Определение № 50448 от 03.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2020/2022 г.

Производство по чл. 274 ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „ЛИКСУР“ ЕООД срещу разпореждане № 261/18.05.2022 г., постановено по в. гр. д. № 992/2021 г. на Окръжен съд Благоевград, с което касационната жалба на дружеството е върната като недопустима на основание чл. 286 ал. 1 т. 3, вр. чл. 280 ал. 3, т. 1 ГПК. В жалбата се твърди, че обжалваното разпореждане е незаконосъобразно, необосновано и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Жалбоподателят оспорва търговския характер на делото, релевирайки нормата на чл. 113 ГПК и обстоятелството, че дружеството се явява потребител за присъединяване. Излага съображения за гражданскоправния характер на спора с оглед правното основание на предявения иск по ЗЗД във връзка с Наредба № 4 от 14.09.2004 за условията и реда на присъединяване на потребителите и ползване на водоснабдителните и канализационните системи, акцентирайки върху претърпените от дружеството имуществени вреди вследствие действията на оператора на ВиК услуги. Становище по жалбата е постъпило от насрещната страна „УВЕКС“ ЕООД. С него се оспорват изложените в частната жалба съображения, като се изтъква обжалваемия интерес във въззивното производство, чийто размер е под прага от 5 000 лв. съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Частната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима и следва да се разгледа от ВКС съгласно постановките на ТР № 2/23.06.2022 г. по тълкувателно дело № 2/2018 г. ОСГТК. С атакуваното в настоящото производство разпореждане съставът на Окръжен съд Благоевград е върнал касационната жалба на „ЛИКСУР“ ЕООД като недопустима с мотив, че делото е търговско и цената на иска по същото е под 20 000 лв. След тази преценка съдът е приложил разпоредбата на чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК. Постановеният от въззивния съд акт е законосъобразен. Производството по делото пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 82 ЗЗД за заплащане на обезщетение за вреди от неизпълнено от ответника „УВЕКС“ ЕООД точно задължение по сключения помежду им предварителен договор. Претендираното обезщетение е в размер на 5 629, 54 лв. с ДДС за спукано сградно водопроводно отклонение в имот, 288 лв. обезщетение вследствие на неправилно заустване в уличния канал, както и обезщетение в размер на 4 902, 46 лв. за претърпени вреди, изразяващи се в разходи по изграждане на площадкова канализация в имота. Процесният имот представлява масивна жилищна сграда, а във връзка с изграждането ѝ частният жалбоподател е сключил с „УВЕКС“ ЕООД договор № 36/23.06.2017 г. с предмет присъединяване на имота към водоснабдителната и канализационната система на оператора. Неоснователно се явява възражението, че делото няма търговски характер с оглед правното основание на предявения иск. Разграничителните критерии, според които се преценява дали едно дело е гражданско или търговско, са страните и спорният предмет на делото. Частният жалбоподател се явява търговец с оглед недвусмислената норма на чл. 1, ал. 2 ТЗ, а ответникът – по изричната разпоредба на чл. 198о, ал. 5 от Закона за водите (ЗВ). Спорният предмет на делото е дължимостта на обезщетение поради неизпълнение на договор, сключен от търговци, който е свързан с упражняваното от всеки един от тях занятие – строеж на недвижим имот с цел продажба и осъществяване на дейността по чл. 198о ЗВ. Сключената сделка отговаря на дефиницята за „търговска сделка“ по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ, като следва да се съобрази и презумпцията, въведена с нормата на чл. 286, ал. 3 ТЗ. Именно тези предпоставки са меродавни, за да се приеме, че конкретния случай попада към понятието „търговско дело“ по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Неоснователни са и възраженията на жалбоподателя, че дружеството се явява потребител по смисъла на чл. 113 ГПК. Нормата на чл. 113 ГПК е приложима единствено към физическите лица, притежаващи качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите. Този извод се подкрепя и от текстуалното тълкуване на чл. 113 ГПК, регламентиращ местната подсъдност по настоящ, респ. постоянен адрес на потребителя. Съгласно чл. 90, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация (ЗГР) на вписване с постоянен или настоящ адрес подлежи всяко лице, подлежащо на гражданска регистрация в България, а това са само физическите лица съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗГР. Търговските дружества по арг. от чл. 12 ТЗ се регистрират със седалище и адрес на управление, които предпоставки не са визирани в нормата на чл. 113 ГПК, обуславящо нейното неприложение по отношение на търговски дружества. Като правилен обжалваният акт следва да бъде потвърден. С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 2 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС