Определение № 651 от 27.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2014/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от С. Г. Н. против решение № 614/22.05.2024 г. по в.т.д. № 1982/2023г. на Софийски апелативен съд, с която е потвърдено решение № 260614/13.04.2023 г. по гр. д. № 7454/2020 г. на Софйски градски съд за отхвърляне на предявения от касатора против „Групама Застраховане“ЕАД: иск с правно основание чл. 134 ЗЗД във вр. с чл. 383, ал. 4 във вр. с ал. 1 КЗ, имащ за предмет осъждането на ответника да заплати на „Банка ДСК" АД, в качеството на ползващо се лице /ипотекарен кредитор/ по застрахователна полица 8300019918018197 „Пожар и други щети на имущество" застрахователно обезщетение, в размер на сумата от 40 000 лв., представляваща част от сумата от 78 233,23 лв., съответна на непогасената част от обезпеченото с ипотека върху имота кредитно задължение на ищцата, както и да заплати на С. Г. Н. сумата от 10 000 лва, представляваща част от дължимия лично на нея остатък от застрахователното обезщетение, общо в размер на сумата от 21 766,77 лв.; както и иск с правно основание чл. 86 ЗЗД, имащ за предмет осъждането на ответника да заплати на „Банка ДСК" АД, в качеството на ползващо се лице /ипотекарен кредитор/ по застрахователна полица 1 8300019918018197 „Пожар и други щети на имущество", сума в размер на 3100 лв., представляваща мораторна лихва, изчислена върху частта от застрахователното обезщетение, в размер на сумата от 40 000 лв., считано от датата на получаването на отказа на застрахователя- 18.10.2019 г. до датата на предявяването на иска 23.07.2020 г., както законната лихва върху същата сума, считано от предявяването на иска на 23.07.2020 г. до деня на окончателното плащане, както и да заплати лично на ищцата мораторна лихва, в размер на сумата от 775 лв., изчислена върху главница от 10 000 лв., считано от датата на получаването на отказа на застрахователя- на 18.10.2019г. до предявяването на иска на 23.07.2020 г., както и законната лихва върху същата сума, считано от предявяването на иска, до деня на окончателното плащане Касаторката поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията „Групама Застраховане“ЕАД оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски за касационна инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено възникването на материално правоотношение, породено от договора за продажба; на материално правоотношение, породено от договора за банков кредит, обезпечен с вписана законна ипотека, по което субекти са касаторката, като длъжник и банката /съищец/, като кредитор. Материалното правоотношение е било породено от процесния договор за застраховка с обект ипотекирано в полза на банката имущество, обезпечаващо кредита главница, редовни и санкционни лихви, такси, разноски, включително и за принудителното събиране, както по първоначалния договор за жилищен кредит и всички бъдещи анекси. САС е приел, че субекти по него са касаторката, като застраховащ, застрахователят /дружеството/ и „Банка ДСК“ АД, като бенефициент. Доколкото касаторката е изпълнила задължението си и платила застрахователната премия според въззивната инстанция тя има качеството на кредитор по отношение на застрахователя. С решението по косвения иск почл.134 ЗЗД във връзка със застраховка, сключена в полза на кредитор, между застраховател и застраховащ, застрахователят при настъпване на застрахователното събитие следва да заплати до размера на застрахователната сума непогасената част от задължението, включващо главници, лихвите и разноските към датата на настъпване на застрахователното събитие, ако това събитие е посочено в полицата като покрит застрахователен риск. В случая, според САС общите условия предвиждат две клаузи за пожар с различни застрахователни премии. Въз основа на събраните доказателства въззивният съд е заключил, че застрахованото имущество е пострадало от пожар, който е злоумишлено деяние, представляващо умишлено престъпление, установено с постановена и влязла в сила осъдителна присъда. Изложил е съображения, че този пожар ще представлява покрит застрахователен риск и за застрахователя е щяло да възникне задължение за плащане в полза на бенефициента, а при остатък на застрахователното обезщетение и на застраховащия, само ако застрахователният договор е бил сключен за покрит риск – пожар Клауза „А 1“ и застраховащия е платил съответната за този риск премия. В случая не е възникнало задължение на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на бенефициента, както и за заплащане на застраховащия при застрахователна сума, надвишаваща задължението на застраховащия към бенефициента, предвид не сключването на такава клауза и неизплащането на застрахователна премия по нея. С оглед на изложеното въззивната инстанция е направила извод за неоснователност на предявените от касаторката частични косвени искове – главен и акцесорен, и на частичните искове за присъждане на частта от застрахователното обезщетение, което надхвърля остатъка на паричното задължение към бенефициента В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката формулира следните правни въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да извърши служебно проверка на валидността на правни сделки, включително и общи условия, по чл.147а ЗЗП, когато от събраните по делото доказателства може да се прецени валидността на правна сделка?; 2. Кой носи доказателствена тежест да докаже, че са спазени изискванията на чл.147а ЗЗП?; 3. Накърнение ли са добрите нрави, съгласно разпоредбата на чл.26 ЗЗД, когато застраховател раздели рисковете, които обезщетява и дава възможност на клиентите си да изберат за кои от тях да застраховат имуществото си, като платят определена за това премия и откаже обезщетение, когато клиентът не е застрахован за настъпило събитие? Позовава се на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като твърди противоречие с ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/2020 от 27.04.2022 г. по т. дело №1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и решение № 50102/20.012.2023 г. по т.д. № 1234/2022 г. на ВКС, I т.о. Въвежда и хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС взе предвид, че формулираните правни въпроси са поставени с оглед оплакване по касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил дали ОУ, уреждащи процесните клаузи относно двата различни вида покрит риск – при пожар и при палеж, са били приети от касаторката при спазване на чл.147а ЗЗП, предвид качеството й на потребител. Така отнесени те не покриват изцяло фактическата обстановка, по която се е произнесъл въззивният съд. Той е обсъждал клаузите, включени в застрахователната полица и е дал тълкуване на същите - основно покритие Клауза „А“– Пожар; Клауза „Б“ – природни бедствия; Клауза „Д 1“ – земетресение; Разходи за разчистване на останки и спасяване на имущество. Правни въпроси относно извършеното тълкуване, като напр. спазване на принципи по чл.20 ЗЗД от страна на САС, не са поставени от касаторката и не могат служебно да бъдат изведени от касационната инстанция. Не е налице и допълнително соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Цитираното от касаторката решение № 50102/20.012.2023 г. по т.д. № 1234/2022 г. на ВКС, I т.о. е постановено по различен от настоящия казус, касаещ физическо лице, което не се ползва с потребителска защита по ЗЗП, предвид качеството му на едноличен собственик на капитала на застрахованото ЕООД, т.е. в цитираното решение е направен извод, че чл.147а ЗЗП въобще не е бил приложим. Не е налице и противоречие със задължителната практика на ВКС. По въпроса относно правомощията на съда служебно да следи за нищожността на правни сделки, е налице задължителна практика на ВКС, формирана с ТР №1/2020 от 27.04.2022 г. по т. дело №1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. В същото са дадени задължителни разяснения, че съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства. Когато без да е направено възражение за нищожност от страните, по делото са събрани доказателства, от които тя може да се установи, по силата на чл.235, ал.2 ГПК, съдът е длъжен да ги обсъди и даде правна квалификация на установените от тях факти. Някои от общите основания за нищожност по чл.26 от ЗЗД се установяват от самата сделка и съдът е длъжен да ги констатира, като не зачете нейните правни последици. Порокът на сделката поради противоречие със закона се състои в нарушаване на императивна правна норма и е установим при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона. Неспазването на разпоредбите, установяващи форма за действителност, също е видимо от самата сделка. В тълкувателното решение са разграничени правомощията на съда и в останалите хипотези на нищожност на сделка, която е от значение за решаване на спора. Дадени са разяснения, че заобикалянето на закона е трудно установимо от съдържанието на договора, защото той се сключва в съответствие със закона. При това основание за нищожност, страните целят един неправомерен краен резултат, който постигат чрез сключване на една или повече сделки, които формално не нарушават закона. Ако страната по делото се позовава на крайната сделка и по делото няма данни за тези, които я предхождат, съдът не би могъл да установи скритата воля на страните. В общия случай при нищожност поради заобикаляне на закона, следва да бъде направено изрично възражение от страната и да бъдат доказани от нея допълнителните факти, които разкриват нищожността. Съгласно ТР №1/2020 при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността. /срв. ТР 1/2009г. на ВКС, ОСТК т.3/. При договорите върху неоткрито наследство е налице разпореждане с имуществени права, които лицето не притежава, но очаква да ги придобие по наследствено правоприемство. За да се констатира от съда тази нищожност е необходимо по делото да има доказателства, че имуществото, предмет на разпореждане, е част от наследство, което все още не е открито по смисъла на чл.1 от ЗН. Невъзможността на предмета като основание за нищожност на сделките може да е правна или фактическа. Когато невъзможността на предмета е правна, тя може да се установи от самия договор и тогава съдът трябва да я констатира служебно. Когато невъзможността на предмета е фактическа и не произтича от договора, съдът няма задължение да я разкрие. При нищожност поради липса на воля и съгласие и при привидните сделки е налице външно обективирана воля, но зад нея липсва вътрешно волево решение или същинската воля остава скрита само във вътрешните отношения на договарящите, поради което в тези хипотези съдът не би могъл да открие нищожността, като на нея трябва да се позове заинтересованата страна. За липсата на основание съдът не може да следи служебно, защото то се предполага съгласно чл.26, ал.2 от ЗЗД и съдът е длъжен да зачете съществуването му, ако презумпцията не е оборена. Съгласно дадените с ТР №1/2020 от 27.04.2022г. по т. дело №1/2020г. на ОСГТК на ВКС задължителни за съдилищата указания, независимо от спецификата на предвиденото в закона основание за нищожност, когато то произтича от факти, които не могат да се установят от самата сделка, страните трябва да са посочили в срок конкретните факти и доказателствата, от които тя се извежда, при спазване на установените в ГПК преклузии. Когато нищожността произтича от формата или съдържанието на договора, съдът е длъжен да я констатира служебно, като в този случай правото на страната да се позове на нея не е обвързано със срок. В настоящия случай въззивната инстанция се е произнесла при следната хипотеза: касаторката нито в исковата молба, нито в първото по делото заседание е навела доводи, че в представените й ОУ при сключване на договора не е фигурирала „Клауза А1“. Едва с въззивната жалба, извън преклузивните за това срокове, тя е въвела твърдение, че са й били представени Общи условия при сключване на застрахователния договор, но в тях не е била включена „Клауза А1“ и тя не е имала право на избор дали да сключи договора за застраховка с покрит риск и за умишлен пожар или не. Следователно касаторката не е оспорвала факта на запознаването й с Общите условия от страна на застрахователя към релевантния момент. Ето защо твърдяната от нея нищожност произтича от факти, които не могат да се установят от самата сделка, а и за същите тя не ангажира доказателства. Третият въпрос е фактически и отговорът му зависи от конкретното съдържание на клаузите по застрахователния договор, поради което също не покрива изискванията към общото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и сочената хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В настоящия случай оплакванията на касаторката не попадат в категорията на посочените по-горе особено тежки пороци, които могат да се констатират без навлизане в проверка по същество на обжалвания акт. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответника по касацията следва да се присъдят сторените от него разноски за касационна инстанция в размер на 200лв., на осн. чл.78, ал.8 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо т.о.