Определение № 171 от 14.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1958/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 3432/01.06.2020 г. на Международна банка за икономическо сътрудничество /МБИС/, чрез процесуалния представител адв. Камелия Йотова, срещу въззивно определение № 197/23.03.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 773/2019 г. по описа на Софийски окръжен съд. Поддържат се оплаквания за неправилност на обжалваното определение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Към частната касационна жалба е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, като се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК по следните въпроси: 1./ задължен ли е съдът, включително и въззивният, да постановява решението си въз основа на доказателствата по делото и на закона; 2./ задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си и да излага собствени мотиви; 3./ необсъждането на доказателствата по делото и на твърденията на страните от съда, представлява ли нарушение на задължението му за мотивиране на съдебните актове; 4./ има ли ипотекарният кредитор, който не е участвал в административното производство по възстановяване на правото на собственост, правен интерес от предявяване на иск за установяване нищожността на решение на ОСЗ, с което е възстановено правото на собственост на трето лице върху недвижим имот, който е бил ипотекиран от кредитополучателя, който към момента на учредяването на ипотеката е бил собственик на имота; 5./ има ли ипотекарният кредитор, който не е участвал в производството по чл. 108 ЗС, правен интерес от предявяването на иск за установяване по реда на чл. 270, ал. 1 ГПК на нищожността на съдебно решение, постановено в производство по чл. 108 ЗС, с което е признато правото на собственост на трето лице върху недвижим имот, който е бил ипотекиран от кредитополучателя, който към момента на учредяването на ипотеката е бил собственик на имота и с което същият кредитополучател е осъден да предаде недвижимия имот на третото лице; 6./ има ли ипотекарният кредитор, който не е участвал в производството по чл. 108 ЗС, правен интерес от предявяване на иск за установяването на обстоятелството, че ипотекарният длъжник /който е учредил ипотека върху собствен имот, който след това е реституиран на трето лице, признато за собственик на същия по иск по чл. 108 ЗС и ипотекарният длъжник е осъден да предаде владението върху този имот/ е собственик на целия ипотекиран имот, тъй като третото лице не е собственик поради нищожност на решението на ОСЗ и на решението на съда по чл. 108 ЗС и от предявяването на иск, за да бъде принудено третото лице да върне собствеността и владението върху реституирания с нищожно решение имот; 7./ обвързан ли е от решението на ОСЗ ипотекарният кредитор, който не е участвал в административното производство по възстановяване на правото на собственост, и в чиято полза кредитополучателят собственик е ипотекирал недвижим имот, който след учредяване на ипотеката е възстановен на трето лице; 8./ обвързан ли е от решението по чл. 108 ЗС ипотекарният кредитор, който не е участвал в производството по чл. 108 ЗС, и в чиято полза кредитополучателят собственик е ипотекирал недвижим имот, който след учредяване на ипотеката е възстановен на трето лице. По въпроси от първи до трети се поддържа противоречие на въззивното определение с практиката на ВКС, обективирана в т. 7 и т. 8 от ППВС № 1/13.07.1953 г., т. 1 и т. 2 от ППВС № 7/27.12.1965 г., т. 1 от ППВС № 2/30.11.1967 г. и др. По въпроси от четвърти до осми се поддържа противоречие с практиката на ВКС, изразена в ТР № 5/2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г., ОСГК, ВКС, решение № 88/09.03.2012 г. по гр. д. № 1131/2011 г. на ВКС, II г.о., решение № 67/10.04.2014 г. по гр. д. № 5615/2013 г. на ВКС, I г.о. Поддържа се и наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК по следните въпроси: 9./ има ли ипотекарният кредитор, който не е участвал в административното производство по възстановяване на право на собственост и в производство по чл. 108 ЗС, правен интерес от предявяване на иск по чл. 270, ал. 1 ГПК за установяване нищожността на съдебно решение, с което ипотекарният длъжник /който е учредил ипотека върху собствен имот, който след това е реституиран на трето лице, признато за собственик на същия по иск по чл. 108 ЗС и ипотекарният длъжник е осъден да предаде владението върху този имот/ е бил осъден да предаде владението върху ипотекирания имот на лицето, в полза на което с решение на ОСЗ е възстановено право на собственост върху ипотекиран от кредитополучателя –собственик недвижим имот; 10./ има ли ипотекарният кредитор право да се удовлетвори в поредността по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ при продажба на ипотекиран в негова полза недвижим имот в производствотото по несъстоятелност срещу ипотекарния длъжник; 11./ може ли да бъде възстановено в реални граници право на собственост върху недвижим имот, ако не са налице предвидените в закона предпоставки за реституция; 12./ погасяват ли се непредявените в производство по несъстоятелност вземания и неупражнени права. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о., констатира следното: С въззивното определение е потвърдено определение № 4666/10.09.2019 г., постановено по гр. д. № 1114/2019 г. по описа на Районен съд – Ботевград, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявените искове. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявените от Международната банка за икономическо сътрудничество /МБИС/ срещу „ГМ Капитал” ЕООД/н/ и наследниците на Цветко Семков Коцев и Семко Коцов Цанов – Драгньовски /уточнени с молба от 03.09.2019 г./ обективно и субективно съединени искове, както следва: 1./ иск за прогласяване нищожността на посочени 5 бр. решения на ОСЗ – Правец в посочените им части, с които се възстановява право на собственост на наследниците на Цветко Семков Коцев и Семко Коцов Цанов – Драгньовски върху имоти, находящи се в гр. Правец, м. „Крушова поляна“; 2./ иск по чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на решение № 166/25.06.2013 г. по гр. д. № 1633/2013 г. по описа на ВКС, I г. о.; 3./ отрицателни установителни искове срещу ответниците – физически лица с предмет описани в исковата молба недвижими имоти; 4./ искове по чл. 108 ЗС срещу ответниците – физически лица за установяване правото на собственост на ответника „ГМ Капитал” ЕООД върху описани недвижими имоти и осъждането им да предадат владението върху тях на „ГМ Капитал” ЕООД. Установено е, че Международната банка за икономическо сътрудничество е предоставила на ответника „ГМ Капитал” ЕООД кредит в размер на 14 000 000 лв., за обезпечаването на който през 2009 г. кредитополучателят е учредил в полза на ищеца договорна ипотека върху описан в исковата молба недвижим имот, представляващ УПИ – V в гр. Правец. С процесните решения на ОСЗ – гр. Правец в полза на ответниците – физически лица, като наследници на Цветко Семков Коцев и Семко Коцов Цанов – Драгньовски, са възстановени части от ипотекирания имот. Производството пред първоинстанционния съд е прекратено поради недопустимост на предявените искове. Въззивният съд е приел, че предявените искове са недопустими. Правен интерес от предявяването им ищецът извежда от качеството си на ипотекарен кредитор, в чиято полза „ГМ Капитал” ЕООД е ипотекирало поземлен имот с площ 86 796 кв. м., част от който са и процесните имоти. Ищецът не твърди, че му е отказано принудително удовлетворяване от поземления имот в рамките на откритото срещу ипотекарния длъжник „ГМ Капитал” ЕООД производство по несъстоятелност, нито че правата му на ипотекарен кредитор са оспорени от ответниците по делото. Исковете са преждевременно предявени. По отношение на искове за прогласяване нищожността на решенията на ОСЗ – Правец е посочил, че по делото липсва спор за материално право, тъй като ищецът не твърди, че е собственик на процесния имот, а единствено оспорва правата на наследодателя на физическите лица – ответници по иска, като излага съображения за материална незаконосъобразност, а не за нищожност на издадените решения. Искът по чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на решение № 166/25.06.2013 г. по гр. д. № 1633/2013 г. по описа на ВКС, I г. о., също е приет за недопустим, тъй като не са посочени релевантни основания за нищожност на съдебния акт. Доводите за постановяване на решението извън правораздавателната власт на съда и за противоречието му с правовия ред като основания за прогласяване нищожността на решението са посочени декларативно,без конкретизация и обосновка на фактическите обстоятелства. Относно отрицателните установителни искове за собственост е прието, че същите са недопустими, тъй като ищецът няма правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск при предявен в същото производство ревандикационен иск спрямо същите ответници. Съдът е мотивирал извода си за недопустимост на исковете по чл. 108 ЗС с обстоятелството, че същите са предявени по реда на чл. 134 ЗЗД, поради което ищецът е обвързан от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение по иск за собственост между „ГМ Капитал” ЕООД и Цветко Семков Коцев /наследодател на ответниците/, с което последният е признат за собственик на имота. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., приема, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на определението, поради следното: Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение /определение/ да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение /определение/, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. С новата редакция на закона, приета с ДВ, бр. 86/2017 г., е предвидено в чл. 280, ал. 2 ГПК, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение /определение/ се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Първите три въпроса, касаещи процесуалните задължения на въззивната инстанция, не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното определение, тъй като не са решени в противоречие с посочената практика, както и с постоянната и задължителна практика на ВКС. В съответствие с установената практика на ВКС, в т. ч. и посочената от касатора, по приложение на процесуалните правила, задължаващи решаващия съд да отдели спорните от безспорните по делото факти и обстоятелства и да прецени събраните в процеса доказателства с оглед спорните факти, твърденията и доводите на страните, въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства, като е посочил кои факти приема за установени и кои не. Произнесъл се е по всички доводи и възражения на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и е формирал и изложил свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Предвид изложеното, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Четвъртият формулиран въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивен съд, поради което не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. За пълнота следва да се отбележи, че исковете за прогласяване нищожността на административни актове не са подведомствени на гражданските съдилища, поради което във всички случаи предявените от Международната банка за икономическо сътрудничество искове за прогласяване нищожността на посочените 5 броя решения на ОСЗ – Правец са недопустими и производството по тях подлежи на прекратяване. Петият и деветият въпрос също не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е прекратил производството по предявения иск за прогласяване нищожността на решение № 166/25.06.2013 г. по гр. д. № 1633/2013 г. по описа на ВКС, I г. о., не поради липса на правен интерес за ищеца по делото, а поради липса на релеванти /въпреки дадените указания/ конкретни основания за нищожност на съдебното решение и изложени фактически твърдения за тях. С разпореждане № 3487/27.06.2019 г. на първоинстанционния съд на ищеца са дадени точни и ясни указания за уточняване на основанието, на което се твърди нищожност на съдебното решение. Нищожност на съдебното решение може да бъде прогласена само при наличието на съществени пороци /постановяване от ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, абсолютна неразбираемост на изразената в акта воля/, а въпреки дадените му указания ищецът не е посочил такива. Поддържаните от него доводи /уточнителна молба от 22.07.2019г./ са за неправилност на решението на ВКС. Относно посоченото, че решението противоречи на българския правов ред, липсва обосноваване на фактическите обстоятелства. За пълнота следва да се посочи и, че касаторът не сочи относима съдебна практика по така поставения пети въпрос, поради което не е налице и поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на определението по този въпрос. Не се установява и поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по деветия въпрос, доколкото касаторът не е обосновал тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитието на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Липсват предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивния акт и по шестия въпрос. Същият не е обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въззивният съд не е приел иска по чл. 108 ЗС за недопустим поради липса на правен интерес от неговото предявяване. Като е съобразил наличието на влязло в сила решение между „ГМ Капитал“ ЕООД и наследодателя на ответниците – физически лица, в съответствие с установената практика на ВКС, въззивният съд е приел, че ищецът е обвързан от силата на пресъдено нещо на постановеното срещу неговия длъжник решение по чл. 108 ЗС, доколкото предявява правата на последния по реда на чл. 134 ЗЗД. Неотносими към изводите на въззивен съд са и поставените седми и осми въпроси, тъй като същите не са обусловили крайните изводи на въззивен съд. По поставените въпроси не се установява и противоречие с посочената от касатора съдебна практика. Десети, единадесети и дванадесети въпроси също не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото същите изобщо не са обсъждани от въззивен съд и не са включени в предмета на спора пред него. Касаторът не е обосновал и поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се констатира и наличие на порок на въззивното определение, който да налага упражняване на контрол върху него при предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК. Определението е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в изискуемата се писмена форма, подписано е и е ясно мотивирано. Същото не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, доколкото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. С оглед горното, следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на определението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.