Определение № 419 от 12.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 474/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на В. И. Р., чрез адв.В.К.- ПАК, против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2152 от 10.09.2019 г.,по в.гр. д.№ 3430/ 2018 г., с което след частична отмяна на решение № 113 от 20.04.18 г., по гр.д.№ 328/2017 г. на Пернишкия окръжен съд е отхвърлен, като неоснователен, предявения от настоящия касатор, като ищец, срещу Д. А. Ч. деликтен иск по чл.51, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД за сумата 17 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от влошено здравословно състояние( ексцес), резултат на настъпило на 30.06.2012 г. пътно транспортно произшествие, за периода след датата 12.06.2016 г. ведно със законната лихва, начиная от 03. 07. 2015 г. до окончателното й изплащане и е потвърдено първоинстанционното решение на Пернишкия окръжен съд в останалата му отхвърлителна част, като в тежест на касатора е възложена и отговорността за деловодните разноски за двете инстанции в общ размер на сумата 1080 лева. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу обосноваността на извода на въззивния съд, че твърдяното от ищеца влошаване на здравословното му състояние след присъденото му обезщетение с влязлото в сила решение по гр.д.№ 16708 /2013 г. на СГС и по гр.д.№ 2228/2015 г. на Софийски апелативен съд, не е доказано. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право- „липсата на ексцес в настоящето производство”. Възпроизвеждайки отново бланкетно изложените в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение на Софийски апелативен съд и предпоставките, при които възниква правото на пострадалия на обезщетяване при ексцес, касаторът иска отмяна на обжалвания съдебен акт. Насрещната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по искането за допускане на касационно обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване. Съгласно уредбата на касационното обжалване по действащия ГПК - факултативно, а не задължително, достъпът до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК е предпоставен от произнасяне на въззивния съд по материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос - включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на предявения иск и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, а чрез тях и постановения краен правен резултат по конкретния правен спор, по отношение на който е налице някое от селективните основания по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС в изключителна тежест на касатора е да формулира ясно и точно този значим за изхода на делото правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в обжалвания съдебен акт. Касационната инстанция не разполага с правомощия, вкл. по съображения черпени от диспозитивното начало и равенството на страните в гражданския процес, да извежда релевантния за делото правен въпрос от изложението в касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, или от съдържанието на касационната жалба, респ. от сочените от жалбоподателя факти и обстоятелства. В случая, в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът въобще не е формулирал конкретен правен въпрос, който да е обуславящ за изхода на делото, което според цитираната по-горе задължителна практика на ВКС, възпрепятства възможността за допускане на касационно обжалване. Доколкото законодателят не е възприел за тъждествени касационните основания по чл.281, т.3 ГПК с предпоставките за достъп до касация, оплакванията на касатора за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение и необоснованост на изградените от въззивния съд фактически и правни изводи при обсъждане отсъствието на настъпил ексцес и предпоставките, при които възниква право на обезщетение за вреди от влошено здравословно състояние, дори и евентуално основателни, не са годни да обосноват общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Отделен в тази вр. остава въпросът, че постановеният от въззивния съд краен правен резултат е обосновано с липсата на настъпила качествена промяна в полученото ищеца травматично увреждане от процесното пътно транспортно произшествие, която да е в причинно- следствена връзка със същото и която, имаща характер на влошаване здравословното състояние на пострадалия, да не е била предвидима( прогнозирана) при първоначалното му обезщетяване за неимуществени вреди по реда на чл.226, ал.1 КЗ(отм.).Изрично е посочено още, че според заключението на изслушаната специализирана медицинска експертиза, мотивирано възприета от Софийски апелативен съд, здравословното състояние на пострадалия, настоящ касатор, макар влошено поради настъпил „дебют” на остоартрозни и спондилозни промени в гръбначния стълб, нямат характер на вторично проявила се неимуществена вреда, тъй като са били прогнозирани от съдебномедицинската експертиза, изслушана в производството по гр. д. № 16 708/2013 г. на СГС и са взети предвид при постановяване на влязлото в сила съдебно решение по същото посочено, както и при постановяване на влязлото в сила съдебно решение по гр.д.№ 2228/15 г. на Софийски апелативен съд, т.е. не се касае до несъобразяване елементите от фактическия състав на чл.51, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.45 ЗЗД, както се твърди в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. С оглед този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, на пълномощника на насрещната по касационната жалба страна- адвокат Я. Д. от САК, следва да бъде присъдено претендираното в срока по чл.287, ал.1 ГПК адвокатско възнаграждение в размер на сумата 500 лева (петстотин лева), на основание чл.38 ал.2 във вр.с ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, във вр. с чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС (посл.изм.ДВ бр. 7 / 2019 г.). Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС