Определение № 50805 от 09.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 772/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Г. А. и Е. Г. А., чрез адв. Т. К., против въззивно решение № 447/03.11.2021 г., постановено по в. гр. д. № 700/2021 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е потвърдено решение № 904362/21.05.2021 г. по гр. д. № 2273/2020 г. на Районен съд - Благоевград в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от А. Г. А. и Е. Г. А. против В. С. Д. иск за присъждане на 6500 лева, представляващи главница по договор за заем от 10.09.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда и са присъдени съдебни разноски. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение. Иска се отмяната му и уважаване на предявения иск. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по следните въпроси: 1. Ангажирана ли е отговорността на единият съпруг съгласно императивната разпоредба на чл. 32, ал. 2 и чл. 36, ал. 2 от СК, ако той твърди, че не е знаел за изтегления заем?; 2. Доказателство ли е обяснението на страна във въззивната инстанция и може ли съдът да обоснове изводите си само на основание тези обяснения? и 3. Следва ли крайните изводи на решаващия състав да се изграждат върху съвкупната преценка на доказателствения материал, но при прилагане на правилата за разпределение на доказателствената тежест?. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с решение № 6/31.01.2013 г. по гр. д. № 470/2012 г. на ВКС, III г. о., решение № 309/14.07.2011 г. по гр. д. № 1890/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 73/05.07.2018 г. по гр. д. № 3228/2017 г. на ВКС, III г. о., както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация В. С. Д., подаден чрез адв. Л. П., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни с правен интерес да обжалват постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. В обжалваното решение е прието, че за доказване сключването на процесния договор за паричен заем са ангажирани писмени /разписка от 10.09.2017 г./ и гласни доказателства /показания на двама свидетели, разпитани пред въззивния съд/. Посочено е, че разписката не носи подписа на ответницата. Тя представлява частен свидетелстващ документ, който се ползва с доказателствена сила само по отношение на авторството. Същата не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление, нито датата и мястото на съставянето й. Тъй като частните документи не се ползват с обвързваща материална доказателствена сила, ако бъдат оспорени удостоверените от тях факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК. Въззивният съд е изложил, че в случая не съществува спор относно автентичността на разписката, но е налице оспорване от ответницата на удостоверените в нея факти, поради което в тежест на ищците е да докажат същите посредством други доказателствени средства. Свидетелските показания обаче не подкрепят в нужната степен ищцовата теза в процеса. Освен това, между същите страни е налице още едно неприключило съдебно производство. Това е признато по време на проведеното пред районния съд открито заседание и е вписано в протокола от 23.04.2021 г. Другото дело е за освобождаване на къщата, обитавана от ответницата. Възникват съмнения дали настоящото производство не се води единствено с цел да бъде притисната ответницата В. С. Д. да напусне въпросната къща. Не е изключено разписката да е съставена от бащата и сина впоследствие само за да им послужи в настоящия съдебен процес. Поведението на сина затвърждава тези съмнения, тъй като той не оспорва иска и признава твърденията на ищците-негови родители. Налице са достатъчно данни, че се касае за симулативен процес в тази му част. Ето защо, съдът е преценил гласните доказателства при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетелите според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Изложил е, че се касае за лица, които са близки и дългогодишни приятели на ответника Л. А., което поставя под сериозно съмнение истинността на съобщеното при техните разпити. В показанията им се наблюдават съществени противоречия, непълноти и неясноти. Свидетелите правят взаимно изключващи се изявления за едни и същи важни за делото факти, а именно за какво точно бащата е дал парите на сина, дали ответницата е присъствала при броенето на парите, тяхното предаване от бащата на сина и изготвянето на разписката, поради което разказаното от тях не следва да бъде кредитирано. В заключение съдът е приел, че не е установено ответницата да дължи на ищците сумата 6500 лева, която последните претендират да им бъде заплатена от нея на поддържаното в исковата молба правно основание. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт,като по отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност./чл.280,ал.2 ГПК/ Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Първият въпрос не е разглеждан от въззивния съд и по него липсва произнасяне във въззивното решение. За да отхвърли иска съдът е приел, че от събраните доказателства не се установява да е възникнало заемно правоотношение между родителите и бившите съпрузи, поради което не е изследвал дали последните следва да отговарят солидарно за връщането на заема,т.е. дали е налице законната солидарна отговорност на съпрузите по чл.32,ал.2 и чл.36,ал.2 СК. Вторият въпрос е неотносим, защото видно от съдържанието на обжалваното решение, съдът не е приел, че дадените във въззивната инстанция по реда на чл. 176 ГПК обяснения на ответницата В. Д. са годни доказателства и не е основал изводите си за неоснователност на иска на тях. Третият поставен въпрос е обуславящ, но не е налице противоречие с посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, които са неотносими към настоящия казус. Въпросът е разрешен от въззивния съд в съответствие с трайната практика на ВКС, съгласно която съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на всички събрани доказателства, като ги обсъжда поотделно и в тяхната съвкупност, като преценява и доводите на страните. В случая съдът е съобразил, че между страните се води още едно съдебно производство за освобождаване на семейното жилище, което след прекратяване на брака на ответниците се ползва от съпругата и двете деца. Обсъдил е подробно свидетелските показания, като е приел, че същите са противоречиви и не са достоверни и е достигнал до обоснован извод, че се касае за симулативен процес, предвид поведението на ответника Л. А.. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че при заявено позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът следва да изложи обосновани съображения, които да аргументират тезата му, че формулираният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Двете предпоставки следва да съществуват кумулативно и жалбоподателят да обоснове значимостта на въпроса, който е повдигнал и необходимостта същият да бъде разрешен от касационната инстанция или да получи различно разрешаване с оглед променените социално-икономически условия в страната. В случая касаторите се позовават бланкетно на основанието по т. 3 и не сочат неяснота или непълнота на нормативната уредба, или нуждата от осъвременяване на вече дадени разрешения по поставените въпроси. Предвид изложените съображения не са налице сочените основания за допускане на касационна проверка на решението. При този изход на спора в тежест на касаторите следва да бъдат възложени направените и доказани от В. С. Д. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 /шестстотин/ лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.