Определение № 674 от 10.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1374/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. И. Б. от [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адв.И. И. от Бургаска адвокатска колегия срещу решение № III-167 от 19.12.2019 г, постановено по гр.дело № 1680/2019г на Бургаски окръжен съд, Трети състав, с което е потвърдено решение № 146/9.7.2019 г по гр.дело № 941/18 г на Районен съд-Несебър, с което е признато за установено по отношение на касатора, че в полза на Д. Н. Х. съществува вземане по ч.гр.дело № 426/18 на РС-Несебър, за което е издадена заповед № 215 от 9.5.2018 г на РС-Несебър за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК в размер на 15 000 лв, като сумата е получена от Я. И. Б. без основание. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е недопустимо, неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуален закон и е необосновано. Ответницата по касационната жалба Д. Н. Х. оспорва същата, по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния й представител адв.З. Д. от АК-Хасково.Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.Претендира разноски, сторени в това производство. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Предявените искове са били с правно основание чл.422 ГПК вр.чл.240 ал.1 ЗЗД, съединен с евентуален иск по чл.422 ГПК вр.чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД. Установено е по делото, че със заповед № 215 от 9.5.2018 г по ч.гр.дело № 426/18 г на РС-Несебър по чл.410 ГПК е разпоредено Я. И. Б. да заплати на Д. Н. Х. сумата 15 000 лв, получена без основание, съгласно кредитен превод № 150331197058822/9.4.2015 г, в който е посочено „захранване на сметка“.В срока по чл.414 ГПК длъжникът е възразил и заявителката е предявила иск по чл.422 ГПК за установяване, че Б. дължи сумата 15 000 лв, която е следвало да върне до края на 2015 г или при поискане от ищцата.Претендира сумата като получена по договор за заем, евентуално като получена без правно основание.РС-Несебър като е съобразил заявлението е приел, че е недопустимо сезиран с иск по чл.422 ГПК вр.чл.240 ал.1 ГПК, поради липса на идентитет на предявената искова претенция и заявената в заповедното производство, поради което е прекратил производството по този иск като определението е влязло в сила като необжалвано.По евентуалния иск по чл.422 ал.1 ГПК вр.чл.55 ал.1 предл.1 ГПК с обжалваното въззивно решение е приет за безспорен факта на даването на сумата 15 000 лв от страна на ищцата, която сума е преведена по банковата сметка на ответника.Спорен по делото е бил въпросът дали е съществувало правно основание за получаване на тази сума.Ответникът е подържал, че с Х. са били за непродължителен период от време в интимни отношения и тя е пожелала да участва с пари като скрита инвестиция в бизнес, осъществяван от търговско дружество „Франкси Кар“ ООД, в което Б. е бил съдружник, поради което двукратно е превеждала суми по неговата банкова сметка.Инвестицията обаче се оказала неуспешна.Съдът е приел, че ответникът не е ангажирал доказателства в подкрепа на тези твърдения, поради което не е установено основанието за получаване и задържане на сумата.Ирелевантни е намерил твърденията за скрито участие на ищцата в търговското дружество, в което съдружник е бил ответника, защото неоснователността на разместването на имуществените блага в патримониума на страните става в момента на престирането, а не в друг последващ момент, като в този смисъл се е позовал на решение № 187 от 15.2.85 г по гр.дело №1036/84 на Първо ГО на ВС на РБ, в което е посочено, че е достатъчно е да има неоснователно разместване на блага, без да е необходимо едната страна да се е обогатила за сметка на другата. В изложението на основанията по чл.284 ал.4 ГПК са посочени касационните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и чл.280 ал.2 предложение второ последно ГПК-очевидна неправилност. Формулирани са следните въпроси: 1.Процесуалноправен „задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства и да изложи мотиви по всяко релевантно за спора доказателство“ е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в следните актове: решение по т.д.№ 1204/18 г на ВКС, ТК, Второ ТО, решение № 222/6.4.2017 г, постановено по т.д.№ 425/15 г на ВКС, ТК, Второ ТО, решение № 134/30.12.2013 г, по т.д.№ 34/13 г на ВКС, ТК, Второ отделение, решение от 1.2.12 г по т.д.№ 1106/10 г на ВКС, ТК, Второ отделение, с които е прието, че изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон-чл.236 ал.2 ГПК, аналогичен на чл.189 ал.2 ГПК /отм/ и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВКС и ВС.С приетите ППВС № 1/53 г, ППВС № 1/65 г, ППВС № 1/85 г са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка една от инстанциите по същество, като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации относно правилността на решението, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изводите за приложението на закона. 2.Допустимо ли е уважаване на установителна претенция за дължимост на дадено без основание по чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД, при наличие на заявено от ищеца основание и представени от него доказателства за наличието на основание.Сочи се противоречие с ППВС № 1/28.5.79 г по т.д.1/79. 3/При положение, че тежестта на доказване се носи изцяло от ответника само по отрицателен установителен иск, а искът за установяване на задължение за връщане на сума, получена без основание по чл.422 ГПК вр.чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД е основан на твърдение за отрицателен факт, но не е отрицателен установителен иск, то в тежест на ответника ли е да докаже съществуването на основанието или само да изключи твърденията на ищеца за липса на основание.Сочи се касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. По първия въпрос. Соченото противоречие не е налице.В съответствие с приложената от касатора и цитирана по-горе съдебна практика, въззивният съд е изпълнил задължението си да се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните.Съдебното решение е постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка.Изложени са подробни мотиви, което е гаранция за правото на защита на страните в процеса.Несъгласието на касатора с така формираните правни изводи не може да послужи като основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Останалите представени от касатора решения № 75/27.6.16 г по гр.дело № 4987/15 г на ВКС, Второ ГО и решение № 68/3.5.2012 г по гр.дело № 1808/2010 г на ВКС, Четвърто ГО са неотносими.Първото от тях е постановено по процесуалноправния въпрос „дали силата на присъдено нещо се разпростира и върху правоприемниците на страните по влязло в сила решение по спор за собственост, ако правоприемниците на ответника са придобили собствеността преди вписване на решението по другото/приключилото/дело“, а второто е постановено относно доказателствената тежест на работодателя относно извършеното нарушение по предявен иск по чл.344 ал.1 т.1 КТ за отмяна на дисциплинарно нарушение. По втория и третия въпрос. Подържа се противоречие с ППВС № 1 от 28.5.1979 г по гр.дело № 1/79 г, което се изразява в това, че в кориците на делото се съдържат необсъдени доказателства за наличие на основание за предоставяне на сумата /заем/, което изключва хипотезата на чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД-получено при начална липса на основание.Соченото противоречие не е налице, а отделно от това следва да се отбележи, че формулираният въпрос не е коректно поставен, тъй като се касае до изводите на съда, свързани с последиците от разпределението на доказателствената тежест, а не до противоречие с ППВС № 1/79 г.По делото има доказателства за извършен от ищцата в полза на ответника кредитен превод, в който е отбелязано основание „захранване на сметка“.Въпрос на доказване в процеса е било да се установи дали получаването на сумата от ответника е на някакво правно основание, поради което може да я задържи. Предметът на делото по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК съгласно Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 год. т.дело № 4/13 г- т.17 се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение.По правилото на чл.154, ал.1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право.С ППВС № 1/28.05.79 г. е прието следното: по иск с правно основание чл.55, ал.1 ГПК разпределението на доказателствената тежест се определя от въведените в процеса твърдения и възражения, които са обуславящи за съществуването или за отричането на претендираните права на страните. При фактическия състав по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на нещо, получено без основание – ищецът следва да въведе като твърдение и докаже факта на предаването на вещ, респективно на плащането на парична сума, а ответникът – основание за получаването или за задържане на полученото. Изводите на въззивния съд се изцяло съобразени с постановките за разпределение на доказателствената тежест в разглеждания случай.Така въззивния съд изрично е посочил, че ищецът е доказал факта на предаване на сумата, а ответника не е установил основание за нейното получаване респ.задържане, поради което не е налице соченото противоречие с ППВС № 1 /79 г. Наличието на задължителна практика относно доказателствената тежест в процеса при предявен иск по чл.422 ГПК / Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 год. т.дело № 4/13 г /, както и ППВС № 1/79 г, в което е посочено какво следва да бъде установено в процеса при условията на главно доказване в хипотеза на чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД изключва приложените на касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по третия от поставените в изложението въпроси. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност по чл.280 ал.2 ГПК, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата и доводите на ответната страна.В случая решението на Бургаски окръжен съд не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в явно нарушение на закона, нито е очевидно необосновано с оглед правилата на формалната логика.Само грубото им нарушаване на тези правила би било основание за квалифицираната форма на порока „неправилност“.В случая поддържаното основание очевидна неправилност се мотивира от касатора основно с доводи за необоснованост на решението поради необсъждане на всички релевантни обстоятелства. Въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Следователно не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Предвид изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът дължи на ответницата сторените от нея разноски в това производство в размер на 1500 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат. Воден от гореизложените мотиви Върховният касационен съд, Четвърто ГО