Определение № 13 от 11.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 2373/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Дилияна К. В. и В. Д. В., чрез адв. П.К. против определение №488/26.07.2022г., постановено по в.ч.т.д. №338/2022г. по описа на Апелативен съд–Варна, с което е оставена без уважение частната им жалба срещу определение №74/05.04.2022г. по т.д. №199/2019г. по описа на Окръжен съд- Добрич. С първоинстанционното определение е отхвърлено искането на жалбоподателите по реда на чл.248 ГПК за изменение на определение №260014/12.01.2022г. по същото дело в частта за разноските, чрез намаляване на присъдените на ответника по делото „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ разноски в размер на 3108 лева. Жалбоподателите поддържат, че определеният размер на дължимото на НББАЗ адвокатско възнаграждение е прекомерен поради факта, че производството е прекратено, а от процесуалния представител на ответника е подаден единствено отговор на ИМ. Считат, че на този етап от делото спорът е в началната си фаза, с уточняване на надлежни страни и допустимост на иска, а за водене на делото пред една инстанция се изискват редица процесуални действия, събиране и анализ на доказателства и много повече усилия и работа. Намират, че съдът незаконосъобразно е присъдил пълен размер на възнаграждение за пълно представителство пред една инстанция, включващо извършване на всички процесуални действия до окончателно приключване на делото, и то за всеки един от субективно съединените искове за неимуществени вреди, предявен от всеки от ищците, въпреки че сам отчита общността и сходството на правопораждащите вземането им юридически факти и съвпадението на правното основание на претенциите. Излагат доводи, че няма основание за присъждане на отделно възнаграждение към момента на прекратяване на производството, тъй като все още не са събрани никакви доказателства във връзка с претърпените от всеки от ищците болки и страдания, съответно не е била необходима никаква защита. Считат, че е справедливо да бъде присъдена минимално установената сума от 100 лева съгласно чл.6, т.2 и т.З от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения- като сума съответстваща и на наредбата, и на реално свършената работа по делото. Касационните жалбоподатели поддържат, че съдът се е произнесъл по значимия за изхода на делото въпрос: „Разполага ли с възможност съдът на преценка да намали размера на дължимото по чл.78, ал.4 ГПК в полза на ответника възнаграждение под нормативно установения за това минимум, когато делото е прекратено преди разглеждане на спора по същество в открито съдебно заседание”. Считат, че въззивното определение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в определение №34/17.01.2014г. по ч.гр.д. №6312/2013г. на І г.о. на ВКС, определение №461/01.07.2013г. по ч.т.д. №1701/2013г. на ІІ т.о. на ВКС, определение №25/04.03.2009г. по т.д. № 638/2008г. на ІІ т.о. на ВКС, определение №66/15.02.2012г. по гр.д. №771/2011г. на I г.о. на ВКС и определение № 339/02.06.2014г. по ч.т.д. №1538/20 на ВКС- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът СДРУЖЕНИЕ „НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ” оспорва жалбата, като счита, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. Излага и доводи, че обжалваното определение е правилно, постановено при спазване на процесуалните правила и в съответствие с материалния закон и е обосновано. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване определение на въззивния съд. Производството по чл.248 ГПК е инициирано пред Окръжен съд –Добрич по молба на ищците- настоящи жалбоподатели за изменение на определение №260014/12.01.2022 г. по т. д. №199/2019г. в частта относно разноските. С цитирания съдебен акт съдът е прекратил производството по делото по отношение на НББАЗ поради оттегляне на иска спрямо първоначалния ответник, като на основание чл.78, ал.4 ГПК е осъдил ищците да заплатят на НББАЗ сторените от последния разноски съобразно представения списък по чл.80 ГПК в размер на 3 108 лева. За да приеме молбата по чл.248 ГПК за неоснователна, първоинстанционният съд е счел, че присъдените в полза на НББАЗ разноски, представляващи адвокатско възнаграждение, не се явяват прекомерни с оглед нормативно определените граници на адвокатските възнаграждения и фактическата и правна сложност на делото на този етап на съдопроизводствените действия. За да остави без уважение частната жалба на ищците против определението на ОС-Добрич, апелативният състав приема, че са предявени в условията на активно субективно съединяване искове с правно основание чл.432 КЗ в размер на по 25 500 лева - частични от 200 000 лева, които след двустранна размяна на книжа са оттеглени срещу първоначалния ответник НББАЗ поради насочването им срещу ненадлежна страна и производството в тази част е прекратено, респ. са насочени срещу надлежен ответник- водача на МПС, предизвикал процесното ПТП. Съдът взема предвид обстоятелството, че ответникът НББАЗ е осъществил защита и по двата активно субективно съединени иска, предявени срещу него, като до оттеглянето на исковете е изготвен и подаден отговор на исковата молба и отговор на допълнителната искова молба. Достига до извод, че въпреки общността и сходството на правопораждащите вземането на ищците юридически факти и съвпадението на правното основание на претенциите, ответникът е осъществил защита по всеки един от субективно съединените искове, предвид претърпените от всеки от ищците поотделно болки и страдания от смъртта на тяхното дете. Като приема, че при частично заявена искова претенция от 25 500 лева минималният размер на адв.възнаграждение по всеки от исковете е 1554 лева с ДДС или за двата иска – 3108 лева, въззивният състав намира, че адв.възнаграждение е определено в границите на минималното такова, поради което не е нужно да се произнася по възражението за прекомерност, респ. да преценява всички критерии, свързани с неговата основателност. Решаващият съдебен състав отхвърля като неоснователно и твърдението, че на ответника следва да се присъди адв.възнаграждение по 100-150 лева за всеки иск, като намира за неприложими разпоредбите на чл.6, т.2 и 3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното определение. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Поставеният от касаторите въпрос не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационен контрол, тъй като не е намерил отговор в мотивите на въззивното определение, респ. не е обусловил решаващите изводи на съда. Въззивният съд изобщо не е обсъждал дали съдът може да намали размера на дължимото по чл.78, ал.4 ГПК в полза на ответника възнаграждение под нормативно установения за това минимум, когато делото е прекратено преди разглеждане на спора по същество в открито съдебно заседание, а е изложил мотиви, че в случая са неприложими разпоредбите на чл.6, т.2 и т.3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Следва да се има предвид, че тези разпоредби също определят минимални размери на адвокатски възнаграждения, но в различни хипотези от процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела. Касационите жалбоподатели не обосновават и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационен контрол. Част от цитираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съдебни актове на ВКС нямат връзка и не дават отговор на поставения въпрос. С определение №34/17.01.2014г. по ч.гр.д. №6312/2013г. на І г.о. на ВКС е прието, че при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл.78, ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в §2 от Наредба №1/09.07.2004г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер /т.3 от ТР №6 от 06.11.13г. по т.д.№6/12г. на ОСГТК на ВКС/, т.е. съдът може са намали адвокатското възнаграждение до минималните размери по наредбата, а не до техния трикратен размер. С определение №461 от 01.07.2013г. по ч.т.д. №1701/2013г. на ІІ т.о. на ВКС е прието, че съгласно чл.78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, като съществува трайно установена съдебна практика, че се присъждат реално направените от страната разноски, като плащането може да бъде удостоверено не само по банков път, но и с разписка, респ. разходен касов ордер за получената сума, както и вписване за извършено плащане в бланката на договора за правна помощ. Друга част от цитираната съдебна практика е относима към поставения правен въпрос, като въззивното определение е в пълно съответствие с нея. С определение по гр.д. №771/2011г. състав на І г.о. на ВКС изрично приема, че на ответника следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на базата на размерите за минималните възнаграждения на адвокатите, посочени в издадената от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 2004 Обн. Д.В. бр.64/2004г. Доколкото претендираното възнаграждение е в размера, посочен в наредбата, съдът няма право да преценява по реда на чл.78 ал.5 ГПК дали възнаграждението отговаря на правната и фактическа сложност на делото, защото това е минимума, под който възнаграждението не може да се намалява. Фактът, че делото не е разгледано по същество от въззивния съд няма значение за разноските, защото те се дължат на ответника и при прекратяване на делото. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, не е налице соченото от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд- Варна. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд