Определение № 2361 от 02.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 170/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ида метан“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 62 от 14.07.2023 г. по в. т. д. № 71/2023 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 272 от 5.12.2022 г. по т. д. № 221/2021 г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която касаторът е осъден да заплати на „Метан инвест” ООД следните суми: 32 500 лв., представляваща част от сбор от неплатени месечни наемни вноски за периода 01.08.2018 г. до 22.12.2020 г., дължими по трансформиран в безсрочен рамков договор за наем, сключен между страните на 31.03.2011 г. и прекратен на 22.12.2020 г.; 27 500 лв., представляваща част от сбор от дължими неустойки за забава в изпълнението на задължението за заплащане на месечни наемни вноски по посочения договор за периода от 05.08.2018 г. до 10.05.2021 г., както и в частта, с която съдът е отхвърлил направеното от касатора по отношение на „Метан инвест” ООД възражение за прихващане на вземанията на ищеца по уважените частични искове с общ размер от 60000 лв. с вземания на ответника към ищеца за обезщетение за вреди от неизпълнение на задължение да осигури извършване на годишен технически преглед /ГТП/, ADR и задължителни застраховки, възлизащо на сумата от 118 560 лв. с ДДС и определено като сбор от 38 броя платени месечни наеми за ползване на аналогично превозно средство по т. III.3 от рамковия договор. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо и неправилно поради допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният акт е недопустим, тъй като исковата молба е нередовна. Сочи, че в случая били предявени множество обективно съединени частични искове за неизплатени наемни вноски, без ищецът да е уточнил какъв е размерът на всеки от тях. Освен това не бил посочен и размерът на претендираната неустойка върху всяка една от главниците. Твърди, че първоинстанционният и въззивният съд допуснали съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като отказали допускането на поисканите от касатора доказателства в подкрепа на доводите му. Счита, че въззивният съд неправилно е тълкувал клаузите на сключения между страните договор и е приел, че наемодателят ищец по делото има единствено задължението да поема разходите за технически преглед, ADR и задължителни застраховки, а не да ги извършва и да снабдява наетото ремарке със съответните документи за тях. Доводи за неправилно тълкуване от съда отнася и към клаузата за неустойка по т. ІV.2 от договора. Касаторът мотивира разбиране, че възражението му за прихващане неправилно е отхвърлено от съда, тъй като по делото е доказано осъществяването на всички елементи от фактическия състав, пораждащ отговорността на насрещната страна за вреди от неизпълнение на договорното й задължение да осигури извършването на ГТП, ADR и задължителни застраховки на наетото ремарке. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК повтаря доводите по касационната жалба за недопустимост на обжалваното решение, тъй като исковата молба е нередовна. Поддържа, че в диспозитива на потвърденото от въззивния съд решение на Бургаски окръжен съд е отхвърлено направеното възражение за прихващане и в тази част се касае до недопустимо произнасяне на съда с оглед задължителните разяснения в Тълкувателно решение № 2/2020 г. от 18.03.2022 г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът по касационната жалба „Метан инвест“ ООД, [населено място] е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. С обжалваното решение въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, съгласно които на 31.03.2011 г. между ищеца като наемодател и ответника като наемател е сключен рамков договор за наем на компресорна станция за природен газ, като предмет на договора са станция за компресиране на природен газ /метан/, находяща се в [населено място], и полуремарке с рег. [рег.номер на МПС], заедно с монтираните на него 257 бутилки за превоз и съхранение на природен газ метан; договорът е бил сключен за срок от една година и по силата на уговорка в него се е трансформирал в безсрочен; договорена е месечна наемна цена в размер на 5 000 лв. без ДДС, като страните не спорят, че са постигнали устна уговорка за намаляването й на 4 000 лв. без ДДС. В мотивите на окръжния съд, към които е направено препращане с атакувания въззивен акт, е отразено, че в договора е предвидено наемодателят да поеме разходите за извършване на ГТП, ADR, задължителни застраховки на полуремаркето, както и дължимост от наемателя при просрочване на плащането на наемната вноска на неустойка в размер на 0, 2 % от дължимата сума за всеки просрочен ден, но не повече от размера на един месечен наем. Посочено е, че до месец август 2018 г. ответникът е заплащал дължимата по договора наемна цена, като страните не спорят досежно прекратяването на договора на 22.12.2020 г., както и относно връщането на наетите вещи от наемателя на наемодателя на същата дата. Защитното възражение на ответника по чл. 230, ал. 2 ЗЗД, че процесното ремарке е негодна вещ, тъй като наемодателят не е изпълнил задълженията си за извършване на ГТП, ADR и задължителни застраховки на полуремаркето след месец ноември 2017 г., въззивният съд е определил като неоснователно. Изтъкнал е, че при граматическото тълкуване на чл. ІІІ.3 от договора се установява, че наемодателят се е задължил да поеме разходите за горните дейности, а не да ги извършва. При позоваване на приложимата Наредба № 40 от 14.01.2004 г. за условията и реда за извършване на автомобилен превоз на опасни товари е посочено, че с удостоверението по ADR може да се снабди собственикът, както и ползвателят. Въззивният съд е счел за неоснователни и доводите на ответника, че лимитът на претендираната неустойка е един месечен наем, като е изтъкнал, че задължението за заплащане на наемната цена е ежемесечно, поради което неустойката за вреди от забавата се дължи за неизпълнението на всяко задължение и лимитът на неустойката се отнася за всеки месечен наем, а не за глобалната сума, за която е допуснато просрочие. В решението е извършена преценка за неоснователност и на релевираното от ответника възражение за прихващане, тъй като съдът е счел, че въззивникът ответник не е носител на насрещно вземане, с което да извърши съдебното прихващане, тъй като наемодателят не е неизправна страна и не дължи обезщетение за вреди от неизпълнение на свое задължение по договора. Извън това, съдът е изложил аргументи, че отсъства причинна връзка между твърдените от ответника разходи за наемане на друга вещ със същите характеристики и евентуалното неизпълнение по процесния договор, което е датирано от наемателя към месец ноември 2017 г. и след това, тъй като според представените доказателства другото превозно средство е наето по договор от 1.08.2010 г. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като преценката за допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по селекция на касационните жалби. Констатирането на вероятност за наличието на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалваното съдебно решение налага допускане на касационно обжалване. При тази преценка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касатора, както и от относимите към основанието „вероятна недопустимост“ правни въпроси от изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г. е разяснено, че недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Част от доводите на касатора за недопустимост на обжалваното решение се основават на твърденията, че произнасянето на съда е осъществено по нередовна искова молба. В случая са предявени частични искове по чл. 232, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 32 500 лв., представляваща част от дължимата наемна цена за периода от 1.08.2018 г. до 22.12.2020 г., възлизаща общо на сумата от 137 806, 45 лв., и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 27 500 лв., представляваща част от дължимата за периода от 5.08.2018 г. до 10.05.2021 г. неустойка за забава за заплащане на наемната цена за месеците от август 2018 г. до 22.12.2020 г. в общ размер от 117 988, 95 лв., като в исковата молба и приложената справка по чл. 366 ГПК подробно са посочените дължимите месечни наемни вноски за исковия период, периодът на забавата за плащането им и дължимата неустойка. Касае се до главно и акцесорно вземане с източник един договор за наем, като се претендира част от неизплатената наемна цена за посочен от ищеца период и част от дължимата неустойка за забава. В този смисъл доводите на касатора за обективно съединени множество искове за заплащане на неизплатени наемни вноски и искове за неустойка върху всяка една от главниците са неоснователни. По изложените съображения не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивния акт в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение в осъдителните му части. Касаторът е въвел довод и за недопустимост на въззивното решение в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на направеното от ответника възражение за прихващане. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2 ГПК за проверка на допустимостта на въззивното решение в посочената част при съобразяване на разясненията, дадени в т. 2 на Тълкувателно решение № 2/2020 г. от 18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС. На основание чл. 18, ал. 1, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 25 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение