се позовава касаторът – решение 68 от 09.07.2012г. по т. д. № 450/2011 г. на I т. о. и решение № 152 от 22.07.2014 г. по т. д. № 849/2012 г. на II т. о. не се съдържа отговор на въпроса каква е неустойката, когато не е посочен видът на неизпълнението, за което тя е уговорена – пълно, частично, забавено и дали винаги при пълно неизпълнение тя е компенсаторна. Що се отнася до останалите актове на ВКС, касаещи тълкуването на договорите, същите не подлежат на обсъждане, доколкото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва поставен въпрос в тази връзка. Независимо, че отговарят на общото изискване да са обуславящи за изхода на конкретното дело, останалите два въпроса (въпрос № 1 и № 2) също не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Точно обратното, приетото от въззивната инстанция, че кумулирането на неустойка и обезщетение за едно и също неизпълнение е недопустимо, ако не е изрично уговорено от страните, е изцяло в съответствие с последователната практика на касационната инстанция, част от която е цитирана и от самия касатор. В решение 68 от 09.07.2012 г. по т. д. № 450/2011 г. на I т. о. детайлно са изяснени въпросите, свързани със съотношението между неустойката и обезщетението за неизпълнение по чл. 82 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е прието, че претенцията за обезвреда на кредитора може да включва както уговорената неустойка, така и обезщетение за действителните вреди, но само тези, които са над размера на неустойката. Този извод е направен с оглед разпоредбата на чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, като предвидената в нея възможност да се претендират обезщетения и за по-големи вреди е счетена за приложима без значение от вида на неустойката – за пълно или за частично неизпълнение, за парично или непарично задължение. Съдебният състав е застъпил обаче категоричното становище, че е недопустимо да се претендират едновременно и обезщетение, и неустойка, освен ако страните не са постигнали изрична уговорка за това, която възможност произтича от договорната свобода по чл. 9 ЗЗД и от диспозитивността на нормата на чл. 92 ЗЗД. В същия смисъл е и решение № 225 от 29.04.2010г. по т. д. № 838/2008 г. на II т. о. В него е споделена последователната практика на ВКС, че е недопустимо кумулирането на неустойка и обезщетение за вреди за едно и също неизпълнение, но че такова кумулиране не е налице, ако от претендираната с исковата молба неустойка е приспаднат размерът на присъденото на кредитора с влязло в сила решение обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – извод, който е аргументиран с разпоредбите на чл. 92, ал. 1, изр. 2 и чл. 86, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, установяващи правилото, че кредиторът винаги може да търси обезщетение за претърпените от неизпълнението вреди, когато същите надхвърлят договорената неустойка. Такова е възприетото разрешение и в решение № 230 от 13.07.2011 г. по т. д. № 1088/2009 г. на II т. о., според което присъждането на неустойка за забава и обезщетение за понесените от кредитора по-големи вреди от длъжниковото неизпълнение на паричен дълг, не е форма на недопустимо от закона кумулиране на неустойка с обезщетение за забава, щом същата не е уговорена изрично като пълна алтернативна на обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД (арг. от чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД). Доколкото въззивният съд не се отклонил от цитираната практика на ВКС, която настоящият състав напълно споделя, не може да се счете за осъществено заявеното за посочените два въпроса основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Що се отнася до решение № 111 от 28.07.2009 г. по т. д. № 714/2008 г. на II т. о., решение № 152 от 22.07.2014 г. по т. д. № 849/2012 г. на II т. о., същите са неотносима съдебна практика, тъй като не съдържат произнасяне конкретно по въпроси № 1 и № 2, а единствено принципните постановки, че неустойката се дължи само за неизпълнение на задълженията, за които е договорена (първото решение) и че може да се търси всякога, когато са налице елементите от фактическия състав на неустоечното съглашение (второто решение). Предвид всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение