Определение № 939 от 01.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2914/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Н. Р. против решение № 296/13.03.2023 г., постановено по гр.д.№ 3046/2022 г. от 8-ми състав на САС. Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявения иск с правно основание 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен за сумата от 8 000 лева, като е потвърдил постановеното в този смисъл решение на СГС. Съдът е приел, че ищецът е бил привлечен като обвиняем на 18.03.2013 г. за извършване на следното престъпно деяние: на 18.03.2013 г. в [населено място], в съучастие с неизвестен съизвършител е отнел чужди движими вещи с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това сила – престъпление по чл. 198, ал. 1 НК, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК. На 20.08.2013 г. (след т. нар. „полицейско” и „прокурорско” задържане общо) по отношение на ищеца е взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража”, която е изменена в „подписка” с определение на съда от 14.04.2014 г., т.е. неговото основно субективно право на свободно придвижване е било значително ограничено за един дълъг период от време – около 8 месеца. С влязла в сила на 11.03.2019 г. присъда от 07.11.2018 г., постановена по нохд № 3781/2015 г. по описа на СРС, НК, 104 с-в, ищецът е признат за невиновен за извършено престъпление по чл. 198, ал. 1 НК, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК, като наказателното преследване срещу обвиняемия е продължило за периода от 18.03.2013 г. до 11.03.2019 г., т.е. почти 6 години. При определяне на това заместващо обезщетение съдът е посочил, че следва да се вземе предвид обстоятелството, че ищецът е бил незаконно обвинен в извършване на тежко престъпление, за което се предвижда тежко наказание – от 3 до 10 години лишаване от свобода, бил е обвиняем в един неразумен за процесното наказателно производство период от време – около 6 години; първоначално му е била взета най-тежката принудителна мярка за неотклонение „задържане под стража” за период около 8 месеца, която впоследствие е била заменена в „подписка”, поради което неговото човешко право на свободно придвижване е било засегнато в значителна степен; явяването пред досъдебните и съдебните органи за осъществяване на множество съдопроизводствени действия го е ангажирало физически и емоционално. Тъй като още първоинстанционният съд го е признал за невиновен в извършване на тежкото престъпление, за което му е било повдигнато незаконното обвинение, обективно след този момент той не е бил поставен под угрозата ефективно да изтърпи наказание „лишаване от свобода”, което да увеличи интензитета на изживените негативни емоции. Прието е, че не се е установило от събраните по делото доказателства и твърдените неблагоприятни психически последици от незаконното обвинение да са извън обичайните. При съобразяване на всички обстоятелства – тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение (то е „тежко” по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, тъй като за неговото извършване се предвижда наказание лишаване от свобода 3 до 10 години, продължителният (неразумният, около 6 години) срок на висящност на наказателното производство, задържането под стража в един непропорционално дълъг период от време (над 8 месеца), преживеният стрес и дискомфорт в социалното общуване, изживяната потиснатост, породената угриженост, затвореност и вглъбеност, което води до психологически дискомфорт и страдания, ограниченията в неговата лична сфера, което обаче не се е отразило на възможността скоро след излизането от ареста той да завърши своето средно, а по-сетне и висше образование, като е започнал почтена работа, въззивният съд е приел, че заместващото обезщетение на ищеца за причинените му от незаконното обвинение неимуществени вреди е в размер на сумата от 8000 лв.. Съдът е посочил, че през същия период ищецът е бил обвинен за извършване на други сходни с процесното противоправно деяние престъпления, като впоследствие е бил признат за виновен с влезли в сила четири присъди. Поради тези правни съображения при определяне размера на дължимото заместващо обезщетение този правнорелевантен факт е бил взет предвид от съда, като е прието, че обективно доброто му име в обществото е било накърнено, поради което процесното незаконно обвинение не е довело до по-интензивни неблагоприятни психически последици от обичайните при провеждане на незаконна наказателна репресия. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Сочат се процесуалноправни въпроси, свързани със задължението на съда да прецени всички установени по делото относими и съществуващи обстоятелства при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, да извърши самостоятелен анализ на доказателствата и да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните. В тази насока се сочи противоречие с практиката на ВКС. Безспорно в съдебната практика на ВКС е, че съдът е длъжен да прецени всички установени по делото относими и съществуващи обстоятелства при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, да извърши самостоятелен анализ на доказателствата и да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните. Съдът не се е отклонил от тази съдебна съдебна практика, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, доводите на страните и въз основана относимите доказателства е формирал своите правни изводи. В обосновката на поставените въпроси са навеждат доводи от касатора относно необоснованост на правните изводи на съда, като тези негови доводи и възражения касаят обосноваността на съдебното решение и въз основа на интерпретация на доказателствата по делото се правят правни изводи, различни от тези, до които е достигнал съда относно размера на обезщетението за неимуществени вреди. Тези твърдения на касатора, в голямата си част фактически, не могат до доведат до извод за наличие на соченото противоречие, оттам и до извод за допустимост на касационното обжалване. Правен въпрос, в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не се сочи, въпреки позоваването на тази разпоредба от страна на касатора. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС