Определение № 2427 от 10.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4348/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „Сембoдиа България“ ООД, със седалище и адрес на управление в гр. София, чрез адв. Н. К., против решение № 975 от 2 юли 2022 г., постановено по в.гр.д. № 867/2022 г. по описа на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 266520 от 12 ноември 2021 г., постановено по гр.д. № 93/2019 г. по описа на Софийски градски съд, за отхвърляне на предявения от дружеството против М. И. Г., с адрес в [населено място], иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за установяване съществуването на вземане в размер на 80000 лева, представляващо част от посочената като дължима сума от 184208 лева в подписаното между страните споразумение от 23.03.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 20.09.2018 г. до окончателното му плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 21.09.2018 г. по ч.гр.д. № 599/2018 г., по описа на Районен съд Луковит. В касационната жалба се заявява, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че съдът е достигнал до неправилния извод, че сумата в размер на 184208 лева представлява стойността на фактури №№ 3194 и 3195 от 23.10.2013 г., а извършените плащания на 11.04.2017 г. и на 12.05.2017 г. след подписване на споразумението, предхождащи учредяване на ипотеката, не кореспондират с подписаното между страните споразумение и не освобождават страните от поетите задължения, като всякакви плащания, ако имат връзка с подписаната спогодба между страните, следва да се правят именно във връзка с преуредените отношения между тях – в този смисъл учредената ипотека от 25.05.2017 г., обезпечаваща подписаното между страните споразумение, е за целия размер. Отбелязано е, че на 29.01.2015 г. другият солидарен длъжник е изплатил по една от тези фактури сума в размер на 60000 лева (т.е. преди подписване на споразумението дължимата сума по тези две фактури е 105720 лева). Оспорва се изводът на съда, че различията в размера на дълга по фактури №№ 3194 и 3195 и размера на споразумението се дължи на евентуално начислени лихви за забавено плащане, евентуални неустойки, разноски за събиране на вземания и др. Твърди се, че изводите на съда за липса на новация в дадения случай са изцяло погрешни, тъй като няма пречка самата спогодба да съдържа в себе си и новация, доколкото специфичното за договора за спогодба, е именно неговият съставен характер – той може да представлява смесен договор и в неговото съдържание да бъдат включени различни видове сделки: новация, цесия, ненаименувани договори (макар да е безспорно установена дължимостта на сумата в размер на 184208 лева, в случая не се касае за добавяне на предварително уговорени лихви към стария дълг, нито просто е разсрочено едно старо задължение, а е поето едно изцяло ново такова, което заменя старото). В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В отговор на касационната жалба ответницата М. И. Г., със съдебен адрес в [населено място], представлявана от адв. П. С., излага становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и доводи за неоснователност на жалбата по същество. Въззивният съд приема за установено, че със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК от 20.09.2018 г. дружеството е поискало издаване на заповед за незабавно изпълнение срещу ответницата, за сумата от 80000 лева, представляваща част от вземане в размер на 184208 лева с падеж 30.07.2017 г., установено с нотариален акт, с който е учредена договорна ипотека за обезпечаване на вземането. Въз основа на подаденото заявление и приложения към него нотариален акт, е образувано ч.гр.д. № 599/2018 г. по описа на Районен съд Луковит, по което е издадена в полза на дружеството заповед № 393/21.09.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК срещу длъжницата М. Й. (Г.). По повод връчена покана за доброволно изпълнение в срока по чл. 414 ГПК е постъпило възражение, с което е оспорено вземането по издадената заповед, като се твърди вземането да не съществува, тъй като е било изцяло изплатено от длъжницата. Изложени са подробно обстоятелства, че претендираното вземане произтича от договор за доставка на стоки, които стоки „Сембодиа България“ ООД е доставил на „Си Консулт“ ЕООД, получени от купувача, за които са били издадени от доставчика фактура № 3195/23.10.2013 г. на стойност 84720 лева, и фактура № 3194/23.10.2013 г. на стойност 81000 лева, и тъй като купувачът „Си Консулт“ ЕООД, представляван от майката на Г., не можел да погаси задължението по двете фактури, в общ размер 165720 лева, между „Сембодиа България“ ООД от една страна, и от друга страна длъжника „Си Консулт“ ЕООД и Г. като физическо лице, се сключило споразумение от 23.03.2017 г., с което последната се задължила солидарно с длъжника „Си Консулт“ ЕООД да заплати на „Сембодиа България“ ООД сумата от 184208 лева, в която, наред с вземането по двете фактури, са включени и направени от кредитора разноски за събиране на вземането. Със същото споразумение Г. се задължила да гарантира изплащането на задължението, като учреди в полза на дружеството ипотека върху свой собствен недвижим имот – апартамент в [населено място]. Посочва се, че в изпълнение на споразумението е сключен договор за ипотека с нотариален акт, като е извършено плащане от „Си Консулт“ ЕООД на сумата от 60000 лева на 11.04.2017 г. и на сумата от 20000 лева на 12.05.2017 г., а за останала неизпълнена част от задължението в размер на 104208 лева кредиторът „Сембодиа България“ООД се е снабдил с изпълнителен лист и е било образувано изп.д. № 413/2018 г. по описа на частен съдебен изпълнител Г. Д.. Съдебният изпълнител е насочил изпълнението върху ипотекирания имот, като наложил възбрана върху него на 15.06.2018 г.; след връчена покана за доброволно изпълнение – за плащане на задължението от 104208 лева, както и на 4184,16 лева съдебни разноски и 6765,20 лева такси, или общо за сумата от 119033,70 лева, това задължение е било заплатено от трето лице – съпругът на ответницата (Ц. Г.) от името и за сметка на длъжника – ответницата М. Г., поради което изпълнителното дело е прекратено и на 02.08.2018 г. е заличена вписаната възбрана върху ипотекирания имот. Въззивният съд приема, че от приложеното споразумение (неоспорено от страните по делото) от 23.03.2017 г. се установява, че между „Сембодиа България“ ЕООД, от една страна, от втора страна „Си Консулт“ ЕООД, представлявано от управителя С. Й., и от трета страна – М. Й. (Г.), е сключено споразумение, с което страните са се съгласили, че към датата на сключване на споразумението „Си Консулт“ ЕООД, в качеството на купувач, дължи на „Сембодиа България“ ЕООД, в качеството на продавач, сумата от 184208 лева, съгласно справка за платени и неплатени фактури за доставените стоки от „Сембодиа България“ ЕООД на „Си Консулт“ ЕООД по договор за продажба от 28.08.2013 г., като справката представлява неразделна част от споразумението (тази справка не е приложена като доказателство по делото). В т. 2 от споразумението „Си Консулт“ ЕООД и ответницата са се задължили солидарно да заплатят на „Сембодиа България“ ЕООД сумата от 184208 лева не по-късно от 30.07.2017 г., както следва: до 31.03.2017 г. – сумата от 40000 лева; до 30.04.2017 г. – сумата от 40000 лева; и до 30.07.2017 г. – сумата от 104208 лева, които плащания да бъдат извършени по посочена банкова сметка. В чл. 3 ответницата като солидарен длъжник се е задължила да обезпечи изпълнението на задължението по чл. 2, като не по-късно от 13.04.2017 г. учреди първа по ред договорна ипотека върху собствен недвижим имот, подробно описан в споразумението. В чл. 10 от споразумението страните са уговорили, че с получаването на сумата от 104208 лева от дружеството, страните ще считат отношенията си по договор за продажба от 28.08.2013 г. и по споразумението за окончателно уредени, като кредиторът (дружеството) ще предостави на ответницата заверено съгласие за заличаване на учредената договорна ипотека. По делото са приложени фактура № 3194 и фактура № 3195 на стойност съответно 81000 лева и 84720 лева (с ДДС), от които се установява извършена доставка на стоки от „Сембодиа България“ ЕООД на получателя „Си Консулт“ ЕООД, като с вносни бележки от 11.04.2017 г. и от 12.05.2017 г. са внесени сумите в размер на от 60000 лева и 20000 лева от вносител С. Й., с основание за внасяне „пл. по ф. 3194/23.10.2013; 3195/23.10.2013, „Си Консулт“ ЕООД. От платежно нареждане за кредитен превод от 11.07.2018 г. е прието за установено, че на 11.07.2018 г. от банкова сметка с титуляр Ц. Г. е излъчен превод на сумата от 119033,70 лева, по банкова сметка на частен съдебен изпълнител Г. Д., рег. № х, като с молба вх.№ 13942/02.08.2018 г. по изп.д. № 413/2018 г. е прието за установено, че дружеството (в качеството му на кредитор в изпълнителното производство) е поискало изпълнителното дело да бъде прекратено, поради извършено плащане от страна на длъжника, като върху молбата е отразено разпореждането на частния съдебен изпълнител от 02.08.2018 г. „Приключвам изп.дело“. Според заключението на приетата по делото счетоводна експертиза е установено, че за периода 01.01.2013 г.-23.03.2017 г. „Сембодиа България“ ООД е издал на „Си Консулт“ООД две фактури на обща стойност 165720 лева, а именно: фактура № 3194/23.10.2013 г. на стойност 81000 лева с падеж 30.10.2013 г., и фактура № 3195/23.10.2013 г. на стойност 84720 лева с падеж 30.10.2013 г., които фактури са включени в дневника за продажби на „Сембодиа България“ ООД за м. октомври 2013 г. В счетоводството на „Сембодиа България“ ООД са осчетоводени извършени по банковата сметка на дружеството плащания по посочените две фактури, общо на сумата от 140000 лева, както следва: 60000 лева, платени на 29.01.2015 г.; 60000 лева, платени на 11.04.2017 г., и 20000 лева, платени на 12.05.2017 г. В осчетоводените плащания по тези две фактури не е включено плащането, извършено на 11.07.2018 г. по сметката на частния съдебен изпълнител в общ размер от 119033,70 лева. Според допълнителното заключение на експертизата се установява, че „Сембодиа България“ ООД е осчетоводило постъпила на 18.07.2018 г. по банковата сметка на дружеството сума в размер на 112603,52 лева, която е била разпределена счетоводно за погасяване на вземания; сумата от 104208 лева е отразена в счетоводството на дружеството като съдебно вземане по споразумение от 23.03.2017 г. срещу финансови приходи за бъдещи периоди, но липсва отразяване за предмета, натуралното и стойностното изражение на стопанската операция, т.е. идентифициране на конкретна доставка на стока, услуга, неустойка или друго основание за получаването на сумата от 104208 лева, поради което извършеното счетоводно записване, с което е осчетоводено вземане в размер на 104208 лева, е документално необосновано и неправилно, тъй като съгласно чл. 9, т. 2 от Закона за счетоводството, не се допуска счетоводно записване на недостатъчно идентифицирани сделки; ако се приеме, че тази сума е част от дължимата трета вноска по споразумението от 23.03.2017 г., то за сумата над стойността на осчетоводените фактури за доставка – 78488 лева, липсва основание за плащане. Съдът е кредитирал основното и допълнителното заключение на счетоводната експертиза. След обсъждане на събраните по делото доказателства, съдът приема, че съгласно сключеното тристранно споразумение от 23.03.2017 г. страните са се съгласили, че към датата на сключване на споразумението „Си Консулт“ ЕООД, в качеството на купувач, дължи на „Сембодиа България“ ЕООД, в качеството на продавач, сумата от 184208 лева, представляваща неплатени задължения по фактури за доставка на стоки от сключен между двете дружества договор за продажба от 28.08.2013 г. През 2013 г. ищецът е издал само две фактури за доставени стоки на купувача „Си Консулт“ ЕООД - на стойност 84720 лева, и на стойност 81000 лева, като до подписването на споразумението от 23.03.2017 г. не са осчетоводявани други доставки на стоки или услуги, извършени от ищцовото дружество на „Си Консулт“ ЕООД. По делото не е представен договор за продажба от 28.08.2013 г., визиран в споразумението, нито справка за платени и неплатени фактури, описана като приложение към споразумението и посочена като неразделна негова част, но доколкото от приетите по делото основна и допълнителна експертизи не се установява „Сембодиа България“ ООД да е доставило на „Си Консулт“ ЕООД други стоки или услуги, извън осчетоводените по фактури №№ 3195 и 3194, съдът счита, че със споразумението страните са уредили възникналите помежду им облигационни отношения именно във връзка с доставките на стоки, извършени по сключен между тях договор за продажба от 28.08.2013 г. (непредставен по делото), за които са били издадени фактури на обща стойност 165720 лева; към датата на сключване на споразумението всички неуредени главни и акцесорни задължения на „Си Консулт“ ЕООД към „Сембодиа България“ ООД, възникнали във връзка с договора за продажба на стоки от 28.08.2013 г., са били в общ размер от 184208 лева – в т.ч. непогасена част от главниците по посочените фактури, както и евентуални други акцесорни вземания, възникнали на основание договора за продажба от 28.08.2013 г. (начислени лихви за забавено плащане по тези фактури, евентуални неустойки, разноски за събиране на вземанията, допълнителни разноски във връзка с доставките и др.), за който размер на дълга главният длъжник „Си Консулт“ ЕООД и кредиторът „Сембодиа България“ ООД са се споразумели. С така установения между страните размер на дълга се е съгласило и третото лице, подписало споразумението – ответницата по делото, която в т. 2 от споразумението се е съгласила да отговаря солидарно с главния длъжник „Си Консулт“ ЕООД за цялата сума в размер на 184208 лева, а с т. 3 се е съгласила да обезпечи задължението с учредяване на договорна ипотека върху свой имот. С договора страните са определили нов краен падеж на задължението за плащане – до 30.07.2017 г., както и разсрочване на плащането на три транша с падежи съответно 31.03.2017 г. (за 40000 лева), 30.04.2017 г. (за 40000 лева) и 30.07.2017 г. за окончателното плащане от 104208 лева. Съдът намира, че сключеното споразумение от 23.10.2013 г. има характер на договор за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, сключен между страните по главното правоотношение, възникнало по повод договора за продажба от 28.08.2013 г. – „Сембодиа България“ ООД и „Си Консулт“ ЕООД, с която страните са определили нов размер на задължението, нов падеж и начин на погасяването му. Изложени са съображения, че по своето естество, спогодбата е съглашение с преобразувано действие по отношение на други правоотношения, представляващо двустранен възмезден договор, с който страните прекратяват съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки, с цел да се внесе определеност и яснота в отношенията между страните; за да се постигне тази цел, спорещите са готови да пожертват действителното правно положение, като се съгласят да считат помежду си, че то е било или е такова, каквото го прогласява спогодбата и затова тя включва в себе си воля за частичен отказ от съществуващо право, респективно за частично поемане на несъществуващо задължение. В тази връзка е прието, че макар сумата от 184208 лева да е различна от сбора на двете главници на задълженията на двете фактури, и макар да не е приобщен по делото първоначалният договор за продажба от 28.08.2013 г., и да не е установено от фактическа страна дали в него съществуват клаузи, генериращи за купувача допълнителни задължения (неустойки в случай на забава, лихви, разноски, складови или други разходи, транспорт или др.), конкретните компоненти на сумата от 184208 лева са ирелевантни, доколкото със сключването на споразумението страните са приели да считат помежду си за установено, че към 23.03.2017 г. дългът на „Си Консулт“ЕООД към „Сембодиа България“ ООД, възникнал във връзка с договора за продажба от 28.08.2013 г., е именно в този размер. Целта на спогодбата е именно да се изключи възможността да се оспорва предхождащото я правно положение. Съдът сочи, че договорът за спогодба по чл. 365 ЗЗД не е идентичен с договора за новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД, при който съществуващото предходно задължение се погасява, и на мястото му възниква ново правоотношение; при договора за спогодба старото правоотношение не се погасява, тъй като не се променя нито предмета, нито основанието на правоотношението между страните. Въззивният съд съобразява съдебна практика, според която промяната на размера на задължението, срока за плащане, и разсрочването на задължението, не водят до погасяването на старото задължение и възникване на ново такова, с нов предмет и ново основание, поради което приема, че извършените плащания от длъжника „Си Консулт“ ЕООД на сумите 60000 лева, платени на 11.04.2017 г., и 20000 лева, платени на 12.05.2017 г., са с погасителен ефект по отношение на задължението за плащане, поето със споразумението от 23.03.2017 г., с което ответницата се е задължила солидарно със „Си Консулт“ ЕООД да заплати на кредитора „Сембодиа България“ ООД сумата от 184208 лева (в тази си част споразумението има характер на договор за встъпване в дълг по смисъла на чл. 101 ЗЗД). Прието е, че съгласно чл. 101, изр. трето ЗЗД, първоначалният длъжник и встъпилото в дълга лице отговарят към кредитора като солидарни длъжници, поради което на основание чл. 123, ал. 1, изр. първо ЗЗД, изпълнението от страна на един от солидарните длъжници освобождава всички длъжници, поради което извършеното плащане от длъжника „Си Консулт“ ЕООД, на сумите 60000 лева, платени на 11.04.2017 г., и 20000 лева, платени на 12.05.2017 г., погасява задължението и на ответницата - солидарна длъжница. По отношение на извършеното на 11.07.2018 г. по изпълнителното дело плащане на сумата от 119033,70 лева от трето лице – съпруг на ответницата, се приема, че съобразно чл. 73 ЗЗД, задължението може да бъде изпълнено от трето лице, дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес да бъде изпълнено лично от длъжника, а доколкото в случая задължението за плащане е парично (не е с оглед личността на длъжника), то няма пречка да бъде изпълнено от трето лице, от името и за сметка на длъжника, поради което то има погасителен ефект по отношение на задълженията на ответницата - длъжница в изпълнителното производство. Счетено е, че погасителният ефект на извършеното плащане се установява и от заключението на вещото лице, като експертизата констатира, че част от платената сума, в размер на 104208 лева, е осчетоводена от дружеството за погасяване на вземане по споразумение от 23.03.2017 г., а друга част в размер на 4046,36 лева е осчетоводена за погасяване на вземане за лихви (т.е. с извършеното от името на длъжника плащане на задължението по изпълнителното дело за главница в размер на 104208 лева, заедно с лихвите върху тази сума за периода от 27.02.2018 г. до изплащането на вземането на 14.07.2018 г.) Съгласно счетоводното отчитане в счетоводството на ищеца, кредиторът е извършил счетоводно погасяване на вземането си по споразумението от 23.03.2017 г. за главница в размер на 104208 лева и лихвите върху тази сума за посочения период. Предвид гореизложеното, съдът заключава, че не е съществувало задължението на ответницата за сумата от 80000 лева, представляваща част от главницата на задължение в общ размер от 184208 лева, дължима по споразумение от 23.03.2017 г., обезпечено с договорна ипотека, тъй като е било изцяло изплатено, поради което първоинстанционното решение е потвърдено. Касационният съд намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване, очертани в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По първия поставен въпрос: следва ли при тълкуването на съдържанието на един договор да бъде съобразена действителната воля на страните и следва ли договорните разпоредби да се тълкуват в смисъла, който произтича от целия договор, не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с установената практика на Върховния касационен съд, че съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните, като отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В този смисъл не е и налице соченото противоречие с приложеното от касатора решение на ВКС – решение № 96 по гр.д. № 2007/2021 г., IV г.о., с което е отразено трайното разбиране на ВКС по посочената разпоредба – на тълкуване подлежат не само неясните или двусмислени уговорки на договора, а и тези, които макар и външно да са ясни, но между страните съществува спор за действителното им съдържание. При това тълкуване съдът трябва да преценява уговорката не самостоятелно сама за себе си, а във връзка с останалите уговорки на договора, като при това се изхожда от смисъла на целия договор и целта на същия. Съдът трябва да тълкува договора, прилагайки правилата на чл. 20 ЗЗД, като при това търси действителната, а не предполагаема воля на страните. Отделните уговорки трябва да бъдат тълкувани във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Всяка уговорка трябва да се преценява с оглед на систематичното й място в договора и общия му смисъл. При съществуващо между отделните уговорки противоречие съдът трябва да извърши преценка може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент на противното или на по-силното основание; преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му. Уговорките в договора и използваните в тях понятия не трябва да бъдат тълкувани буквално, а в смисъла, който следва от целия договор, като при определени от закона случаи използваните понятия може да се различават от законовата дефиниция и да са съобразени с обичая. Освен това при тълкуването следва да бъдат съобразявани логическите и граматически правила. Съдът извършва тълкуването на договора, прилагайки установените в чл. 20 ЗЗД, критерии за това, като е задължен да използва всички, а не избирателно само някои от тях. Това тълкуване обаче е способ за установяване на точния смисъл на договора, а оттам и на действителната воля на страните. Съдът е длъжен да изясни тази действителна воля, като не може да я подменя. Не може по пътя на тълкуването на бъде изменено поето с договора задължение или пък да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. Това би представлявало изменение на договора, което по силата на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД може да бъде извършено само от страните по него. Случаите, в които съдът може да изменя договорите или да определя отделни уговорки в същите, са изрично предвидени в съответните законови разпоредби, сред които не е чл. 20 ЗЗД. В процесния случай съдът е постъпил именно в съответствие с предписаното разбиране и не се е отклонил от трайната съдебна практика по отношение начина на тълкуване на договорите. Следва да се отбележи, че липсва формиран извод на въззивния съд, както се твърди от касатора, за разликата в размера на задълженията по посочените фактури към момента на подписване на споразумението и размера на дълга по самото споразумение. Съдът приема, че конкретните компоненти на сумата по споразумението са неотносими, доколкото със споразумението страните са приели съответен размер на задължението, произтекло от договора за продажба от 2013 г. Не са налице основанията за допускане на касационното обжалване и по втория поставен от касатора въпрос относно това дали промяната на поетите задължения по договора, на свързаните с тяхното изпълнение модалитети, в т.ч. и сроковете на изпълнение, представлява обективна новация. С въззивното решение съдът е приел, че се касае за договор за спогодба по чл. 365 ЗЗД, който не е идентичен с договора за новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД, при който съществуващото предходно задължение се погасява, и на мястото му възниква ново правоотношение, а при договора за спогодба старото правоотношение не се погасява, тъй като не се променя нито предмета, нито основанието на правоотношението между страните. В този смисъл е установената практика на Върховния касационен съд, че преструктурирането на дадено задължение (кредит), вкл. разсрочването му за облекчаване на съществуващия дълг, не са индиция за наличие на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл. 107 ЗЗД, която, за да е релевантна, трябва да е изрична и недвусмислена, а не изведена по тълкувателен път. В този смисъл в практиката на ВКС последователно се приема, че изменението на договора по отношение размера на задължението, сроковете за плащане и лихвата, не може да се приеме като намерение за новация, водещо до обективна новация и погасяване на съществуващото предходно задължение. Освен задължителните предпоставки за новиране по чл. 107 ЗЗД, а именно валидно възникнало задължение, което се погасява, валидно възникване на нов дълг, разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете задължения трябва да имат различен предмет, намерение за новиране, и способност на страните да новират, обективната новация предполага и нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото облигационно отношение трябва да засяга някои от съществените му елементи; новият елемент се отнася до предмета на задължението - длъжникът поема нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение; няма новация, ако в рамките на общия размер на стария дълг, страните са изменили само размера на отделните вноски, договорната лихва и сроковете на плащане - несъществени елементи на задължението, промяната на които не внася изменение в старото облигационно задължение, не е извършена промяна нито в предмета, нито в основанието - старият дълг не е погасен (така в решение № 136 по т.д. № 2483/2014 г., II т.о.). Предвид изложеното, въззивният съд е съобразил установената съдебната практика, последователно приемаща, че естеството на новацията предполага нов елемент в състава на облигационното отношение (разликата между старото и новото облигационно отношение трябва да засяга някои от съществените му елементи), а всяко различно тълкуване следва да се счита за преодоляно. Даденото тълкуване в приложеното от касатора решение № 147 на ВКС по гр.д. № 627/2011 г., III г.о., касае действия от страна на кредитора, установяващи постигането на съгласие за нов падеж на вземане, произтичащо от сключен договор за заем С оглед изхода на спора на ответницата следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер на 3600 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,